Известният български бизнесмен Кирил Вътев ще стане селекционер на националния отбор по свободна борба за кадети, обяви преди време първо за „Утро“ шефът на федерацията Валентин Йорданов. Тази новина ни се стори почти сензационна, най-малкото защото популярният предприемач има толкова много работа като собственик на своята наложена фирма „Тандем“, а и ангажиментите му към обществените организации никак не са малко. За да разберем как точно стоят нещата, разговаряхме с нашия съгражданин.

- Г-н Вътев, да питаме първо дали продължавате да се считате за русенец?
- Разбира се, няма две думи! Аз съм роден през 1958 година в плевенското село Загражден, но когато съм бил на година, родителите ми са се установили в Русе. Учих в този град и бях част от първия випуск с ученици на Спортното училище през 1976 година. Мои съученици бяха Георги Станев, който после премина в ЦСКА, д-р Стоян Стоянов /шеф на Втора поликлиника - б.р./, д-р Делян Велков, Пламен Рачев, Диян Симеонов, Деян Кожухаров, Мишо Желязков, Александър Петров от Сливо поле, Здравко Стоилов, Димитър Малакчиев, Николай Убчев, може и да изпускам сега някое име. Поздрави на всички тях!
- Много лекари?
- Разбира се. Ние сме интелигентно племе. Аз въобще не приемам и се възмущавам от насадените и странни схващания, че едва ли не борците са мутри, престъпници и бандити. Това не е така. Борците са читави, сериозни и отговорни хора.  
- Защо избрахте борбата?
- То е като любовта - никога не можеш да кажеш защо точно си се влюбил. Започнах при Георги Ачев, когото уважавам много. Като състезател имам шампионски титли на турнира „Стефан Караджа“ в категория до 56 килограма, победител съм на „Дунавската купа“, имам медал от голям турнир в Братислава, където се борих цели 7 срещи със скъсан менискус. Заради тази травма имах голямо премеждие на един Всесъюзен турнир в Кишинев. Бях за задължителна операция, Ачев въобще не искаше да чуе за излизането ми на тепиха, но много исках да се боря и той се съгласи. Станах втори. Не че съм герой, просто искам да кажа колко много обичах борбата. След казармата тренирах все така здраво и то без да получавам никаква заплата. Направих серия от нови травми, но мечтата ми беше да стана голям борец, какъвто всъщност не можах да стана. Моите идоли бяха Петър Киров, Еньо Вълчев, Боян Радев - исках да съм като тях, четях много, давах всичко от себе си, за да се усъвършенствам. В един момент разбрах, че няма да стана велик борец и реших да уча.
- За треньор?
- Да. Бях одобрен да съм студент в Ленинград, но какво стана, що стана, накрая замина „наш“ човек с профил във...фигурното пързаляне! Така се принудих да запиша във ВИФ /сега НСА/. След 2-и курс се прехвърлих за задочно обучение и се върнах в Русе, където започнах да работя с подготвителни групи заедно с Начо Жлезчев. Бях само на 22 години. Младост! После се ожених.
- За спортистка?
- Съпругата ми Соня е майстор на спорта по джудо и е многократна държавна шампионка... Та покрай женитбата тръгнах към София. Търсих работа 3 месеца, за да се озова в „Левски“, където започнах да работя пак с момчета от подготвителните групи. Бяха 80 деца. После много от тези деца влязоха в спортното училище на „Левски“ „Емил Марков“. Помня едно държавно първенство в Благоевград, където 10 от моите възпитаници влязоха в 4-ия кръг. На фона с тогавашната голяма конкуренция това беше сериозно постижение. Исках децата да се борят дръзко и красиво и изглежда се е получило, защото Дели Аверов от Разград дойде при мене и ме попита: „Ти не си ли от Русе?“. „От Русе съм“, отговорих. А той: „Скоро не съм виждал толкова интересен отбор. Браво!“ Думите му ме зарадваха и насърчиха. После дойдоха и медалите.
- А как поехте националния отбор за юноши?
- Слави Станев ме покани за първи негов помощник. Беше 1986-1987 година. През есента на 1987-а бяхме на съвместен лагер с борци на бившата ГДР. Тогава вече бях старши треньор. Продължих да работя и в „Левски“. През 1988 година участвахме с 12 души на турнира на ДКМС, едно много сериозно за времето си състезание, като спечелихме 6 златни, 3 сребърни и 2 бронзови медала. Същата година имаше световно първенство и Георги Пейчев стана шампион, като надви руснак. Вельо Димитров, Георги Христов и Валентин Гергов се пребориха за сребърни медали. През 1989 година не ни пуснаха на световно в Турция, но за следващия шампионат бях решил - трябва да имаме нови шампиони! Междувременно спечелихме нови отличия на турнирите „Дружба“ в Пхенян и Катовице. В Полша завоювахме 9 медала. Та преди първенството през 1990 години работихме здраво. Четях много, включително и психология, анализирах тактики, темпо на схватката, провеждане на борбата, залагах на научната работа в методиката, доколкото това бе възможно. На онзи шампионат в Истанбул Калоян Баев стана шампион в тежката категория, а Севдалин Тодоров надви руснак с 11:2. Него просто го спряха да стане първенец. Мирослав Гочев и Илия Аризанов станаха втори, а Матей Боянов спечели бронз. Треньор на Турция по онова време беше руснакът Юрий Шахмурадов, който подготви Наталия Воробьова за схватката със Станка Златева на игрите в Лондон.
- Как се разделихте със спорта?
- Напуснах „Левски“ и националния отбор на 1 май 1991 година. Юношите, които тренирах в „Левски“, общо 14 състезатели, минаха в мъжкия отбор. Просто ми ги взеха. Сред тях вече имаше 7 майстори на спорта. Влязох и в разногласия със старши треньора на мъжете Георги Стоичков. Той смяташе, че борецът трябва е да овързан едва ли не за щангата. Не става само с щанги! Моето треньорско верую е да се работи за комбинативност, техника, тактика, бърз ум и въображение само с партньор. Борбата е спорт за умни хора.
- Минават 22 години и известният бизнесмен Кирил Вътев решава да се върне в спорта?
- Точно така. Знам, че ще ме попитате как ще съвместявам бизнеса с треньор на националния тим. Щом съм се хванал на хорото, ще намеря начин. Ангажиментите ми като председател или член на 5 големи обществени организации ще останат постепенно на заден план. Мисля, че имам какво да дам на българската борба и на младите таланти в нея.
- Може ли да се каже, че се завръщате у дома?
- Абсолютно вярно! Аз се завръщам у дома. Завръщам се при една любов, без която, вижда се, не мога. И, повярвайте, няма по-голямо удоволствие да вършиш работа, която изпълва сърцето ти с радост и надежди.