„Допреди няколко години моята баба обичаше да ми казва: „Учи, за да си намериш хубава работа!“. Но ето че след като наши близки приятели заминаха за Канада и като се върнаха в отпуска, разказваха как живеят там. Жената е продавачка в магазин, мъжът също работи някаква не особено престижна по нашите представи работа. Но се оказа, че при все това там живеят значително по-добре, отколкото възрастните в България, които заемат високи и отговорни позиции. И ето че след това моята баба смени наставлението. Сега то звучи така:
„Учи, за да се махнеш оттука“
Това разказа Ана-Мария от Eвропейското училище, която скоро ще завърши средното си образование и ще си получи дипломата. Откровението си тя сподели пред участниците в дебат за емигриращите млади хора, който се проведе неотдавна в Дом Канети. Как да се развиват тук младите хора, на които дори не им се дава шанс да си кажат мнението, продължи момичето.
Темата за шанса, който младите хора с предстоящо дипломиране искат да имат, продължи и Мирела от Английската гимназия. „Какъв е примерът, който ни се дава? Има ли друга държава, в която храната да е по-скъпа от стандарта на живот? Има ли друга държава, в която престъпниците да са безнаказани? Друга държава, която сама си обира банките?“, възкликна момичето. „Сега политиците агитират и обещават - а когато получат властта, всеки от тях краде и мами, като твърде бързо забравя какво е обещавал...“, не скри огорченото си удивление абитуриентката.
Тъкмо тревожната тема за все по-популярното напоследък „изтичане на мозъци“ бе в центъра на замисъла за дебата, организиран от международно дружество „Елиас Канети“ в партньорство със столичния център „Червената къща“, откъдето бе дошъл и модераторът Стефан Кръстев. Очевидно самият Кръстев си беше представял развитието на разговора по малко по-различен начин. Защото му беше потребно време, за да се справи с някои детайли, които видимо издаваха нагласата на част от шестимата поканени за диспута да задават тон и да „спускат“ императиви, които публиката благодарно да попива. Младите участници в срещата вежливо изслушаха въвеждащите експозета на гостите, продължили близо час, за да дочакат своя ред да вземат думата и да обяснят своите собствени нагласи и
да зададат въпросите си, повечето от които останаха без отговор
Защото те - младежите, в случая бяха не в ролята на зрители, а част от самия разговор, в това число и в обявената тема „От спасения език до изчезващото поколение - „12 клас&beyond“ - как да спре фабриката за емигранти в елитните гимназии?“. Темата и въпросът в заглавието би трябвало да означават, че на професорите и преподавателите на „трибуната“ би трябвало да им е интересно какво мислят по въпроса младите хора, които са именно тези потенциални или реални „емигранти от елитните гимназии“, тъкмо те са онова „изчезващо поколение“, заминаването на което все повече тревожи - къде науж, къде наистина, оставащите тук от другото „биологически стопяващото се поколение“.
51 милиона души са емигрантите в Европа. 48 милиона са те в Азия. 41 милиона - в Северна Америка. В последните десетилетия целият свят се превръща в едно голямо и доста оживено място за живеене, където вече не е от такова голямо значение кой откъде идва, по-важното е кой какво може и какво прави.
С тази синтезирана информация за
учестения темп на преместване на човешкия мравуняк по земното кълбо
проф.Пенка Ангелова започна своето експозе, с което бе открит дебатът. На фона на директните послания и търсене на разумни обяснения на явлението „емиграция“ не липсваха и други като дежурната кофа със стряскащи факти и цифри, плашещи под път и над път де когото сварят. Младежите в залата получиха комплекта „социологически данни“ за трагично обезлюдяващата територия на България, за тежко болното й население, за устремно размножаващите се малолетни циганки, които били вземали /май/ по хиляда лева детски надбавки и още куп подобни страхотии, по-голямата част от които витаят във въздуха като онези гръмко стрелящи в небето ефектни фойерверки, на които обикновено простолюдието им казва кьорфишеци, тъй като след тях не остава нищо освен една обгорена хартийка.
След тази мрачна и определено създаваща деструктивни настроения картина бяха казани и други мнения, които все пак върнаха разговора към предварително обявената тема. Директорът на Дойче шуле Пламен Иванов разказа какви вълнуващи писма и поздравителни картички му изпращат негови ученици, които учат в най-различни държави по целия свят. И добави, че дори и когато момичетата и момчетата са на хиляди километри от България,
те си създават своята малка България всеки път
когато за празник се съберат и сами си приготвят традиционните ястия за Бъдни вечер. Вие сега сте млади, дерзайте, вашият дом е Европа, въкликна с напълно справедлива патетика директорът на Дойче шуле. 
Зам.-ректорът по учебната част на Русенския университет проф.Михаил Илиев беше първият на срещата, който директно отвори темата за причините младите хора да напускат страната - в повечето случаи само с еднопосочен билет. В русенския завод на една чужда фирма наш инженер взема около 1000 лева заплата, докато негов колега в същия завод, но в страната-майка получава 5000 евро, каза проф.Илиев. Наши студенти учат в чужбина по различни програми, след това се връщат и обикновено изкарват една година в Русе - докато се дипломират, след това заминават за София да си търсят работа - и там остават по около година, а след това заминават за САЩ примерно, продължи проф.Илиев.
Младите хора очакват някой да им създаде условия - и когато това не става, те се оказват неподготвени да се справят сами със ситуациите, коментира д-р Магдалена Желязкова, преподавател по философия в Русенския университет и в Математическата гимназия, където е главен учител.
Оказа се обаче, че това не е точно така. Желание у младите хора да си решават проблемите има, но не винаги те намират условия за това. Завършващите в България не могат да си намерят работа - просто защото за всяка прилична позиция фирмите и институциите искат стаж! - припомни Марина от Професионалната гимназия по икономика и управление. „А
откъде един току-що дипломирал се млад човек да има стаж?
И така, с дипломата в джоба започваме работа във вериги магазини, при това работа далеч не по специалността. И никой не си и помисля, че щом можем да учим и да се развиваме първокласно, значи ще можем също така първокласно да направим това и за страната, в различните сфери, за които се подготвяме по време на обучението. Ето, обикновено на това място се отваря и пътят към чужбина. Макар за някои това да става и по-рано. Защото там не ти вземат пари, за да те допуснат до изпит, не те късат по три пъти, за да си плащаш, не се налага да търсиш връзки, за да постъпиш на добро работно място. И все пак, на мен ми се струва, че ние сами би трябвало да си оправим държавата, за да се променят нещата“, заяви оптимизъм Марина.
Това, че младите хора се колебаят между романтичния оптимизъм и прагматичния песимизъм е един от характерните белези на безцветното време, в което живеем години наред. По-страшното е, че „децата“, които през тази учебна година ще се дипломират в гимназиите и застават пред трудния избор, вече са от поколението, родено след началото на демократичните промени, 25-годишнината на което шумно и с официозна суетня се чества днес от представителите на властта. И ако родените преди това биха могли все пак да намират някакво оправдание в тежките белези на сивия „равноправно безправен“ социализъм или по-късно в криволиците на начеващия преход, за младежите, родени и израсли в условията на „свобода“ и „пазарна икономика“ трудно може да се намери обяснение защо България е на последните места по статус на живот, защо икономиката едва мъждее, защо корупцията, която борят институции и организации, не просто процъфтява, а е вързала вече черупчести плодове... И най-важното -
защо в тази „свободна“ държава демагогията е начин на живот
Те очевидно отказват да приемат именно това - несъстоятелните правила, според които думата - както в законите, така и в каквито и да е житейски ситуации - не струва пукната пара. И може би навън, в чужбина, им допада точно това - че там като ти кажат, че бялото е бяло, то се оказва не сиво или зеленикаво, а бяло и точка. Че когато ти светне червеният светофар, заковаваш на кръстовището, дори и да е единайсет през нощта и наоколо да не се мярка жива душа. Че когато на контейнера пише „Хартия“, в него се хвърля само хартия, а не бутилки от олио, буркани от лютеница и батерии. Че когато в разписанието пише, че влакът тръгва в 14.23, той тръгва точно в 14.23 и дори, представете си, пристига също в уречения час. Че когато ти кажат, че работното време е от осем до пет, то започва в осем и свършва в пет, а заплатата ти е точно толкова, колкото е записана в договора... Дреболии? Може би. Но нали дребните камъчета градят здравата стена.
Те, момичетата и момчетата, искат не нещо, което „им се полага“, а само онова, което би им дало
възможност да живеят нормално и да прави бъдещето им предвидимо
за развитието им, за кариерното израстване, за постиженията им в бита и професията. Много ли е?
Ето какво казва Стилиян Стефанов, който е завършил СОУ за европейски езици, след това бакалавърска степен по архитектура в Шотландия, а сега пак там продължава с магистърска степен: „Каква възможност се дава на амбициозните студенти в България? Студент, който се учи отлично, седи на една банка с този с едва изкараните тройки. Стимулът за отличника е никакъв, а постепенно по-амбициозните губят напълно мотивировката си. Докато в чужбина амбициозните и отличниците имат възможност да намерят реализация, да бъдат оценени и усилията им да са поощрени“. Самият той има желание да се върне в България, но това би могло да стане ...“когато се реализирам успешно и ако един ден си направя проектантска къща“. И обяснението е кратичко, но пределно ясно: „Чувствам се по-добре и по-разбран в чужбина“.
Някой да има да каже нещо?