Тези истории са автентични, но досега не са публикувани. „Утро“ продължава серията материали за знакови престъпления в Русе и региона, разкрити от правозащитните служби в пълен синхрон, с денонощна работа и много усилия, но без много шум.

Да работиш в Комсомола до 1989 година е рядък шанс. Мнозина гледат натам, защото младежката комунистическа организация е трамплин за добра кариера, но малцина успяват да се вредят. А който веднъж влезе в щатните таблици, става по-различен от останалите, защото така или иначе вече е част от структурите на властта и с него все пак трябва да се внимава.
Точно затова милицията в Русе е поставена в шах в ранната пролет на 1970 година, когато от градския комитет на Комсомола се получава сигнал за няколко кражби на пари от палтата на работещите там. Задигнатата сума е 180 лева - много пари за него време. По-лошото е, че продължава да набъбва.
Започва дискретно проучване на случая и се установява, че банкнотите изчезват, след като обраните инструктори оставят палтата си на закачалката в коридорчетата пред служебните им стаи във високата сграда в началото на улица „Ангел Кънчев“ зад лятната градина на хотел „Дунав“. Но кражби стават и от дамски и мъжки чантички, което говори недвусмислено, че този, който пипа, е вътрешен човек. Обстановката в Комсомола се нажежява не до червено, а до лилаво.
Всеки се съмнява във всеки, хората се гледат под вежди. Атмосферата е отровена
Милицията е в двойна преса. От една страна крадецът трябва да бъде разкрит, за да се успокои обстановката, пък и да не се разчува, че в Комсомола - една от витрините на социализма, алчността за пари е взела връх у някого. Но пък за да се постави под подозрение човек от Комсомола, трябва да има сериозни улики, няма как да се подложат на разпити всички. Пък и не се знае дали утре някой от разпитваните няма да стане фактор в градския или в окръжния комитет на БКП и да стъжни живота на разпитвалите го милиционери.
Затова на помощ идва науката, която вече е измислила специални препарати в помощ на криминалистите. Обработените с тях пари на пръв поглед не се различават с нищо от останалите, но който ги пипне, ръцете му светват като намазани с фосфор при осветяване със специална лампа.
Криминалистите дават белязани пари на трима потърпевши и на още двама техни колеги. За поставянето им в джобове на палтата знаят само секретарят на градския комитет на Комсомола и
петимата участващи в постановката инструктори, които изрично са предупредени да не казват нищо на останалите си колеги
Капанът е заложен, но в следващите два дни няма оплаквания за кражби. И докато милицията се пита дали акцията й не е разгадана, на третия ден се разбира, че оставените 50 лева в белязани банкноти липсват от едното палто.
Системата е задействана, ловът е започнал, сега само трябва да се внимава да не се направи грешна стъпка. Криминалистите казват на секретаря на комсомола, че се притесняват да започнат обиск на всички служители, тъй като това е унизително за институцията и търсят заедно решение на конфузния казус. Тогава секретарят казва, че ще събере целия колектив на забава послучай рождения ден на един от инструкторите, а милиционерите ще влязат като телевизионен екип, който заснема тържеството и така ще си свършат работата незабелязано.
В уречения ден и час комсомолските деятели се събират на тържество в аулата и купонът започва с почерпка и танци. След час влизат цивилни милиционери с камера и големи прожектори. Силната светлина обхожда всички седнали по масите и танцуващите на дансинга. Точно там
задният джоб на един комсомолец светва
докато се върти във вихъра на танца.
Милиционерите веднага го посочват на секретаря, а той го привиква в друга стая. Там „телевизионните оператори“ се легитимират и ребром го питат дали е похарчил откраднатите пари или са още в него. Активистът пребледнява, избива го студена пот, после се изчервява и казва, че половината пари са в него, но другата е похарчил в магазин. И обещава да ги възстанови, само и само да му се размине.
Заловеният признава, че той е извършил всички кражби от колегите си. Запитан защо го прави, след като трябва да служи за пример, активистът отговаря, че двамата с приятелката му работят в Комсомола, но заплатите им не стигат за по-лъскав и охолен живот, с какъвто младежът искал да се изфука пред момичето.
Благодарение на службата си бохемът с червена книжка в джоба не отива на съд, а получава втори шанс да влезе в правия път. След като възстановява всички откраднати пари, младежът е пратен на работа в завод „Георги Димитров“, но вече не като чиновник, а като обикновен шлосер.
Месец по-късно сигнал за подобни кражби се получава и от директора на ХЕИ. Инспекцията тогава се намира на булевард „Скобелев“, където сега е лабораторията. Служителите забелязват, че
кражбите неизменно са в дните, когато се дава аванс или заплата
Посегателствата обикновено се правят през 15-минутните почивки в 10 сутринта и в 3 следобед в помещението, където работят пет служителки. Касиерката също казва, че и на нея е открадната дребна сума.
Милицията залага същия капан с белязани банкноти два дни преди заплата в чантата на една от петте пострадали служителки. Поръчано й е да проверява парите всяка сутрин, всеки обед и преди тръгване от работа. В деня след раздаването на заплатите служителка подава сигнал на директорката, че белязаните банкноти липсват.
Криминалистите веднага се усъмняват в касиерката, щом кражбите стават след аванс и заплата, и я привикват в отделна стая. В началото жената започва да се прави на обидена и се готви да разиграе голям театър, в който да обясни колко е честна и как подозренията, че е крадла я нараняват дълбоко. Убедителна е и дори сякаш си вярва, че ще успее да се измъкне, но не знае, че милицията просто я оставя да затъне в собствените си лъжи, след което да й свали маската с един замах.
В добре подбран от психологическа гледна точка момент криминалистите вадят специална лампа,
осветяват ръцете на касиерката и те блесват като неонови реклами
После й казват да си извади портмонето, което също грейва. В него са намерени заложените в капана 5 лева, които също светят.
„Другарко, ти на науката и на техниката вярваш ли“, питат криминалистите. И когато ошашавената другарка смотолевя едно „Да“, следва въпросът защо ръцете й, портмонето й и намерените в него пет лева светят. Касиерката прехапва устни и навежда глава, а милиционерите я подлагат на кръстосан разпит, от който разбират, че нейното оплакване за откраднати пари от чантата й е само за камуфлаж.
Жената връща парите на всички пострадали, след което е уволнена дисциплинарно.
Още една серия нагли кражби е разкрита няколко месеца по-късно, но вече не с белязани пари, а благодарение на квартален отговорник, който много добре познава хората от района, за който отговаря.
През 1971 година зачестяват кражби на пари от чанти и джобове на палта на клиентки във фризьорски салони.
На разпит са подложени самите фризьорки. От описанията им на клиентките и навиците им криминалистите стигат до извода, че кражбите са дело на
високо момиче на около 18-19 години с руса коса, с минижуп и обувки на висок ток
То винаги ставало от стола, както е с каската на главата, отивало до закачалката и след пет минути се връщало при фризьорката с носна кърпичка в ръка.
На блондинката е направен детайлен портрет, който е разпространен между служители на МВР и нещатни сътрудници. Един от нещатните я разпознава и казва на кварталния отговорник в „Здравец Север“, че това е Жана. Цивилни милиционери започват да следят момичето и разбират, че то не работи, но разполага с доста пари и често черпи приятелките си. В това време от фризьорски салон се получава сигнал, че Жана е била там и са изчезнали 15 лева. Момичето е привикано на разпит, където си признава за всички кражби. Осъдено е на 3 години затвор.
След изтичане на присъдата Жана излиза на свобода, но все не харесва предлаганата й работа. Един ден по обед началникът на Второ управление на МВР се прибира в квартирата си в къща на улица „Баба Тонка“, където дели един етаж с още две семейства. Още с доближаване до стаята си началникът вижда, че вратата му е отключена. Оглежда вътре, но установява, че нищо не липсва, тъй като съпругата му си държи дрехите в два куфара, които се заключват с катинарчета. Съседката му обаче се оплаква, че
в нейната стая също е влизано и липсва най-хубавата й рокля, купена от Букурещ
Шефът отива в управлението и поставя задача на подчинените си незабавно да открият крадлата. Един от оперативните работници се сеща, че Жана е на свобода, не иска да работи, но не страда от липса на пари. Отива в дома й „Здравец“ и я довежда в направо в управлението. Още при вкарването си при началника, младата жена си признава всичко, след което е конвоирана до жилището й, където връща откраднатата рокля.
Жана отново е осъдена на лишаване от свобода, но вече на пет години и е изпратена в сливенския затвор. Там обаче момичето изпада често в депресии и нервни кризи, докато един ден се хвърля през прозореца от четвъртия етаж и издъхва на плочките в двора.