„Щастлив съм да получа тази награда. За мен е удоволствие да бъда в компанията на хора като предишните носители на приза - Константин Илиев и Алек Попов. Благодаря на комисията, която е преценила, че моят роман трябва да получи наградата за литература тази година /от време на време хората в България постъпват правилно/. И благодаря на дружество „Канети“ и на Община Русе, че поддържат съществуването на тази награда, което не е никак малко в днешните времена у нас“.
С тези думи се обърна към публиката в зала „Европа“ в Доходното здание белетристът Милен Русков, след като кметът на Русе Пламен Стоилов му връчи статуетката на скулпторката Мая Кубратова.
Призът „Канети“ е третото отличие, което романът „Възвишение“ на Русков получава, откакто е издаден от издателство „Жанет 45“ през 2011 г. Миналата година той бе оценен с наградите „Златен век“ и пловдивската „Христо Г.Данов“. А тази година при оспорваното съперничество на още седем емблематични за съвременната родна литература романи „Възвишение“ бе изведен напред от журито с председател проф.Милена Кирова и Милен Русков се завърна отново в Русе по един чудесен повод.
Истината е, че съвсем наскоро, след като романът „Възвишение“ бе издаден, една от първите покани за гостуване дойде от Русе, разказва писателят. Започнахме да правим уговорки, да координираме възможните дати, часове за срещата, но все се появяваше нещо, което се превръщаше в пречка и отлагаше идването ми в града, признава той. И ето че сега,
след дълги перипетии, пристигнах в този чудесен град
при това по добър повод, казва писателят и добавя: „Хубавото на някои неща, които се забавят, е, че после стават с пълна сила. Както е сега - днес съм тук, за да получа литературната награда, а само след няколко дни ще дойда отново. На 5 ноември пловдивският театър ще покаже тук спектакъла „Възвишение“ по романа и аз ще дойда отново, като на следващия ден най-после ще проведем дълго уговаряната среща в книжарница „Хеликон“.
„Изкушавам се от красотата на тънката игра на съвпаденията, това е някакво сякаш влюбено привличане на ситуациите една към друга. Това ми прилича на слънчев лъч, който играе върху река - ту е тук, ту там, проблясва и го няма. Затова пиша - така мога да бъда с различни хора на различни места, да разглобявам историята и да я сглобявам после наново. Непредвидени срещи с различни хора в непредвидени ситуации - а някой като че ли иска да ти каже нещо с тези съвпадения“, казва Милен Русков. И посочва, че
Русе също влиза в поредицата от съвпадения
която показва, че всъщност няма нищо случайно.
Когато романът „Възвишение“ излязъл от печат, поканили автора на представяне на книгата в Кюстендил. „Във влака, докато пътувах нататък, четях спомените на Кимон Георгиев и забелязах, че постоянно попадах на името на града, където се бях упътил. Страница след страница спомените неизменно се връщаха към Кюстендил, което нямаше как да не ми направи впечатление. След като се върнах от града на Майстора, в мемоарите на Кимон Георгиев нито веднъж повече не срещнах „Кюстендил“. Сега към Русе пътувах не с влак, а с кола, заедно с режисьора Иван Добчев, така че не си бях взел нищо за четене. Но съвпаденията започнаха няколко дни преди това. В момента чета спомените на комунистическата функционерка Цола Драгойчева /аз съм сигурно единственият човек в България в момента, който чете спомените й/, тъй като
замислям книга за 20-те години на миналия век
И може би съм си мислел подсъзнателно за Русе, но през цялото време, докато четях, все попадах на града на Дунава. Всъщност, четях точно онези страници, където „другарката Соня“ разказва как самата тя е пътувала за Русе по свои комунистически дела, как точно тогава при влизането в града правели полицейски хайки и тя немалко се притеснявала да не я арестуват, но щастливата случайност я среща във влака с военен, който не само я заглеждал в купето, но в Русе я взел с колата, която го чакала и така Драгойчева минала безпрепятствено проверките на полицията. Така че в главата ми постоянно цъкаше: Русе! Русе! Русе!“.
Друга „случайна закономерност“ писателят вижда и във факта, че именно наградата „Канети“ отново събира белетрист и режисьор /Иван Добчев получи приза в раздела „Драматургия“ като съавтор на Георги Тенев в отличената пиеса „Завръщане във Витенберг“/, които пък само след дни отново ще бъдат заедно - този път на спектакъла на пловдивския театър.
Пак съвпадение е причината да се появи награденият в четвъртък вечерта роман. Милен Русков замислял да напише художествена книга за романтизма. Обичам много поетите романтици и ги познавам до съвършенство, признава той. Възвишеното е върховна естетическа категория за романтиците и точно това привличало писателя, който вече се подготвял да работи по темата. И точно тогава се озовал в Котел, града, в който е израсъл, и докато се разхождал из добре познатите му улици покрай добре познатите му сгради, внезапно прочел надписа върху старото училище /което също му било повече от добре познато/: „Помогни ми да те возвися“. И по-долу: „1869 г.“.
„Тази гледка ме порази - и не можех да разбера защо я виждам за първи път.
Имах чувството, че съм видял птеродактил
Бях смаян и в същото време мигновено в ума ми започнаха да се отключват и да се отварят врати, запресичаха се коридори, по които се появяваха факти и връзки. Байрон е умрял през 1824 година. Берон през същата година публикува „Рибния буквар“. Може ли да има нещо по-далечно от тези два свята - на романтика Байрон и на възрожденеца Берон? Но в онзи ден в Котел долових връзката между тези два свята, стигнах до нея по онези неведоми естетически и художествени коридори. Тогава разбрах, че ще напиша друга романтическа книга. Защото „Възвишение“ всъщност е много романтическа книга...“, разказва писателят.
Двамата главни герои в книгата са бунтовници, едновременно революционери и разбойници, които тръгват от Котел да подготвят „револуцията“ и по пътя към нея  преминават през множество перипетии. Според литературния критик Светлозар Игов между котленеца Гичо и жеравненеца Асенчо на Милен Русков не е невъзможен паралел с Дон Кихот и Санчо Панса, тъй като и Русковите персонажи са също тъй „странни, луди глави и твърде двусмислени характери“. Книгата е невъзможна за преразказване, защото това би отнело поне половината от нейната прелест - а тя, тази половинка, идва най-вече от удивителния стилов похват, който авторът прилага - специфичния език на героите, от името на които се води повествованието. Тя е написана на
езика, на който са говорили „револуционерите“
при това точно онези, които са родом от котелския край.
В основата на този език е залегнал начинът, по който са говорили Георги Раковски, Петър Берон и Петко Славейков, казва Русков. Той стилизира езика на тримата възрожденски автори, като на места добавя свои собствени словоформи - така се появяват чисто неговите „европец“ и „французой“, другаде търси подсилване на ефекта от старите говори, за да постигне комичен ефект, на други места пък се връща много премерено и хармонично към книжовния език - за да бъде разбираем текстът на романа.
Сто и десетте епизода, описани завладяващо във „Възвишение“, са написани за 60 дни. Но това, разбира се, не е всичкото време, за което е създаден романът. Милен Русков повдига завесата на начина, по който работи върху своите книги:
„Известно време записвам всичко, което ми идва наум от бъдещия роман - сцени, случки, различни хрумки.
Записвам всичко това в тетрадки
Когато тези епизоди напълнят тетрадка от 100 листа - 200 ръкописни страници, тогава започвам да подреждам всички отделни елементи. Сглобявам, добавям, преправям, свързвам отделните моменти, виждам къде какво липсва. Докато първият етап е повече спонтанен, то вторият вече представлява методична работа, същинското писане, обикновено за ден успявам да подготвя по два епизода. Важни са и двата периода - единият е невъзможен без другия. Така, най-общо, би могло да се каже, че след една година на хрумвания и записки за два месеца романът е написан“.
Ако знаех какъв труден път трябва да измина, за да стана писател, кой знае дали бих тръгнал по него, размишлява ден след като получи наградата „Канети“ Милен Русков. Той е роден през 1966 г. в Бургас, детството му преминава в Котел. Завършва българска филология в Софийския университет. Започва да пише през 2001 година. Първата си книга - „Джобна енциклопедия на мистериите“, написва през 2003-а, тя излиза година по-късно. Но още когато е 34-годишен, Русков взема твърдото решение да стане писател. „Не бях наясно с много от нещата, които ще ми струва това. Добре, че човек понякога не знае с какво се захваща и какво му предстои да премине“, казва той сега. И така - малко по малко, ден след ден, ред по ред той пише страница след страница и се промъква през „купищата корупция и купищата простотии“, които по неговия израз царят в страната. Хубавото е, че все пак има и почтени хора в България и че те не са толкова малко, колкото изглежда на пръв поглед, поглежда ведро Русков.
И очевидно Русе и наградата „Канети“ са сред онези факти, които обнадеждават. А за Милен Русков градът е свързан и с един симпатичен спомен: „Идвал съм тук като десетинагодишно момче, оттогава съм запомнил една прекрасна улица в центъра на града с много красиви сгради, спомням си, че вечерта те бяха осветени и изглеждаха приказно. Сега обаче така и не ми остана време да потърся тази улица. Надявам се при следващото идване другата седмица да ми остане поне малко време да се разходя из града и да открия онази улица - тя сигурно е някъде тук, трябва да я намеря!“.