111 години. Точно толкова ни делят от финала на първата голяма колоездачна обиколка в историята на човечеството, създала име и авторитет, превърнала се в институция и световно събитие, което винаги има запазено място в новините. Това е най-великият тур в света - Тур дьо Франс, чийто първи победител става известен на днешния ден през 1903 година. Неговото име отдавна е избледняло и се знае само от най-ревностните спортни историци /ще го научите и вие/, но името на тура е поснато по всички кътчета на планетата.
Как започва всичко?
Освен като Денят на независимостта, националният празник на САЩ, 4 юли е и рожденият ден на Тур дьо Франс. Тогава е даден стартът на първото състезание, което може да се приеме като следствие на един шпионски скандал от края на XIX в.,
останал в паметта на Европа като „Аферата Драйфус“
Тогава един френски войник - Алфред Драйфус, е обвинен в продажба на секретна информация на Германия и осъден сурово, макар че доказателства липсват и процесът е съшит с бели конци. Скандалът става международен, Емил Зола публикува знаменитото си писмо „Аз обвинявам!“, надигат се много гласове в защита на набедения Драйфус, който попада на мушката на държавната машина главно заради факта, че е евреин и в крайна сметка бива освободен. Но докато се стигне до тази развръзка, се минава през повече от драматични събития.
Първият френски спортен ежедневник „Льо Вело“, който продава по 80 000 броя дневно, защитава тезата за невинността на Драйфус. Някои от най-големите рекламодатели на изданието обаче, особено Алберт де Дион, собственик на автомобилната компания „Де Дион-Бутон“, нямат ни най-малко съмнение във вината на войника. Това води до остри полемики между главния редактор на „Льо Вело“ Пиер Жифар и рекламодателите. Вследствие на публичните схватки и разменени обвинения бизнесмените се оттеглят и създават свой вестник „Л`Ауто“.
Главната непосредствена задача на новото издание е
да засече колоездачния пробег Париж-Брест-Париж,
който се организира от Жифар. В перспектива е планирано да се засенчи цялото му издание и това да бъде наказанието му за опълчването на рекламодателите.
Започва силна мозъчна атака, както днес биха нарекли трескавото обмисляне на нови инициативи. Резултатът идва скоро - това е идеята за Тур дьо Франс, анонсирана от основния журналист пишещ за колоездене в „Л`Ауто“ - 26-годишния Жео Льофевър. Той я огласява по време на обяд с главния редактор Анри Десперанж на 20 ноември 1902 година, а на 19 януари 1903-а „Л`Ауто“ обявява създаването на Тур дьо Франс.
Състезанието веднага се превръща в сензация. Из цяла Франция
огромни множества излизали да видят и да приветстват „робите на пътя“
както френският репортер Албер Лондр нарекъл участниците. Условията за състезанието през първите няколко години са най-доброжелателно казано примитивни - проста екипировка, пътища, осеяни с дупки, безкрайно дълги етапи и нощни стартове.
Колоездачите могат да получават техническа помощ само на контролните пунктове, а през останалото време, когато двайсеткилограмовите им велосипеди се развалят, трябва да ги поправят сами - с подръчни средства или в най-близката селска ковачница.
За да поддържат и увеличават интереса към състезанието, организаторите го усъвършенстват всяка година. През 1919 г. е направено важно нововъведение, според което
водачът в генералното класиране за всеки ден получава специална фланелка в същия цвят като жълтите страници на „Л`Ауто“ -
силно желаната „майо жон“, или жълта фланелка. За да набере средства за събитието, през 1931 година главният редактор на изданието Анри Дегранж въвежда рекламна каравана, която минава един час преди състезателите и предизвиква оживление сред зрителите.
Обиколката постига и дори преизпълнява поставените й цели. Продажбите на вестник „Л`Ауто“, днес „Екип“, растат. През 1903 година всичките 130 000 екземпляра от специалния тираж, излязъл седем минути след пристигането на
Морис Гарен, победител в първия Тур дьо Франс
са разграбени мигновено. Отделно по време на Обиколката тиражът се качва от 25 000 на 65 000 броя дневно. На десетата годишнина на Тура, през 1923 година, вестникът продава по 500 000 копия на ден, а по думите на Десперанж рекордът е поставен по време на Обиколката през 1933 година, когато тиражът скача до 854 000!
В наши дни Тура се предава по телевизията в над 150 страни и е на трето място сред най-отразяваните спортни събития след Олимпийските игри и Световното първенство по футбол.
Първоначално състезанието се провежда главно в равна местност. Но през юни 1910 г. журналистът от „Л`Ауто“ Алфонс Стене изпраща телеграма на Дегранж от Пиренеите, че планинските пътища са напълно използваеми. Това не било съвсем вярно, тъй като цяла нощ Стене се лутал в снега на 2200 метра височина, но въпреки всичко през следващия месец най-смелите колоездачи приемат предизвикателството. Макар че не пристигнал първи, французинът Гюстав Гаригу преминава през прохода Турмале в Пиренеите, без да спре. Оттогава насам към маршрута на състезанието се прибавят и други планински проходи в Алпите и Пиренеите.
При спусканията
колоездачите развиват главоломните над 100 км/ч
и често стават злополуки. През 1951 година холандецът Вим ван Ест, носещ жълтата фланелка, пада в 50-метрова пропаст и е издърпан с импровизирано въже от вътрешни гуми на велосипед. Но има и злополуки с трагичен край...
През 1964 година французите Жак Анктил и Раймон Пулидор се впускат рамо до рамо в зрелищна надпревара по склоновете на Пюи дьо Дом в планината Оверн. Пулидор, който често остава на второ място, побеждава, но не му достигат няколко секунди, за да облече жълтата фланелка.
През 1971 година белгиецът Еди Меркс и испанецът Луиз Оканя си оспорват водачеството. При спускането при пиренейския проход Мент на 12 юли Оканя пада. Раненият испанец не може да продължи състезанието. В чест на съперника си Меркс моли да не носи жълтата фланелка при старта на следващия ден.
В планинските етапи изобилства и от други прояви на спортсменство. Например през 1949 година в изкачването при прохода Изоар в Алпите главните претенденти за победата - италианците Джино Бартали и Фаусто Копи
за известно време забравят, че са съперници и си помагат
С течение на времето и велосипедите, и състезателите, и тактиките им стават все по-добри. Много е вълнуващо, когато някой от колоездачите се откъсне много напред от групата. Пример за това е 140-километровото откъсване на швейцареца Хуго Коблет през 1951 година в етапа „Брив Ажан“. Но в повечето случаи победата се дължи на работа в екип. Обикновено в надпреварата участват двайсет професионални отбора от по девет души. Членовете на отбора са изцяло на разположение на лидера си и са винаги готови да го подкрепят, ако силите му отслабват, велосипедът му се повреди или падне.
Примерът на двайсетгодишния французин Рене Вието през 1934 година показва ясно духа на сътрудничество. Въпреки че има големи шансове да спечели етапа, той не се поколебава да изкачи отново прохода, от който току-що се е спуснал, за да даде велосипеда си на Антонен Ман, лидерът на отбора му, чието колело се счупило. Възможна ли е днес такава чест, доблест и лоялност?
Победата в Тура е не просто успех, а триумф
Спечелването на повече от една купи пък е вход към величието. Може би затова в преследването на титлата нерядко се ползват и измами - от почти безобидното съкращаване на трасето с малки хитрувания до използването на бича за спорта от десетилетия насам - допинга. Но той далеч не е изобретение на съвременната химия. Стимуланти са вземани още от първите години и това кара вестникът организатор „Л`Ауто“ да излезе през 1920 година със статия срещу допингирането на колоездачите, което тогава се извършва с пълното съдействие на отборните лекари. Първото публично признание идва през 1924 година, когато
братята Пелисие обявяват, че са се „състезавали с помощта на динамит“
с други думи - под въздействието на опасни вещества. Шампионът в срамната класация обаче без съмнение е 7-кратният победител Ланс Армстронг, който през януари 2013 година публично призна, че е вземал допинг, извини се, сдаде титлите и опетни голямото си име.
По повод вековния юбилей на Тур дьо Франс директорът на състезанието Жан-Мари Льоблан пише в „Екип“, че допингът, прекалено големият брой на участниците и парите са заплаха за оцеляването на обиколката.
Засега се оказва лош пророк. Турът не само не изглежда застрашен, а излъчва цветущо здраве - и като интерес, и като приходи, и като престиж. Тази година железният керван тръгна на 5 юли от английския град Лийдс и ще финишира 22 дни по-късно с традиционния финален етап по „Шанз-Елизе“.
По материали от Интернет.