Фреди Уулс е директор на фондация „Де Пасарел Холандия“ и работи в системата за социални услуги и грижа за хора с увреждания на територията на общините Апелдорн, Вурст и Апе в Холандия. В последните 10 години Уулс пренася и прилага натрупания холандски опит и добрите практики в България, адаптирайки ги към българските особености. Той бе в Русе, за да се запознае с напредъка на общинската администрация в социалната сфера и да направи среща с хората, които работят в различните организации, ангажирани с грижата за хората в неравностойно положение.

- Господин Уулс, в презентацията си пред русенските социални експерти вие направихте интересно разделение между термините „грижа“ и „подкрепа“. Това само специфика на езика ли е или нещо по-сериозно?
- Проблемът наистина е с езика, тъй като за някои концептуални понятия, които иначе за мен са толкова ясни, е трудно да се намерят подходящи думи. Ще ви дам пример за това как преди шест години много се мъчихме да намерим точната дума за разликата между ефективност и ефикасност. Тогава, когато коментирахме това с Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане, имаше фундаментално различие. Когато някой не разбира тази разлика, започва поредица от недоразумения и объркване в системата. Така стигнахме до решението едното /ефективност/ да бъде преведено като икономическа ефективност, а другото /eфикасност/ да се разбира по отношение на качеството. Усещате разликата, нали?
Когато обърнах внимание на русенските колеги върху грижата и подкрепата, точно това имах предвид. Този процес за промяна на социалните услуги в България ще отнеме много време. Така е било навсякъде. Ако погледнем каква е била целта на социалните услуги, ще видим, че тя е свързана с езика. Защо са социални тези услуги? Това по някакъв начин е паралел с обществото и ние винаги се опитваме да намерим оптималното доближаване между спецификите на обществото и социалните услугите.
- Вие познавате България и нейната социална система от 2004 г. Какво успяхме да направим и какво не?
- Политически коректно е да се каже, че е направено много, но не достатъчно. Аз имам предимството да съм външен човек, който познава системата отвътре. Лека полека хората започват да разбират за какво става дума и се забелязва промяна в ценностите им.
Хората навсякъде по света са еднакви. Както в България трудно се приемат хората с увреждания, така и в Германия, Холандия или Америка. Напълно нормална би била реакцията ни, ако ние видим сега човек, който изглежда различно и сменим неволно изражението на лицето си. Ще го погледнем с дистанция и дори със страх. Обяснението е, че ние не го познаваме. Ако обаче се запознаем и научим името му, допуснем да ни е съсед, то тогава нещата придобиват съвсем различен вид - да, странен е, но няма никакъв проблем, това е съседът ми и дори е симпатичен. Толкова.
На мястото, където ще се строи защитено жилище или сграда за социални услуги, трябва да се разговаря първо със съседите /обществото/ и да им се обясни, че няма нищо плашещо, ако тук живеят различни хора. В Средна кула хората преди няколко години не позволиха да се преместят децата от Могилино, но това не е защото са лоши, а защото не ги познаваха. При нас в Холандия би имало същата реакция в обществото. За щастие разполагаме с добри специалисти и пиари, които знаят как да обяснят и да скъсят дистанцията между хората с увреждания и останалите. В Холандия през последните 10 години построихме 15 нови сгради и във всеки квартал, където започвахме, срещахме опозиция. Справихме се, защото намерихме правилния подход в информацията. Истинската промяна се случава само месец по-късно, след като се настанят хората с увреждания.
- Вие се запознахте със социалните услуги в Русе. Как ги оценявате?
- Много услуги видях и това само по себе си е добро. Русе е голям град, но дори в сравнение с още по-големи като Варна и Бургас например, е много по-добре развит по отношение на видовете социални услуги. Правя уточнението, че това сравнение е в българската ситуация и изобщо не е валидно за европейските стандарти. Аз като холандец научих много през последните 10 години. Когато живееш в една страна и си част от развитието, имаш различен опит и го преживяваш лично. Ясно ти е, че това изисква време, но това е част от нещата. В България се удивлявам /искрен съм/ на огромното усилие, което хората полагат, за да стане преходът много по-бързо, от колкото самите ние в Холандия го направихме. Истина е също, че когато преди 40 години започнахме реформата при нас, ние нямахме отправна точка и не знаехме къде ще стигнем и вървяхме бавно, стъпка по стъпка. В България хората по принцип са нетърпеливи, бързат и рискът да се разочароват и да се откажат, е твърде висок. Когато идват при нас българи в Холандия да видят какво прави „Де Пасарел“, всички се връщат с мисълта „Това не може да стане при нас“. Когато им дадеш време, не ги пресираш, те показват промяната в мисленето си и започват да работят в добра посока.
- В тази бързина какви грешки допускаме?
- Ако искаш да промениш манталитета и начина на мислене, пак казвам, че е нужно време. В противен случай имаме небалансирано развитие. Злоупотребата с услугите и държавната добра воля за това е факт. Но и това съществува навсякъде по света. Да, грозно е да се обогатяваш за сметка на страдащи хора, но се случва.
Голям риск е да се прилага една система в друга държава на принципа copy/paste. Преди четири години заедно със социалното министерство разработихме системата за индивидуално бюджетиране - т.нар. ваучери. Това е по принцип добра идея, но те допуснаха грешката да дават пари, а не ваучери. Още в първия ден ги предупреждавах, че това е стимул да се купуват големи коли, но не и да се помага на хората в нужда. Тук някои хора превърнаха в бонус това да имат дете или близък с увреждане. Това е ужасно и вие знаете за коя общност говорим. Да не говорим, че съществува и съзнателно увреждане на деца - на кого му трябва лявата ръка, ако нейната липса ще носи постоянен доход на фамилията?! Ето затова искахме парите да следват клиента при социалните услуги, но не и да се дават пари на самите клиенти.
- Какво е мнението ви за деинституционализацията на децата?
- Естествено, че децата трябва да растат в подходяща среда. Лично аз мразя тази дума деинституционализация. Това говори за система, а трябва да говорим за личен подход. Не е целта да няма институции, тъй като целият ни живот е институция. Става въпрос за хуманизация, не за деинституционализация. Ти можеш да имаш много хубав живот в голяма сграда, но не е сигурно, че ще си щастлив. В един жилищен блок никой не казва, че това е институция. Значи тя и размерът й нямат значение. Важно е да имаш свободата да правиш избор и да вземаш решения, става въпрос за режима и дали той ти позволява да бъдеш човек.
Ясно е, че трябва да се затворят всички институции за деца и да се промени начинът им на живот.