През тази година се навършват 85 години от рождението на известния български актьор Васил Попилиев, с когото е свързан един от звездните периоди в историята на русенския драматичен театър „Сава Огнянов“. Актьори, режисьори и приятели и до днес - години след като той смени земната сцена с небесната - с любов, с топлота и респект продължават да го наричат Дедо. Васил Попилиев беше директор на русенската драма от 1970 до 1982 година, като освен административен ръководител на трупата играе и на сцената на театъра. След това от 1 януари 1994 година Попилиев отново е директор на русенския театър, този път за кратко - до 31 декември 1995 г., след което на поста го сменя Мариан Савов - до 30 април 1998 г. 
Васил Попилиев е роден на 21 януари 1929 г. в село Букьовци, което е едно от селата, превърнали се през 70-те години в печално известния днес с трагичните наводнения град Мизия. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1954 година със специалност актьорско майсторство. Играл е на сцените на театрите в Стара Загора, Плевен, Шумен, Габрово, София, Русе и другаде.
Дванадесетте години от 1970 до 1982-ра, когато Попилиев е директор на театъра в Русе, обрамчват времето, когато ДТ „Сава Огнянов“ преживява звездни мигове. Тази дузина години е тъкмо периодът, когато русенският драматичен театър блести с режисьорско и актьорско присъствие на
цяло съзвездие творци, оставили паметна диря
в историята на българския театър изобщо. Защото това е времето, в което в Русе работят емблематични български режисьори като Любен Гройс, невероятния Слави Шкаров, младите Маргарита Младенова и след нея Душко Добрев, актьори като Константин Димчев, Божидар Манев, Миланка Петрова, Никола Чиприянов, Елена и Виктор Данченко, Рашко Младенов, Ева Волицер, Марина Прашанова, Антоанета Кръстева, Климент Михайлов, Елена Стефанова... 
Тогава на сцената на русенския театър публиката аплодира спектакли, които и до днес остават незабравими и неповторими - като „Съд на честта“, „Греховната любов на зографа Захарий, „И Херострат да бъде забравен“, „Балада за тъжната кръчма“, „Януари“, „Лазарица“, „Босилек за Драгинко“, „Ние, долуподписаните“, „Когато розите танцуват“ и много други. Със сигурност много от зрителите от така нареченото „зряло“ поколение си спомнят
Дедо в неподражаемия образ на Сусо от „Януари“
/спектакъл, с който русенският театър участва и в Дните на българската култура в Полша през 1978 година/ или Лазар в „Лазарица“ на Радичков...
Времето на директорстването на Попилиев е белязано от паметни гостувания на русенски спектакли на редица сцени в столицата, в страната и в чужбина. С „Венецианският търговец“ в постановка на Любен Гройс русенският театър предизвиква фурор на софийска сцена, а след това и на гастрол в Румъния. Пак в Румъния русенци показват спектакли по Бертолт Брехт, театърът разменя визити с Руския драматичен театър от латвийската столица Рига и с театър „Вилам Хожица“ от също побратимения с Русе полски град Торун.
Пак през този период творческият екип на русенския драматичен театър жъне множество първи награди и други призове на национални театрални форуми.  
Името на Васил Попилиев остава записано и в хронографа на българското киноизкуство. Богата е неговата филмография. Тя започва с „Хроника на чувствата“ /1962/, минава през „Веригата“ /1964/, „Привързаният балон“ /1967/, „Бягаща по вълните“ /копродукция с киноекип от тогавашния Съветски съюз от 1967/, „Скорпион срещу Дъга“ /1969/, за да се стигне до култовите му роли в „На всеки километър“ /1969/, „Любовницата на Граминя“ /копродукция с Италия, 1969/, „Тримата от запаса“ /1971/, „Обич“ /1972/, „Като песен“ /1973/, „Иван Кондарев“ /1974/, „Барутен буквар“ /1977/, „Лавина“ /1982/, „Грехът на Малтица“ и много други.
Българският театър изгуби Васил Попилиев на 7 януари 2002
В годината, в която се навършват 85 години от рождението на Дедо русенската театрална публика ще се докосне до неговите талантливи гени - това ще стане благодарение на спектакъла „Албена“ в постановка на драматичен театър „Рачо Стоянов“ в Габрово, режисьор е внучката на Дедо - Василена Попилиева.
Театърът като начин на живот Васил Попилиев е предал на своя син - театроведа Ромео Попилиев, доктор на изкуствознанието и професор в Института за изследване на изкуствата при БАН, автор на десетки театрални студии, статии и рецензии. Жертвената преданост към сцената във всичките й измерения е белязала и
най-младата вейка Попилиева - внучката Василена
се дипломира по специалността режисура в НАТФИЗ през 2013 г. в класа на проф.Пламен Марков. Преди габровската „Албена“ Василена Попилиева е поставила „Вампир“ по Антон Страшимиров в театър „София“. В един свят, изграден от младата режисьорка Попилиева и младата сценографка Даниела Николчова властва красивата и талантлива дебютантка Цветина Петрова. Специален акцент в този прочит е изграденият колективен образ на селото - многолико и противоречиво, което допринася за изграждането на един красив, стилен и вълнуващ спектакъл за любовта. А като цяло това, което могат да очакват русенци, е новият прочит на българската класика - такъв, какъвто е той за най-младото творческо поколение.
Спектакъла „Албена“ русенци ще видят на 29 септември от 19 ч в залата на Операта. Това е сцената, която за Дедо беше не по-малко свидна от тази в същинския театрален салон в Доходното. Тогава операта и театърът мирно си поделяха сцената в голямата червена сграда, още повече, когато за спектаклите на драмата се изискваше малко повечко пространство. И именно на тази сцена Попилиев-Сусо дялкаше едно суджуче в Радичковия „Януари“, на фона на причудливите тенци, пемперуги и други тайнствени персонажи от богатата галерия на българския Маркес. Така че, при малко повече въображение /а такова несъмнено имат поне онези от зрителите, които помнят добрите години на русенския театър!/ публиката може да бъде сигурна, че вечерта в предпоследния ден от септември
духът на Дедо ще се завърне в града, който го помни с признателност
Но понеже ние, българите /ах, колко не харесвам това обобщение по принцип/ не се славим с перфектна и благодарна памет, а по-скоро напротив, а пък русенци в това отношение имаме удивителната способност да проявяваме избирателност и да помним само това, което по една или друга причина ни е потребно в момента, все пак ми се иска да напомня: ей, хора, имаше един такъв актьор! Дедо му викаха и връстниците му, и младите. И макар тогава русенският театър да се свираше на малката си сцена - помните ли я, онази сцена, до която се стигаше нагоре по стълбите, после вдясно, а отдолу беше Художествената галерия... Доходното пак си беше Доходно, макар да не блестеше с яркост и представителност. А на онази малка сцена се разгръщаше цяла вселена от вълшебства, остри перипетии, звънки откровения, които публиката ловеше със затаен дъх, а на следващия ден обсъждаше с приятели - със сподавен трепет, да не вземе нещо да се случи на режисьора и на актьорите... Времената бяха такива, че дори една „неправилно“ изпусната въздишка от сцената можеше да заточи задълго артистите.
Впрочем, Дедо също има подобни не особено светли епизоди в биографията си. Макар мълвата да го беше записала в списъка с любимци на соцвластта и лично на другаря Тодор Живков, с когото били май в една ловна дружинка, това не е пречка постановката на пиесата на Стефан Цанев „Любовни булеварди“ в Младежкия театър, на който Попилиев е директор след русенския период, да го бутне в пропастта на немилостта. Прилежни ценители на театралното изкуство успели да преброят 36 пъти в спектакъла, предизвикващ бурни аплаузи, да се казва от сцената думата „свободен“.
Това е достатъчно, за да бъде привикан директорът „на червеното килимче“
/още повече, че Младежкият театър е на един хвърлей от белокаменните сгради на вездесъщото политбюро/, а след няколко разговора там Попилиев да се прости с директорското място, а пиесата да бъде свалена от репертоара за дълго.
Както и да е. Днес времената, казват, са други. По-важното е, че благодарение на театъра от Габрово и на организаторите от Европейския културен център в Русе в рамките на поредния фестивал „Сцена край реката“ се вписва и такова красиво нещо като спектакълът „Албена“. С който градът на Дунава ще почете 85-ата годишнина от рождението на Васил Попилиев - защото неговото творчество заслужава. А и русенските почитатели на театралното изкуство заслужават да видят един прекрасен спектакъл, дело на най-младата Попилиева, за който театралната критика не пести похвали. Билети все още могат да се намерят в билетния център на Канев център в Русенския университет и на касата на Операта. Цените им са 6 и 8 лева, а за ученици, студенти и пенсионери са по 4 лева.