Пак се задава лято, жегите пак надвисват над Русе и прихлупват града в тегавата си напечена, та чак задушлива прегръдка. Няма да мине много и пак ще започнат предупрежденията да не се къпят хора в Дунава, а заедно с тях ще започнат и жалбите за това, че сме може би единственият град по поречието на голямата река, който няма нито цивилизован плаж, нито къпалня като хората. И неминуемо отново ще изплуват като стари коренища на тополи, плаващи по Дунава, мемоарните тъги по някогашния плаващ басейн с колкото гордо, толкова и сантиментално /и лишено от въображение/ име „Лебеда“. Помнят го, вярвам, всички, които не се осигуряват за втора пенсия - друго ако не, там са пили цитронада със сламка, а вечер са участвали в популярните в зрелия соц „забави“, прародителките на дискотеките и купоните.
Има обаче - все още има! - русенци, които помнят и предшествениците на „Лебеда“. Които са били известни с не съвсем романтичното, но затова пък дваж по-звучното название „Баничките“. Това е
първата русенска къпалня - две грамадни дървени „кутии“
с под от дъски, наредени на разстояние една от друга - така че речната вода да преминава свободно през тях, като заедно с това плискащите се вътре русенци да не се притесняват, че течението на реката ще ги повлече на дълбокото и ще им докара беля.
„Баничките“ са били построени точно преди 80 години - през 1934-а, изработени били в тогавашната Пристанищна работилница /тя пък - предшественик на Корабостроителницата/. Двата корпуса на басейна са били предназначени за мъжете и жените - в онези времена, когато банските костюми са изпълнявали свято предназначението си да скриват прелестите, особено на представителките на нежния пол, разделението свято е съблюдавало принципа за опазване на морала.
А отговорник на плаващия басейн е бил Каракапитана - една емблематична русенска личност, за която до днес се носят легенди. Всъщност, „каракапитани“ са наричали онези морски или речни вълци, които са владеели до съвършенство воденето на плавателни съдове, но са постигнали това, без да изучават корабно дело и морски възли в специално училище, а единствено благодарение на опита и практиката.
Русенският каракапитан Панайот Тодоров, ласкаво наричан още Бай Кара
цял живот е бил на вода, имал е гемия във Варна, но след достатъчно дълги морски години се сдобива с неголяма къщичка на русенската улица „Отец Паисий“ /недалече от Дунава/, където живее със семейството си. Това разказва русенската балерина Надежда Абаджиева, която трепетно събира и пази трошица по трошица, снимка по снимка и факт по факт всеки детайл от някогашния живот на града.
Самата Надя, 9-10-годишна, пази спомена за „Баничките“ като едно от своите детски усещания за свобода и безметежност. През декември 1940 година почина татко, след като дълго боледува, тогава мама се затвори в скръбта си задълго, разказва Надя. „И на мен ми беше мъчно, но съвсем по детски открих възможността да се възползвам от това, че никой не ме наблюдава и не ме търси, за да се измъквам безпрепятствено от къщи и по пътечката, която слизаше на брега там, където сега е Пасарела под Гимназията по облекло, да мина през жп линията и да се озова направо в „Баничките“. А там кипеше истинско приключение - народ, шум, цапуркане във водата... Всичко, което на децата от по-заможните семейства не им беше много-много разрешено, тъй като явно
общата градска къпалня не се е смятала за твърде прилично забавление
за бъдещи госпожици и господа. Но истината е, че тъкмо там аз се научих да плувам, а след това съм научила още поне 5-6 мои приятелки да плуват“, разказва Надя Абаджиева.
Каракапитана беше изключително строг, особено към децата - та нали той носеше отговорност за всички в къпалнята, не дай боже нещо да се беше случило, можеха да му отнемат работата, разказва русенката. А че повечето от посетителите не са се държали кротко и смирено, това е повече от ясно. Особено момчетата и младежите обичаха да се изкатерват горе и от дървената стена на открития басейн се хвърляха във водата, припомня тя. Други пък се гмуркали отдолу под дъските и
се промушвали в съседното отделение на „Баничките“ да гледат „голи жени“
Ето какво разказва в своята книга „Разчоплени сантименти“ покойният русенски художник Велимир Петров, който е бил един от буйните участници в летните веселби на къпалнята:
„Пишлигарите - като се научеха що-годе да се държат над водата, излизаха от „Баничките“ и се пробваха в плиткото между брега и понтона, като до самия понтон ставаше вече дълбоко, но можеше да се докопаш до нещо стърчащо от него. Като гларуси стояха накацали тия орляци пишлигари по гриндите /гредите, които подпират плаващото съоръжение от брега - б.а./, понтона, цамбуркваха и с невероятни стилове в плуването ставаха дунавски чада. Глътнеш ли от Дунава блудкава водица, ставаш негов роб завинаги!
Следващият изпит е - да заобиколиш „Баничките“; стигаш до понтона; от носа с боклуците течението те грабва; сърцето ти пърха като бабанче, захапало кукичката...
Това можене се затвърждава сезон-два; идва момент, страшно ти се доприисква да се гмурнеш с по-големите под понтона, само на половин метър от повърхността, но на два и кусур широк, докато изплуваш между кафезите, под каютата и - ако не те усетят - да се нагледаш на голи жени. Нямам представа колко пъти съм посещавал тази „стриптизьорна“, знам, че винаги ми е било интересно. Изглежда художникът в мене се е проявявал и в тази крехка възраст...“.
Но и Велимир Петров
не пропуска да спомене възпитателната и контролираща роля на Каракапитана:
„Никой не оспорваше авторитета на Бай Кара. Нисичък, сух, неописуемо черен, в най-големите жеги - с лъснати, прилепнали чизми, с шпори без зъбци, обезателно капитанска фуражка; като се изправеше застрашително и изревеше като два лъва едновременно - наставаше затишие“. 
Каракапитана продава билетчета /понякога на касата го сменя синът му Теньо/, въвежда ред и следи да не стане произшествие в къпалнята. За целта той разполага с безценен помощник - Червената сопа, наричана още „Вълко Червенков“, с която току посегне към някой от особено развихрилите се младежи в къпалнята. Редът в „Баничките“ беше железен - и трябваше да се спазва на всяка цена, припомня Надя Абаджиева. Затова честичко се случваше бастунът на Каракапитана да влезе в действие - с него завръщаше децата, които се забравяха, а понякога дори някой можеше да отнесе и по-сериозно потупване с бастуна, разказва тя и продължава: „Трябва да се знае, че и двете отделения на басейна бяха строго охранявани от полиция - грижата никой да не пострада беше задача номер едно!“.
Защо сопата се казва „Вълко Червенков“?
Отговор на този въпрос дава отново Велимир Петров. „Това популярно тогава име, идентично с това на държавния и партиен ръководител, носеше дебела резбована тояга, с нещо като подобие на бюста на вожда вместо токмак на дръжката. Тази сопа, оцветена в червено, олицетворяваше върховната власт на територията и акваторията на „Баничките“ - т.е. на Каракапитана /който беше баща на балерината Виолета Врубел/“, разказва в книгата си художникът.
Вероятно сопата с име Вълко Червенков неведнъж е трябвало да усмирява разбушувалите се страсти на по-невръстни и по-пораснали момчета. Но инак той, Каракапитана, беше благ човек, казва Надя Абаджиева. А пък другата истина е, че нищо не може да се сравни с това чудно усещане за физическа свобода - да можеш да плуваш и да се наслаждаваш на движенията си във водата, обяснява русенката.
„Баничките“ носят радост и лятно удоволствие на русенци до средата на 50-те години. Както вече могат да се досетят читателите, името им идва от напълно прозаичното „Бани“, но с умилителния привкус на нежност и близост - до проява на близост и родност. Десетина години, след като „Баничките“ приключват съществуването си, отново в русенската корабостроителница е построен металният плаващ басейн „Лебеда“, който пък си отиде заедно със соца.