Чудех се откъде да започна моя разказ и си спомних, че, летейки наобратно със самолета, почувствах желание пак да рисувам - въображението ми, наситено от пресните впечатления, ми предлагаше многопластови картини и силно вдъхновение. И реших - няма да е хронологически разказ на преживяното, а щрихи в няколко, откроили се в три денонощия, теми.
За инициаторите и някои разсъждения за Късмета
Всички награди, с които досега ме е почитал животът, са били от конкурси в училище от малките класове до гимназията за рисунки и есета, от положен труд. Винаги съм считала, че нямам късмет в тото и лотария. В играта на вестник „Утро“ и MG Travel участвах, защото ми допадаха позитивните послания. Заедно с парченцата от пъзела - снимка на световна забележителност, която се сглобяваше от броевете на вестника за две седмици, имаше каренце с интересна информация за дадения обект, а имейл предложенията за нови дестинации на тази туристическа агенция излъчват ненатрапливи, приятни, позитивиращи покани за пътешественици. Също считах, че ще е голям късмет, ако ме уцелят за малките награди - уикенд в страната ни, но не съм и сънувала, че може да ме изтеглят за голямата награда.
Но след като това се случи, за късмета съм склонна да разсъждавам и да говоря, придържайки се към сериозни научни доказателства, сред които най-ярко се откроява това на д-р Стоичков (Христо Стоичков - доктор хонорис кауза на ПУ „Паисий Хилендарски“): „Който играй, печели“. В така синтезираната от колегата формула :) според мен събираемите в равенството за резултата „Късмет“ са: движението или действието, куражът и преминаването през вътрешните ограждения в процеса на появата и реализацията на късмета. Дни преди отпътуването приключих кампания по едно изследване (използвам случая отново да поздравя доброволците и техните родители), в което формулата на д-р Стоичков отново ще се докаже, само че във вида „Който се ангажира, печели“. Разглеждам резултата не като прост сбор от съставки, а като процес, в който участват и други фактори като катализатори - ускорители и усилватели, но това ще го видим по-надолу в настоящия разказ за хората, които срещнахме, и ситуациите, на които се случихме свидетели.
Подготовката за пътуването
В офиса на MG Travel с шефа Милен Герасимов маркирахме дни за пътуването с полет Букурещ-Неапол (за тук четящите, които не са от Русе, пояснявам, че, както на времето Тодор Колев пееше в песента „Черно море“ - „О, Варна, пристанище на Шумен!“, така Букурещ се утвърди като летище на Русе). Милен ми подари карта на Неапол, в която синът му Деян Герасимов отбеляза нашия хотел, показа ми близостта му до кея и забележителното пристанище, известните замъци и параметрите на неаполското сити (историческия център на града), също Stazione Vezuviana, откъдето да потеглим с влак за Помпей, а при желание и до красивия курортен град Соренто. Офис колегата им Боряна ни ориентира още за обстановката в хотела и особеностите на старовремския асансьор и ни даде някои практични съвети за улеснение в пребиваването. След заръката на Деян да вземем такси за хотела от тези, които паркират вътре в комплекса на летището, за повече наша сигурност Милен ни разкри някои тъмни страни от характера на злите тарикати сред италианските момчета. Бързам да поясня, че там сред населението те са не повече отколкото у нас, а вероятно и каквото е съотношението им по целия свят сред своето население.
Последва среща с приятели - докторите Ели Иванова (анестезиолог) и Огнян Игнатов (неврохирург), които са посещавали не веднъж Италия и са се разхождали с автомобил по ходилото на Ботуша. Те ме екипираха със своите пътеводител (българско издание на Natoinal Geographic), карта и книжка за забележителности на Помпей и българо-италиански раговорник, за който поради липса на достатъчно свободно време отделих сборно час или два. Още информация си донабавих от интернет.
Езикът на хората или изводи за хората и езика, на който се разбират
Като възпитаница на френска гимназия (първия френски випуск на АГ „Гео Милев“ - Русе, с поздрав към моите учителки по френски - Вяра Абаджиева, Елена Иванова, Василка Кръстенова) тръгнах с увереност, че с италианците ще се разбирам също така добре, както и с румънците, когато им говоря на френски. Действително служителите по летища, гари, включително таксиметровият шофьор, който ни превози до хотела, и самият хотелиер Марко, както и по-старото поколение италианци, направо си владеят френския на ниво разбиране и в голяма степен за разговор. Други просто те слушат внимателно и ако искат да ти съдействат, те разбират напълно. Как ставаше там това: поздравявам на италиански, продължавам на френски, хората кимат и съвсем адекватно потръгва разговорът на смесица от италианско-английско-френско.
По повод езиците и разбирането ето и някои други признаци за това, че добрият късмет ни съпътстваше и в Италия.
След като със служителя на касата на Stazione Vezuviana се разбрахме какъв ще е подходящият билет за нас по линията Неапол-Помпей-Соренто, долу при пероните един от диспечерите ни взе под свое крило кавалерски, показа ни къде да чакаме влака за Соренто и през цялото време ни наглеждаше така, че да сме сигурни и спокойни, пък и той да е спокоен за нас. Имаше основание, защото на две крачки един съмнителен младеж ни държеше и той под око по начин, който активизираше защитните ми рефлекси, формирани спрямо българските мургави джебчийки - силно стисках дръжките на чантата си и следях всяко негово движение. (В интернет ще намерите предупреждения да си пазите чантите в Неапол. По тази причина там много добре се разпознават новопристигащите туристи - всички си носят чантите, преметнати по диагонал през рамо, здраво стиснати отпред до тялото, както ходех и аз в началото, но до третия ден се успокоих и вървях свободно, защото опасността е не по-голяма от тази по нашите улици). Там на перона обаче в близост имаше още един мъж, който ни следеше като охранител. Когато влакът спря на перона, той с тих глас ни каза на чист български: „Ето това е влакът за Соренто!“. Да, беше българин. Седнахме на съседни седалки, заговорихме се и разбрахме за битието му в Италия, грижейки се сутрин за старец в Castellammare, а от следобед до вечерта, работейки като помощник в пицария в Неапол. С него пътувахме спокойно до Помпей, без да се налага да се озъртаме на всяка предходна гаричка. За този човек от Враца също беше приятен късмет да си поговори със сънародници.
След разходката из Помпей, по-късно след слизането от влака в Соренто приближихме да попитаме една женица с колело (решихме, че е местна) как да стигнем до кея. Тя ни разбра и показа откъде можем да стигнем до чудесна панорама към морето. Вероятно разпознала ни като славяни, после каза „I‘m Russian!“. „Мы болгары!“ - възкликнах аз и тя повтори възторжено на руски всичко, което беше казала преди това, и като чу от мен „Большое спасибо!“, все едно ни прегърна с топли очи, в които напираха сълзи от радост.
Нравите
Това бяха кратички срещи с наш сънародник и с рускиня, но нека сега обърнем вниманието си към италианците или по-точно към южните италианци, ако допуснем, че по дължината на Ботуша нравите са различни.
Като пристигнахме и се настанихме в хотела първата вечер и се отпуснахме да си почиваме, в един момент мощен мъжки рев изригна с резонанс може би чак до Везувий и си помислих, че това е реакция на футболен гол. Спомних си, че като че ли шофьорът на таксито ни каза, че трафикът в момента е по-натоварен заради футбола. Вероятно хората бързаха да се приберат от работа, за да гледат мач. По-късно разбрах, че в онзи момент „Наполи“ са вкарали решаващ гол срещу „Борусия“-Дортмунд в Шампионската лига.
Друг щрих, може би характерен за областта. Представете си, след дълга разходка по неаполските улици, уморени и огладнели, сядаме на пицария. Изядохме си бавно и с удоволствие пицата, доизпихме си биричките и зачакахме сервитьора за сметката. Мина доста време, но се сетихме, че сме в Южна Италия, където хората не са припрени. Чакаме момчето да излезе от ресторанта (седнали сме навън), а в един момент го виждам да се задава отгоре по стръмната уличка с голяма прясна цицина на лявата вежда. Че е имало оправяне на „сметка“, и то по южноиталиански, то е ясно, но после той ни фрасна с двоен бакшиш, което някак обясни напълно цицината, с която вероятно друг по-малко толерантен му се беше разплатил.
Видяхме мъжка разправа и на живо на Via Foria на тарабите за насипни бонбони и сладкиши, където двама млади търговци се сбиха, а един дон на зряла възраст имитираше, че се старае да ги помири. Интересно - като на филм, обаче на живо!
Там хората обилно се поздравяват. Сигурно обичат да се чуват добре и да бъдат чути, та затова могат да говорят бързо или бавно, но с отчетлива дикция и много силно, без да им пука, че и други биха могли да ги слушат. Във влака от Помпей до Соренто до нас седнаха три жени, които очевидно се познаваха, но се срещнаха във вагона. Падна оживен разговор, който заради силния шум от тракането на влака ставаше още по-шумен и въодушевен и при спиране на гаричка изобщо не утихваше. Тази типично италианска атмосфера във влака звуково се изпъстри по трасето допълнително, щом се качиха музиканти - двама румънски роми, от които единият с акордеон, другият с тарамбука, направиха импровизиран концерт и после минаха с чашка, та пътниците да пуснат в нея подкрепа на тяхната артистичност.
Лежерност и устойчивост
Ако се вгледаме в хората, ще разпознаем неаполитанците. Дамите в старческа възраст, дори и едва вървящи, са с хубави официални рокли, маникюр, герданче, слънчеви очила. Младите жени са по модата - в този момент с висящи драперии в небрежно елегантен стил в землисти цветове, често пушат, вървейки по улицата, и с елегантен жест хвърлят фаса на тротоара. Не се шокирайте, там фасовете си ги хвърлят на тротоара, може би за по-голяма сигурност пред опасността да се запали кошче с боклук. Затова пък непрекъснато можем да видим чистачи, които не само метат, но и мият гранитните плочки и павета с мокри мопове, както ние си чистим и лъскаме подовете вътре вкъщи. Мъжете също са модерно облечени с дрехи от естествени материи - сега в още топлото време от памук и лен, с мъжки бижута, а в тези дни често с модните летни шалове и черни очила. Ярко цветен филм от хора на фона на достолепните огромни сгради, всяка със собствено лице и дух, дадени първо от архитекта им, после от техните обитатели и граждани като цяло. Много паметници на светии и светски исторически личности, много статуи декорират сградите заедно с пищни орнаменти. На това изобилстват и големите булеварди и площади, и тесните улички, където е трудно да видим фасадата на дадена красива къща, но обитателите на две отсрещни по улица сгради се наслаждават пълноценно на красотата на съседската.
Друго - струва ми се, че в Италия, а вероятно и в повечето градове в Европа, няма или е разрешен за векове проблемът с уличната настилка. Отпреди 2 хиляди години (със сигурност и много преди това) в Помпей улиците са от големи гладки камъни, с масивни бордюри на тротоарите. В Неапол и Соренто уличното платно е от идеално построен паваж, а тротоарите са или от големи гранитни гладки плочи, или също от павета (плътно наредени, без аралъци като между нашите павета при входа на съда срещу Филхармонията в Русе, където все вървя на пръсти да не ми хлътват токчетата), които в Неапол, Соренто, а може би и в други градове са с „дантелена“ декорация от фигурално инкрустиран бял мрамор по тях. И красиво, и надеждно, и вечно!...
Там си спомних как като малка, когато изкопаха паветата от бул. „Цар Освободител“ в Русе (през социализма - бул. „Ленин“) и след като подновиха канализацията, засипаха камъни и изляха модерния тогава асфалт. По-нататък в годините съм си мислила, че махнатите павета са използвани за по-стабилна настилка на стръмни улици. Онзи ден приятел, капитан далечно плаване, ми каза, че преди години сигурно сме продали павета на други държави, защото е виждал да се товарят кораби с тях за чужбинаЕ
Спонтанност, неподправеност, без никакво смущение от своето - в Неапол домашното пране се ветрее на балкона като фамилни знамена или виси „на гердан“ между два прозореца от отсрещни къщи над улицата. Може би в италианската народопсихология интимното (като която и да е част от дрехата) и свещено-религиозното (като архитектурните релефи) са си еднакво близки и „прегърнати“ помежду си, свои, и хората там си ги съчетават в пъстрата декорация на живота си.
Това е колоритът и формите, които се виждат през деня, осветени от слънцето. В тъмното, щом настъпи нощта, градът не утихва. Градът не спи. Чува се машинен шум от събирането на боклука и миенето на улиците и от всякаква сервизна подготовка на новия ден.
Ред по интуиция без нужда от външен контрол
Дневният уличен „оркестър“ изпълнява фонов тътен на автомобили и солово жужене на всякакви моторетки и скутери. Те ви изпреварват и ви заобикалят отвсякъде. Просто вървете по пътя си и те гъвкаво ще се разминат с вас, само не се шашкайте - водачите им имат опит. По улиците видях отряди на най-различни подразделения полиция - жандармерия, карабинери и какви ли не, с различни по вид и цветове униформа - различни нюанси на сиво, синьо, теменуженолилаво. Присъствието им поддържа чувството за сигурност. От друга страна, не станах свидетел на нито един инцидент - уж шеметно движение, но и перфектна саморегулираща се система от участници в него. Шофьорите са изключително търпеливи по светофарите и съм сигурна, че в критични ситуации не се псуват. Да, де, то се знае, че майката там е свещена колкото Мадоната, но вярвам, че не се ругаят като колегите по волан по нашите улици. И като че ли с удоволствие сторват път на пешеходци, от което ви става „грация“.
И там се натъкнахме на граждански протест - на нашата (до хотела ни) пиаца „Бовио“. Хората бяха обградили и доаранжирали със себе си фигуралния ансамбъл на паметника, имаха си контрол, или по-скоро охрана, от полиция. Италианците също си имат поводи да негодуват, макар че ми се струва, че нашите поводи са много по-големи от техните. Как така равняването по нормите на Европейския съюз изглежда различно в различните страни членки? Там отдавна дори въведоха еврото като разплащателна валута. Търговията обаче днес изглежда някак либерална спрямо дисциплината в българската търговия. В Неапол виждаме през всеки 10-20 метра чернокожи търговци, които разпъват огромни черни папки, превръщащи се в сергия за дамски чанти, бижута, часовници. На ул. „Фория“, както споменах по-нагоре, се продават насипни сладки и бонбони, като само на една тараба те бяха загърнати отгоре с целофан. На останалите хората си ги купуват за спомен с бонус от уличния прах и други флуиди на неаполитанската атмосфера. В тесните пъстри от сергии за сувенири старинни улички като Via Del Tribunali легените с прясна риба са направо на земята, заобикаляни от минувачи и моторетки. Нека ми простят специалистите у нас по хигиена и по икономика и търговия, но ми се струва, че точно в условията на тази голяма и продължителна криза трябва да се даде на хората възможност да оцеляват, да се отпусне с някоя и друга дупчица затегнатият колан на санкциите, за да има възможност за някакъв доход, пък и потребителите да имат по-голям избор на цени според джоба си.
Това е много забележително в Неапол - че градът е запазил своята автентичност въпреки членството в ЕС.
Вместо обобщение - няколко щрихи от летището в Неапол, преди да отлетим за Букурещ
За сигурност попитах трима служители от различни постове във фоайето къде ще мога да разпечатам нашите бордови карти, защото още беше рано и не беше посочен номерът на гишето ни на таблото. Всеки от тях каза къде, но, че е още рано и това ще стане във five o‘clock. Качихме се на горния етаж, където имаше чакалня. Втренчена в таблета, за да установя връзка с интернет, вниманието ми беше смутено пак от онова гласово изригване като първата вечер. Обръщам се и гледам хора в колона с еднакви тъмносини дрехи (спортен екип) в кордон от други хора. Някои притичваха, охранявани от полицай, а други - със залепен за тях почитател. Ясно, футболисти са - помислих си - които ще летят за някъде и техните фенове ги изпращат (на другия ден, вече в Русе, от новините научих, че „Наполи“ са съкрушили „Милан“). Това леко заплесване по изпращането на футболистите допринесе да изостанем от опашките на други две гишета, които са отворили за нашия полет поне един час преди five o‘clock, но гневът и притеснението, задето ни подведоха за времето при чекинга, бързо ни се изпариха, когато секюрити служителят при скенера за ръчния багаж, поглеждайки личната ми карта, усмихнат възкликна: „Ооо, Булгария! София! Пловдив!...“. Аз усмихната възразих: „Ооо, нооо - Русе, а Данюб!“. Е, нали нямах много време преди пътуването за разговорника и не бях подготвена как звучи Дунав на италиански.
После полетяхме. Но Неапол не свърши. Още е в ума ми и ми дава сюжети за размисъл и за отразяване - в рисувани картини, в разказ, също с образци и опит, който ми се струва ценен за нашето окуражаване да не се обезличаваме в стремеж някой да ни потупа по рамото и да ни похвали, че ставаме тихи, незабележими и перманентно съгласни, „Винаги готови!“ да дадем или предадем дори и това, което не са ни поискали.
Преживяването с излитанията и пребиваването там ми напомни и за един специален човек - учителката ни по география от гимназията г-жа Мария Косева, която от началото на демокрацията досега живее в Италия. Но не този факт ми напомня за нея, а незабравимите часове, в които като талантлив водач към чудесата в живота тя ни поканваше да закопчеем и затегнем „коланите“ и да полетим към новото знание за чужда страна в урока, а в края на часа - успешно да се приземим. И ние станахме уверени за нови полети и открития за себе си с широко отворени очи.
Благодарна съм на Късмета за това непредвидено пътуване да видя Неапол и да му се насладя, на точната организация на MGTravel и на вестник „Утро“, който беше поместил на страниците си тази възможност. Много се зарадвах, че така се казва и големият неаполски вестник - Il Matino :)
Всички тук четящи русенци, знайте, че участието в игрите на вестника води до реални награждаващи преживявания, а как става това - припомнете си научно изведената формула от д-р Стоичков, описана нагоре в този социален пътепис.
Arrivederci, Roma! - обичаше да казва г-жа Косева в края на часа по география.
Arrivederci, Napoli! Готова съм дойда отново! - допълвам аз.
* Здравей, Неапол!