Един ден малкият Винченци се улисва в игрите край Дунава и пада в реката. Водата е бърза и го повлича, момчето вика за помощ, а майка му хапе до кръв устни на брега и моли Бог за чудо. Молитвите й са чути и Винченци се спасява по необясним начин. А благодарната му майка обещава да го даде на служба в Христовата църква.
Това предопределя целия живот на родения на днешния ден през 1900 година Евгений Босилков, превърнал се по-късно в символ на вярата и обявен от папа Йоан-Павел Втори за блажен, което е равносилно на канонизиране за светец.
Евгений /с рождено име Винченци/ се ражда в Белене в семейството на Левиджо и Беатрижа  Босилкови.
След премеждието на Дунава, едва деветгодишен, той
приема тайнството миропомазание на 16 август 1909 година
Завършва основно училище в Белене. Църквата става негов втори дом, в който той ревностно посещава уроците по катехизис и помага при отслужването на литургиите.
Две години по-късно будното момче губи баща си, а след това постъпва в Ордена на пасионистите в село Ореш, а през 1913 година се мести в семинарията в  Русе.
Бог е любов, учи християнството, а малкият Винченци е едно от въплъщенията на тази велика идея. Затова неговите наставници му предлагат едва на 14-годишна възраст да продължи обучението си в семинарията на пасионистите в Кортрийк, Белгия и в Моок, Холандия, където остава до 1919 година и е под крилото на холандски благодетелки, с които кореспондира до края на земните си дни.
На 28 април същата година
официално встъпва в Ордена на пасионистите и приема името Евгений
Година по-късно    завършва успешно изпитателния срок и дава монашески обет.
През 1924 година младият духовник завършва обучението си по философия и богословие и се завръща в родината, като става един от монасите в новия манастир на пасионистите в Русе. На 26 юли 1926 г.е ръкоположен от епископ Дамян Теелен за свещеник в русенската катедрала „Св. Павел от Кръста“.
Младият и ерудиран полиглот /на 26 години владее 13 езика!/ блести сред паството и сред събратята си и скоро получава покана да усъвършенства източно-църковните науки в Папския източен институт в Рим, където остава до 1929 година. След две години усилена работа в родината отново се явява в Рим, за да защити докторската си дисертация на тема „За Унията на България с Римската църква през първата половина на XIII век“, изтъкана от силен екуменистичен дух.
След успешната защита д-р Босилков става секретар на русенския епископ Дамян Теелен.
През 1934 г. епископ Теелен го изпраща да служи в село Бърдарски геран, където
свещеникът бързо се утвърждава като безспорен авторитет
и е един от двигателите на превръщането на селото в автономен общински център, а той самият е избран за член на местния Общински съвет. Завършва строежа на новата енорийска църква и отделно изгражда голям енорийски дом. Но голямата сила на Босилков е не в строителството, а в богословието, енциклопедичните знания и човешкото съпричастие, които го правят известен не само в католическата общност в България.
Заради огромната си популярност през 1938 г. е избран да отслужи възпоменателните тържества по случай 250-годишнината от Чипровското въстание. На 7 и 8 ноември в Чипровци
отец Босилков държи две официални речи, които са публикувани в почти всички български вестници
Произнася още една голяма реч на 21 декември 1941 г. по повод празника на първата печатна книга на български език „Абагар“ на Филип Станиславов.
През 1941 г. България е въвлечена във Втората световна война, а общественият живот е парализиран. Следващите три години и половина Евгений Босилков е принуден да сведе до минимум пастирската си дейност, но не жали сили в защита на евреите. За жалост с края на войната не идва и краят на ограниченията. Напротив - настъпващата с ботуша на Червената армия нова комунистическа власт скоро започва преследванията на духовенството. Католическата църква е на особен прицел - конфискуват се имоти, гонят се мисионери... Насажда се страх!
От седалището си в Бърдарски геран отец Евгений подготвя хората да бъдат силни и да запазят вярата си, а в писмата до свои приятели иска да се молят за предизвестеното време на големите преследвания. „Нашите мъки настъпиха след войната и ще продължават още, докато имаме сегашната партия на власт. Това, което имате вие, т.е. да се чувствате свободни, ни липсва“, изповядва Босилков до холандските си приятели.
На 6 август 1946 г. епископът на Русе монсиньор Дамян Теелен внезапно се представя на Създателя и седмица по-късно
Светият престол назначава отец Евгений за Апостолически администратор на епархията
В новото си качество Босилков се мести в Русе  и засилва проповедите след паството, за да му даде увереност пред сеещата безверие пропагандна машина. В различни енории започват шумни дебати между комунисти и мисионери, в които духовенството печели словесните дуели заради голямата си начетеност, но победените не се дават и противопоставят на доводите на опонентите си шумни скандирания на активисти „Долу Бог!“.
Това е времето, когато комунистите започват да трупат омраза към Евгений Босилков. Тя се засилва още повече, когато на 26 юли 1947 година идва новината за назначаването му за епископ. Самото хиротонисване е извършено тържествено на 7 октомври в русенската катедрала. Всички, дори и православните, изразяват дълбоката си радост, че най-после имат българин епископ в седалището на Никополската епархия в Русе.
Самият монсиньор Босилков пише на холандските си благотворителки: „За миг пред очите ми преминаха младостта, скъпите ми родители, първите училищни години - всичко изглеждаше като сън!
Аз, епископ - малкият Винченци, после живият и винаги весел студент и накрая отец Евгений
Все пак е така. Това е голямо Божие благоволение и се чувстваме малки пред една тъй голяма благодат.“
Когато епископ Босилков започва апостолската си служба, броят на католиците в епархията е 25 000 с 31 свещеници и 7 религиозни братя, които изпълняват служението си в 25 църкви и параклиси, три колежа, отворени за момчета и момичета и една малка семинария. Заедно с тях работят и 123 монахини от различни конгрегации.
През 1948 година тримата български епископи Иван Романов от Пловдив, апостолическият екзарх от София Кирил Куртев и епископ Евгений Босилков са извикани на среща при „вожда и учителя“ Георги Димитров. Приети са с почести, кафе и любезности, но скоро разбират, че им е приготвена горчива чаша - домакинът с нетърпящ възражения тон иска от тях да се отделят от Католическата църква в Рим. Тримата епископи са непреклонни и заявяват, че няма да предадат вярата и църквата.
Така започва въвеждането им в деветте кръга на земния ад!
Мисионерите са подложени на непрекъснат контрол и шантаж, катехизисът е забранен, следва конфискация на семинарии и други католически учебни заведения.
Монсеньор Босилков иска да замине за Рим и да посети възрастните си благодетелки в Холандия и два пъти се обръща без резултат за разрешение към Георги Димитров. По чудо през лятото на 1948 година позволението идва. Може би новият властелин смята, че епископът няма да се върне от Европа и така безболезнено ще се отърве от него.
Монсиньор Босилков пристига в Рим на 3 юли 1948 година и се отправя за Холандия, но е следен на всяка крачка от българските служби. Като новоизбран епископ на 17 септември същата година е приет на частна аудиенция от Папа Пий ХII, от който излиза с голяма смелост в сърцето. По това време
много от събратята му го агитират да остане в Италия, за да се спаси от надигащите се репресии, но българинът е непреклонен
и се връща при своите миряни, макар че сам вижда предначертанието на съдбата си.
В края на 1948 година епископите са запознати с текста на Закона за религиозните вероизповедания, монсиньор Босилков пише на Генералния настоятел на пасионистите: „Колкото до мен, не губя време и се приготвям за най-лошото. Затова казвам да се молите, да се молите много, и ако един ден чуете най-лошата новина, продължавайте да се молите и следите от нашата кръв ще открият пътя към едно прекрасно бъдеще, и дори ние да не го видим, други ще пожънат онова, което ние посяхме в мъка... Не изоставяйте никога нашата мисия. Може би ще бъда принуден да приема хора от другаде,  но като мисия тя трябва да остане наша.“
1949 година започва с екстрадирането на Апостолическия нунций Франческо Галони, а приетият на 23 февруари закон за различните християнски вероизповедания става плацдарм за атака срещу Католическата църква. Епископите са заставени да подпишат документ, с който „декларират, че се обявяват против всяко действие, насочено срещу законите на страната“.
Следват все по-трудни и по-трудни времена, но най-страшното предстои
То започва на 16 юли 1951 година, когато епископ Босилков е арестуван и след дълъг престой в ареста без разпити и никакви контакти е обвинен заедно с други свещеници в участие в нелегална католическа организация и шпионаж. „Новината“ гръмва по вестниците и машината за унищожаване на хора се задвижва.
Задържаните са подложени на нечовешки инквизиции, за да се изтръгнат самопризнания. Процесът се открива на 20 септември същата година в голямата аула на Съдебната палата. Един от очевидците пише: „Над всички се открояваше монсиньор Босилков, който с отговорите си предизвикваше смущение у съдиите“.
Обвиняемите отхвърлят обвиненията, но всичко вече е предрешено. Съдът не приема устните отговори и държи на подписите, положени при изтезанията. Така „в името на народа“ на 3 октомври Евгений Босилков е осъден на смърт чрез разстрел и конфискация на имуществото му“. Същата присъда се отнася и за свещениците успенци Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков. Останалите подсъдими са пратени в затвора за различни срокове.
Към бъзсмъртието монсиньор Босилков тръгва на 11 ноември 1952
в 22,30 часа в двора на Централния софийски затвор, когато е изпълнена присъдата. Последните му думи, предадени на племенницата му, сестра Габриела Босилкова и на сестра Цецилия Василева, присъствали на процеса, са следните: „Не се безпокойте за мен, вече съм облечен с Божията благодат и оставам верен на Христос, Папата и Църквата.“
Официалното съобщение за смъртта е държано в тайна от режима. На 27 юни 1975 година зловещото престъпление е разкрито от председателя на Държавния съвет Тодор Живков при посещението му при Папа Павел VI във Ватикана.
Две години и половина след падането на социализма, по време на първото посещение на епископите от България във Ватикана на 1 юни 1992 година, Светият Отец припомня, че за четиридесет и осем години те са преживели големи страдания и подчертава: „Днес отново чувствам дълга да отдам почит към паметта на тези свидетели на вярата и умрели за Бога (Евгений Босилков, отец Камен Вичев, отец Павел Джиджов, отец Йосафат Шишков, монсиньор Иван Романов) и да прибавя към тях спомена за многобройните свещеници, монаси и миряни, които понесоха мъчения и страдания по затвори и концентрационни лагери. Те наистина живяха изцяло според думите на Апостола на народите: „Служих Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни. Но мен не ме е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господа Исуса, да проповядвам Евангелието на Божията благодат“. (Деяния на Ап.20,19-24)
На 27 март 1994 година Папа Йоан Павел II официално признава мъченичеството на монсиньор Евгений Босилков, а на 15 март 1998 година го провъзгласява за блажен в римската базилика „Свети Петър“, а Никополската епархия и Русе празнуват своя нов светец.