Да имаш среща с професор по финанси в момент, когато банките не са се отърсили от истерията, а споменът за опашките пред клоновете им още стряска, си е не просто професионален шанс, а направо удар в десетката.
„Това, което се случи в България пред очите ми, беше учудващо и за мен. Нямаше никакви причини тези банки да фалират, но очевидно някой се е опитвал чрез слухове да постигне други цели. Казах си добре де, ако тези хора наистина успеят да раздрусат тази стабилна система и смъкнат борда, това означава, че имат голямо влияние на ниво държавни глави. Успяха да предизвикат паника сред хората, а това може да доведе до много екстремални ситуации във финансовите пазари. Това е временно, тъй като няма никакви фундаментални причини тази система да се разпадне. Хората не се интересуваха, че спестяванията им са гарантирани от държавата и не повярваха на експертите. Очевидно е, че става дума за липса на авторитети. Ако имаше финансов министър, министър-председател или президент с авторитет, който да обясни, че това изобщо е абсурдно, а финансовото положение на страната е стабилно, щеше да е друго. Да бяха дали възможност на хората да изтеглят колкото искат, защото така или иначе те нямат какво да правят с тези пари и след седмица, две, месец пак щяха да отидат до банките и да ги оставят там на влог. В Америка Федералната банка има много сериозна репутация и е ясно, че тя гарантира независимо от всичко. В България се забелязва деградация в знанията на хората и това им създава стресови ситуации от такъв тип“.
Така
на един дъх разнищва ситуацията в родината си
професорът по финанси от Тексас и бивш служител на Уолстрийт Ивилина Попова. Пътят й към науката и дебрите на финансите започва от родния й Русе преди 52 години. От първия си дъх е заедно със сестра си - близначката й Елмира. Двете руси и синеоки момиченца още от малки се отличават с интереса си към математиката.
Школата по математика в Русе беше много силна тогава /надявам се и сега да е така/ и с нас се занимаваха вече покойните Светослав Билчев и Дани Михайлов, както и Петър Рашков, с когото още поддържам връзка, казва проф.Попова. Елмира и Ивилина съвсем естествено продължават образованието си в Математическата гимназия, която завършват с пълен отличен. Блестящото им представяне на олимпиади и състезания им осигурява място на студентската скамейка в Математическия факултет на Софийски университет. Регионалният патриотизъм ги връща в Русе и двете специалистки стават асистентки в катедра „Математика“ на тогавашното Висше техническо училище.
Вятърът на промяната, който започна да повява още през 1988 г., ги насочва, че
трябва да потърсят реализация извън пределите на България
Бяхме от много бедно семейство и със сестра ми живеехме в общежитието на университета, тъй като отказвахме да станем членове на комунистическата партия и не ни дадоха право да си купим ведомствено жилище, спомня си сега проф.Попова. Точно това нечленство след време е високо оценено, но на запад, в САЩ. Тук дори искали да учат аспирантура, но за такава работа се изисквали връзки, които да вдигат бариерите и да уреждат свободно място. Двете започнали да кандидатстват в различни американски университети за аспирантура. Без интернет нещата изглеждат почти като в тъмна пещера, но се случили.
В американското посолство в София имаше годишници на различни университети с адресите им и ние започнахме да им пишем. Те пък ни изпращаха пакети с документи, които попълвахме на ръка и пускахме по пощата. Английският ни беше колкото от гимназията /а тогава не се учеше така стабилно/, затова започнахме и сами да се подготвяме и се явихме на ТОEFEL. Трудно ни беше, тъй като в езиците няма математическа логика и трябва да се запаметяват някакви неща, но пък математиката ни беше дисциплинирала и се справихме.
Двете луди глави
Елмира и Ивилина са само на 29 години, когато прелитат океана
За мен първият досег с Америка остават едни праскови в крайпътна бензиностанция край Ню Йорк - толкова красиво подредени и блестящи, каквито не бях виждала никога в България, спомня си професорката. Точно по това време в родината хората чакат на опашка за кисело мляко и бутилка олио, а рафтовете в магазините са зловещо празни.
Приети са в частен университет в Кливланд, чието ръководство им дава и стипендии за аспирантурата в първия семестър. Парите обаче покриват само учебните такси и книгите, а за живеене сестрите трябвало да се оправят сами. Двете започват да помагат на студенти в компютърните лаборатории и с парите, изкарани там, се справят с битовите проблеми. Не сме мили чинии никога, а и не сме търсили такава работа, признава преподавателят. Тази първа американска месторабота им помага да овладеят разговорния английски и да напреднат бързо в общуването.
Предметите, които учат в началото, за сестрите били
пълна загуба на време, тъй като всичко това те вече го знаели
Отидохме при шефа на катедрата и му казахме, че сме готови да се явим на изпити веднага, без да харчим пари за семестриални такси. Естествено, че се справихме и с това си спечелихме пълни стипендии с пари за живеене до края на следването, разказва проф.Попова.
Към финансите се насочили почти случайно. Докато изследвали вероятности, приложна математика, абстрактни модели, статистика, диференциални уравнения, установили, че във финансите нещата стоят на основата на любимата им математика. Казахме си „ама ние това го знаем!“ и само трябваше да научим съответните термини, които отговарят на различните процеси, обяснява Ивилина.
След Кливландския Case Western Reserve University сестрите Попови са вече PhD - доктори на науките. Елмира е поканена в Остин, Тексас, а Ивилина заминава за Индиана. Това е първото им разделяне, но
срещата им отново предстои и мястото е знаменателно - Уолстрийт
Докато бях в Индиана и вече преподавах, реших, че е добре да вляза в практиката и да проверя какво всъщност знам на теория и дали то работи, разказва проф.Попова. Приемат я в офиса на Дойче банк в Ню Йорк. Ивилина става част от група, която създава нови финансови продукти за клиентите на основата на математиката. На Уолстрийт приемат и Елмира, която става част от екипа на небезизвестната компания за финансови услуги „Лемън Брадърс“. Малко по-късно двете са в един и същи отдел на Дойче банк, а бюрата им са едно срещу друго. Това беше най-хубавият период от живота ни, признава Ивилина.
Двете русенки дават модели за управление на милиарди долари и насочват инвестициите на фондовете. Материята в разговора става още по-сложна, когато Ивилина започва старателно да обяснява американската система за рисковете и акциите на борсите. Тази работа им осигурява лична финансова стабилност, спокойствие и сигурност в отглеждането и на децата им. Заплащането? - the sky‘s the limit! /небето е граница, безгранично, б.а./.
Атентатът на 11 септември 2001 г. обръща живота и разбиранията им
за най-важното - не парите и кариерата, а грижата за семейството. „Бяхме на работа в сградата на Дойче банк на „Либърти стрийт“, като на отсрещната страна беше едната от кулите близнаци, които станаха обект на атентата. Нашият офис беше на 35 етаж и пред очите ни се случи всичко. Знаете от филмите какво представляват офисите - огромни прозорци и много работни места. В един момент видяхме, че около нас във въздуха започнаха да летят хартии. Това явно е бил първият самолет и е разхвърчал канцеларски материали. По уредбата на банката започнаха да съобщават, че не бива да се паникьосваме, има малък инцидент в кулите, но трябва да си стоим по бюрата. Ние със сестра ми обаче, нали се занимаваме с оценка на риска, се спогледахме и тръгнахме надолу по стълбите към изхода. Зарязахме чанти, телефони, всичко и хукнахме. Бяхме около 20-ия етаж, когато вторият самолет преряза втората кула. Целият Манхатън като че ли възкликна от уплаха и хората разбраха, че нещата са сериозни. Народът тръгна по стълбите и тълпата просто разби вратите на сградата на банката. Излязохме извън сградата и хукнахме към източната част на Манхатън. След около половин час едната кула падна и ни застигна облакът от прахоляк. Нищо не виждахме, държахме се за ръце и беше невероятна паника. Беше като на филм. Седем часа вървяхме, а децата бяха в Ню Джърси сами и нямаше как да им кажем, че сме живи“, разказва професорката.
Кошмарът от атентата кара Елмира да се върне към преподавателската работа в университета, а след година това решение взема и Ивилина. Причината е, че децата им Камелия и Борислав, които тогава са гимназисти само на по 17 години, имат нужда от сигурност и майчина грижа.
Близначките и децата им се събират отново в Остин
макар двете професорки да преподават в различни университети. Елмира преподава в инженерната катедра в университета в Остин и прави разработки, финансирани от американските научни фондове за изчисляване на риска при атомни електроцентрали, а Ивилина в Тексаския университет води лекциите по инвестиции, финансови пазари, финансови продукти, стокови борси и управление на финансовия риск. Щастието им е помрачено от заболяването на Елмира, която преди две години си отива от този свят.
Ако не беше атентатът, вероятно още щях да работя на Уолстрийт, защото ми беше интересно и виждах, че съм полезна, обяснява проф.Попова. Всъщност един от математическите модели, създаден от нея, все още се използва от Дойче банк и с него се управляват около 7 милиарда долара. Оказа се, че е устойчив и аз си доказах, че което зная, го и мога, усмихва се русенската математичка.
Съвсем естествено идва въпросът за евентуално връщане в родината. Ясно е, че е нелеп, но пък задължителен. Да се върна тук? За да го направя, трябва да видя някаква сигурност, а тук не я намирам. Причината, заради която не бих се върнала, е, че не зная какво бих работила и как бих могла да изкарвам пари, с които да помагам на баща си. Как се живее с 200 лева пенсия?!, казва категорично професорката.
Макар че е далеч от родината си, тя е разбрала, че основният проблем на страната ни е концентрирането на капитал в ръцете на необразовани хора и тъмни групировки това, което се е случило в Америка преди 150 години. Удивих се колко много молове има в София и колко са стари седалките в любимия ми театър „Сълза и смях“ - очевидно има пари в тази държава, но те се държат от неподходящите хора, обобщава финансистът.
Какво щеше да се случи с блестящите математички Елмира и Ивилина, ако не бяха заминали за Америка, можем само да гадаем. Вероятно отговорът е в друг въпрос - дали Елиас Канети и проф.Самуил Рефетов щяха да се докоснат до Нобеловата награда, ако бяха останали в родния Русе. Явно само един ген не стига, трябват и свобода, условия и справедливо оценяване в честна конкуренция, нужни за всеки талант да израсте и покаже най-доброто от себе си.