Проф.Самуил Рефетов, ендокринолог със световна слава, е роден в Русе през 1937 г. В Държавен архив Русе се пази главната книга на френското католическо училище „Санта Мария“ с оценките на Сами Рефетов от първите няколко отделения, преди семейството да емигрира в Израел. Днес копия от тези сведения ще бъдат подарени на учения, който гостува за научна конференция в русенската болница. 
Професорът, който живее в Чикаго, е откривател на Синдрома на Рефетов и на още два синдрома, свързани с щитовидната жлеза. Работи в болниците в Монреал, Лос Анджелис, Бостън, Харвард и Чикаго. Той е сред немногобройните учени в САЩ, чиято научноизследователска дейност се финансира от Сената на САЩ. От 2011 г. е академик на Българската академия за наука и изкуства.
През 2014 г. е номиниран за Нобелова награда.

- Г-н професоре, как се чувствате отново в България?
- Винаги в България се чувствам щастлив. Идвам си тук вече за седми път, след като през 1949 година семейството ми емигрира. През 1998 година се върнах за първи път - близо петдесет години, след като напуснахме страната с родителите ми. След това през 2005 година идвах на една конференция, после през май следващата година идвах пак, после през 2008-а. А през 2011 година бях тук дори за цял месец - по покана на българското представителство на „Фулбрайт“. И миналата година пак идвах. В общи линии, когато работата ме отвежда в Европа, винаги се опитвам да направя така, че да си дойда и в България. Тук се чувствам добре, особено при сърдечните ми срещи с приятели....
- Какво ви изненадва в България?
- Това, което мога да отбележа, са повече външните изменения. И мога да кажа, че в това отношение положението се подобрява: улиците, зданията, има прекрасни архитектурни образци, а също и се строи много. За съжаление, трябва да кажа, че срещите ми с хората не вдъхват същия оптимизъм. Знам как се чувстват хората и особено младите. А те, младите, в голямата си част търсят своята реализация като специалисти извън пределите на България. Иска ми се промени да настъпят и в тази посока.
- И при ваши предишни идвания в страната вие сте се завръщал и в родния си град.
- Да, почти всеки път, когато съм имал възможност да дойда в България, се опитвам да посетя и Русе. С него са свързани толкова много мои спомени... 
- Кои са най-ярките от тях? И как намирате своя град след десетилетия раздяла?
- Знаете ли, първия път, когато си дойдох, не ми беше особено радостно... Спомням си, че отидохме до сградата на операта, тя беше печална гледка, покривът течеше, фасадата също не предизвикваше възторг. Тогава срещнахме едни холандци, те разказаха, че били дошли да купят част от костюмите за оперни спектакли, дори, ако не се лъжа, се похвалиха, че са успели да купят много ценни костюми...
- Имали сте време да се разходите и да видите мястото, където е бил вашият дом?
- Нашата къща отдавна е разрушена. Тя се намираше на улица „Борисова“, точно срещу зданието на католическото училище „Санта Мария“, където аз учех. Като дете чаках да чуя, че бие звънецът и тогава отивах на училище. Семейството на Атанас Буров ни бяха комшии, аз си играех със сина им. Тогава отидохме да видим къщата. Прозорците бяха изпотрошени, мазилката падаше... Тъжно. През 2011 година като се върнах, пак отидох да я видя - положението си беше същото. Не знам дали сега е различно.
- Не, за съжаление.
- А така ми се иска тази прелест на красивите сгради да се запази, да се поддържа - та тя е част от прелестта на Русе! Помня, че при едно от моите завръщания видях, че на една друга красива къща, в центъра на града, са поставили меден покрив. Зарадвах се. Оказа се, че това е направено, защото там беше влязло заведение от веригата за бързо хранене „Макдоналдс“...
И все пак виждам, че нещата започват да се подобряват. Ето, тук, в София /интервюто с проф.Рефетов бе направено по телефона в навечерието на поредното му завръщане в Русе - б.а./ преди, като си идвах, Халите бяха запуснати, а сега са реставрирани и отново са отворили врати, в Централната градска баня правят музей. Но улиците са в окаяно състояние. Аз обичам да тичам. Трябва да ви кажа, че не бих направил това по софийските улици...
- Вашите завръщания в България и в Русе връщат ли ви към детските ви спомени?
- Винаги! Напуснах страната 12-годишен. А имах щастливо детство. Имахме голям двор с много плодни дръвчета, имахме кокошки, пуйки... По това време точно зад нашата къща започнаха да строят девическа гимназия. Строежът се проточи дълго - и по едно време спря и замря. Затова пък ние, децата, играехме на стражари и апаши в изоставения строеж. Понякога ходехме да крадем плодове от чужди градини - не че не сме имали у дома, а заради тръпката...
Ходехме на Баничките - плаващия басейн на брега на Дунава. Там имаше една особено колоритна личност - Каракапитана! Той, впрочем, беше чест гост в нашия дом. Заради една история с баща ми - бил излязъл с лодка в Дунава, по някое време лодката се обърнала и той паднал в реката, а не можел да плува. Тогава Каракапитана го спасил. Затова родителите ми редовно го канеха на обяд у дома. И той идваше с удоволствие...
- Детството ви наистина е било много цветно..
- Родителите ми имаха един приятел филателист, който държеше дюкян срещу хотел „Бристол“, хотела на бащата на Веско /приятеля от детинство на Самуил Рефетов - инж.Веселин Петров - б.а./, по улицата надолу от Съдебната палата. Той имаше лозе на 8 километра от града и нашите често му гостуваха там. Те отиваха пеш, а тъй като аз бях малък и не можех да измина такова голямо разстояние, човекът идваше с едно магаренце, впрегнато в двуколка и ме откарваше на лозето. Престоявахме по една-две нощи. Беше много весело.
Баща ми също събираше марки. А монсеньорът от Католическата църква също беше филателист, двамата си разменяха марки и си говореха дълго... Спомням си, че се бях разболял от коклюш - магарешка кашлица, както наричаха това заболяване. Лекуваха ме дълго при най-различни доктори. Накрая монсеньорът каза: „За да се излекува детето, трябват две неща: да пие магарешко мляко и да диша чист боров въздух“. И нашите ме заведоха извън града, в една борова гора, където всяка сутрин трябваше да пия магарешко мляко - и така два месеца. Излекувах се, но не мога да забравя противния вкус на онова мляко...
- А през 1949 година семейството ви се изселва от България.
- Заминахме за Израел, а оттам родителите ми отпътуваха за Белгия, а аз останах в Израел. В Русе баща ми беше директор на Франко-белгийската банка, но въпреки това се оказа, че не беше безпроблемно да ни издадат документи в тази държава. Тогава в Белгия имаше зелени лични карти за белгийците, жълти - за работещите там без белгийско поданство, и бели - за имигрантите. Ние имахме бели. След известно време и аз успях да замина при родителите си, там завърших гимназия. А след това се преселихме в Канада. Всъщност, може да се каже, че се преселих аз, а родителите ми ме съпровождаха. Тогава в Канада предпочитаха имигрантите да бъдат млади хора, с перспектива. От 1955 до 1964 г. бях в Канада, завърших медицина в университета в Монреал и една година бях стажант. След това заминах на специализация в Съединените щати - отидох с идеята да се върна при родителите ми, които останаха в Монреал.
- Оттогава ли датира вашият интерес към ендокринологията?
- Още през 1964 година, докато бях стажант в Лос Анджелис, срещнах първите си пациенти с проблеми на щитовидната жлеза. Това беше едно семейство, което тогава имаше пет деца, две от които имаха медицински проблем. След това се роди шестото им дете, то също се оказа със същото заболяване. А аз след едната година в Лос Анджелис прекарах 12 месеца в Бостън, а после се върнах в Града на ангелите. И така това семейство се оказаха първите ми пациенти, които поставиха началото на дълготрайния ми интерес като медицински специалист. Имаше периоди, в които настанявах трите болни деца в нашата къща - налагаха се постоянни изследвания, както и да ги наблюдавам. Тогава беше разрешено лекарят да вземе в дома си пациенти, сега това не е позволено.
- А в по-нататъшната ви работа имали ли сте пациенти от България?
- Близо 80 на сто от моите пациенти са извън Съединените щати. Много често те дори не идват в страната, а изпращат своите изследвания, медицински документи, както и кръв и тъкани за изследвания по пощата. До този момент от България към мен са се обръщали две семейства - това стана още първия път, когато се върнах, а миналата година към тях се прибави още едно. Имам по 60-70 случая на година. Много хора идват от Турция, Саудитска Арабия, Испания, Франция, Великобритания, Южна Америка...
- Вашият приятел Веселин Петров разказа, че сред вашите отличия и поздравителни писма до този момент няма нито едно от България. При сегашното ви идване в Русе най-после ще се прибави и признание от родните места. Как го възприемате?
- Моят приятел Веско много искаше това да стане още преди години. Дори се беше свързал с русенския кмет още преди осем години. Но явно още не е било дошло времето. Интересно, че след като в началото на това лято при мен в Чикаго дойде екип на БиТиВи и направи интервю, внезапно интересът към мен и това, което правя, се възпламени - въпреки че аз правя това от десетилетия... И ето, и Русе се сети за мен...
- Сега сте номиниран за Нобелова награда...
- О, моля ви! Такива номинации са хиляди! И изобщо не е задължително, след като имам номинация, да получа и наградата! Но и конкретната ми работа, и научните ми разработки - всичко това аз не го правя заради наградите и отличията. Това е моят живот, моята съдба, това съм аз.
- А как си почивате?
- Тичам почти всеки ден. Преди играех тенис, и с други спортове съм се занимавал преди време. Дори почти бях отишъл на Олимпийски игри. Казвам почти, защото класираха първите трима, а аз бях четвърти... Чета. Много чета. Художествени произведения, романи, философска литература. Чета на шест езика - български, испански, италиански, френски, немски и английски.
- Вие владеете шест езика?!
- О, не, не бих казал, че владея. Но чета на шест езика.
- Вашият български е прекрасен!
- Е, чак пък прекрасен... Знам, че не е така, но усещам, че като дойда тук и поговоря с приятели, с лекота се връщам в него. С родителите ми говорехме само на български. Но след като се помина и майка ми през 1998 година, до 2005-а не бях говорил въобще на родния си език с никого. Впрочем, последната книга, която прочетох на български, беше книгата на журналистката Нася Кралевска „Без заглавие - рушители и строители на България“. Изключително интересна книга. А с авторката се запознахме лично съвсем случайно - в САЩ, където тя прекарва по половин година, тъй като се оказа, че е женена за американец. Беше наистина впечатляваща среща...