Шести септември 1948 година. Тъй наречената народна власт се готви само след три дни да празнува четвъртата си годишнина, а висшите й велможи получават един жадуван подарък. Това е денят, в който Екзарх Стефан I Български подава оставка под напора на вътрешни и външни за Синода сили. Така започва червеното  овладяване на Църквата, от която идеолозите на социализма се плашат като дявол от тамян.
Кого и защо прогонват от най-високия духовен престол новите господари?
Екзарх Стефан I е роден на 7 септември 1878 г. в известното смолянско село Широка лъка в семейството на поп Георги Шоков и презвитера Шина Хаджистоянова. Мирското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков.
На 15-години Стоян отива да учи в Самоковското богословско училище, а след завършването му
става учител, но не се отделя от църквата
Така по препоръка на Брегалнишкия епископ Антим (по-късно Търновски митрополит) стига до Киевската духовна академия. През 1904 година будният българин завършва академията с научната степен „кандидат на богословието“, присъдена за успешната защита на дисертацията му „Преглед на отношенията между Българската и Римокатолическата църкви от времето на покръстването на българите до учредяване на Екзархията“.
През есента на 1907 година младият богослов се установява в Цариград, където става учител в българската духовна семинария „Св.Иван Рилски“. Там го забелязва екзарх Йосиф I, който бързо оценява неговите качества и го привлича за екзархийски секретар, а на 15 октомври 1910 година го посвещава в монашество под името Стефан.
На следващия ден новият Божи служител е ръкоположен за йеродякон, а на 1 ноември приема йеромонашески чин, като заема длъжността екзархийски протосингел. На 25 септември 1911 година е удостоен с архимандритско достойнство.
Така от 1910 година
започва неуморната служба и дейност на духовника Стефан в Българската екзархия
„Бях дясната ръка на Негово Блаженство екзарх Йосиф I - припомня си бъдещият църковен глава. - Той особено много ме обичаше за моята славянска идея и привързаност, като много ценеше моето общение с руското посолство в Цариград“.
Архимандрит Стефан е свидетел на двете Балкански войни и на първата национална катастрофа, която довежда до загубване на екзархийския диоцез в Македония. В края на ноември 1913 година той се прибира заедно с екзарх Йосиф I в София и продължава да изпълнява протосингелската си длъжност.
След смъртта на екзарх Йосиф I архимандрит Стефан специализира в Женева, където слуша лекции в Богословския факултет, а във Фрибург - по литература. Това обучение завършва със защитата на дисертация на тема „За богомилите и презвитер Козма“.
Докато учи в Швейцария, бушува Първата световна война.
Дълбоко убеденият русофил става и англофил, като нелегално сътрудничи на френския Генерален щаб
Той е един от учредителите на „Българския съюз“ в Швейцария, който си поставя за цел да защитава българските интереси в чужбина.
В България архимандрит Стефан развива активна обществено-църковна дейност и израства в църковната йерархия. През 1921 година е хиротонисан за Маркианополски епископ, а година по-късно е избран и за Софийски митрополит. В качеството си на софийски архиерей Стефан е натоварен от Св.Синод да поддържа връзките на нашата Църква с всемирното движение на църквите.
През бурните години на Втората световна война, въпреки че е в близък контакт с двореца и правителството, владиката не споделя тяхната прогерманска ориентация и е убеден миротворец. Усърден и темпераментен проповедник,
под неговото перо излизат стотици проповеди, беседи и статии
публикувани в различни български и чуждестранни периодични издания. Той има важен принос за спасяването на българските евреи.
Политическата промяна на 9 септември 1944 година е използвана от някои митрополити за уреждане на разстроените църковни дела. Най-деен е Софийският митрополит Стефан, който в изявления по Радио София и в послание към руския народ изтъква, че хитлеризмът е враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници САЩ и Англия. Отечественофронтовското правителство с готовност се притича да помогне на Църквата. На 16 октомври 1944 г. Св.Синод приема оставката от най-високия църковен пост на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател е избран Софийският митрополит Стефан. Два дни по-късно на заседание Св.Синод решава да помоли правителството да даде съгласието си за провеждането на избор за екзарх.
Такова веднага е дадено, като
същевременно са направени изменения в Екзархийския устав с цел „по-широкото участие на клира и народа“ в избора на екзарха
Тези изменения са утвърдени като Наредба-закон и публикувани в „Държавен вестник“. Веднага след това Св. Синод излиза с Окръжно №52 от 4 януари 1945 г., с което определя датата на екзархийския избор на 21 януари, а събранията по епархии се провеждат на 14 януари. На тях се избират по 7 представители (3 клирици и 4 миряни) от епархия, които трябвало да пристигнат в София за избирането на екзарха.
Екзархийският избирателен събор се провежда на 21 януари 1945 г. в старинния храм „Св.София“. Присъстват 90 избиратели с редовни пълномощия, които избират екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получава Софийският митрополит Стефан и с това е избран за трети пореден и последен Български екзарх.
Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос е вдигането на схизмата
(отлъчването от страна на Цариградската патриаршия, извършено на 16 септември 1872 година), която цели 73 години тегнела като дамоклев меч над Българската православна църква. Още през октомври 1944 година. Софийският митрополит Стефан в качеството си на наместник-председател на Св.Синод отправя съболезнователно писмо до руския Св.Синод по повод смъртта на Московския и Всерусийски патриарх Сергий. В това писмо е отправена и молба за ходатайство и съдействие по премахване на схизмата. Св.Синод на Руската православна църква отговаря официално на 22 ноември 1944 година, като обещава пълно съдействие пред Цариградската патриаршия.
В деня на своя избор екзарх Стефан отправя и писмо до Константинополския патриарх Вениамин
с цел „да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската православна църква“ и съответно тя да се признае „за автокефална и да се причисли към автокефалните православни църкви“. По-нататък в писмото се съобщава, че седалището на Българската екзархия е преместено от Цариград в София и по решение на Св.Синод се изпращат митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей „са упълномощени във всичко ... за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи“.
Делегатите на Българската екзархия се срещат в Цариград с Константинополския патриарх и преговарят с комисия на Патриаршията (митрополитите Халкидонски Максим, Сардийски Герман и Лаодикийски Доротей) по условията за вдигане на схизмата. На 19 февруари 1945 г. е подписан
Протокол „за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на св. Православна църква...“
а на 22 февруари с. г. е издаден специален Томос от Цариградската патриаршия, в който се казва:
„Ние благославяме автокефалното устройство и управление на св.Църква в България, като определяме тя, наричана „Св. Православна Автокефална Българска Църква“ и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...“
Томосът е записан в Кондиката на Цариградска патриаршия, а негов художествено изработен препис е изпратен на екзарх Стефан. Вдигането на схизмата е акт с международно и вътрешнополитическо значение. Във външнополитически план с него се затваря вратата към извънграничните екзархийски епархии, слага се край на възможностите да се използва Екзархията като институция за обединяване на всички православни българи в границите на една химерна Санстефанска България.
Изборът на екзарх и вдигането на схизмата става за броени дни под твърдата диктовка на СССР
в чиято зона на влияние попада България в края на Втората световна война. Така през февруари 1945 г. диоцезът на Българската православна църква е свит само в държавните граници, но пък тя получава пълна автокефалност и тясно се обвързва с Руската православна църква, за да може заедно с нея и с останалите православни църкви от страните с „народна демокрация“ да участва в единен блок за защита на вярващото население от вредното влияние на „империалистически“ религиозни общности и църкви.
През следващите години екзархът е принуден да прави все по-големи отстъпки на новата комунистическа държава, което повишава напрежението между него и митрополитите. Развръзката настъпва през лятото на 1948 г. През юли Стефан заминава за Москва, където Руската църква се надява да оглави църковна коалиция, насочена срещу Запада (т. нар. Православен Ватикан). А екзархът се надява на съвещанието в Москва, където са събрани всички православни йерарси, да бъде интронизиран за патриарх. Нужно е само едно - съгласието на Св. Синод на Българската църква.
На драматична среща в София с представител на Дирекцията на изповеданията
от 9 юли 1948 г. Синодът изказва учудването, че искането е представено по този начин, и категорично отказва да даде съгласието си.
След завръщането на екзарха в София отношенията в Синода са крайно напрегнати. На 6 септември 1948 г. се стига до остро пререкание между Стефан и Врачанския митрополит Паисий, в края на което екзархът си подава оставката. В следващите дни събитията се развиват с главоломна бързина: два дни по-късно, на 8 септември, Синодът единодушно приема оставката му „заради господарското му и властническо отношение“. Поради неделимостта на Екзархийската и Софийската катедра Синодът решава, че той трябва да напусне и поста на Софийски митрополит. Оставката му е одобрена и от правителството, а опитите му да потърси подкрепата на Руския патриарх остават безрезултатни. В края на ноември 1948 г. третият и последен български екзарх Стефан е откаран с милиционерски конвой и на практика поставен под домашен арест в карловското село Баня, където остава до края на живота си през 1957 г. В годините на своето заточение той е почти напълно забравен от митрополитите, но е внимателно контролиран от Държавна сигурност.
И днес неговите съвети звучат актуално:
„Време е не на думи, а на дело да се обяви война на войната и понятието демокрация да не бъде фирма и етикет, а жива и творческа действителност, в която истината, правдата, мирът и любовта да ръководят и украсяват личния и обществен, народен и международен живот.“
Четири години и половина след изолирането на екзарх Стефан глава на Българската православна църква става патриарх Кирил и така властта окончателно се спасява от сянката на един от най-неудобните й духовници.
По материали от интернет