Старата консервна фабрика „Дунавия“ е една чудесна метафора на целия български преход.
Историята на „Дунавия“ е историята на едно цъфтящо някога предприятие, което преди няколко петилетки пое по един предълъг път към нищото, по който все още върви, без да знае нито накъде отива, нито кога ще свърши безкрайната агония.
Точно след месец ще се навършат 17 години, откакто „Дунавия“ е в процедура по фалит. Това е едно от най-брадатите дела в търговските отделения на съдилищата у нас. А може би и най-старото. Безобразно проточилото се производство отдавна надхвърли всички европейски критерии за разумност на един процес, пък бил той и по обявяване на фалита на едно дружество.
По-лошото е, че този дълъг път към небитието има всички шансове да продължи още незнайно колко време. Защото няма законна сила, която да сложи край на тази предълга процедура. А и няма купувачи, които да изкупят огромните халета и терени на „Дунавия“, въпреки че те са на атрактивно място и се продават на безценица.
Всъщност, чака се само някой да погребе спомена за старата консервна. Въпросът е кога най-накрая ще стане това.
Фабриката изхранваше хиляди в годините на соца
„Дунавия“ беше един от стожерите на русенската хранителна промишленост преди години. Това предприятие даваше прехрана на стотици хора. То беше част от системата на държавния „Булгарплод“. Бълваше ежедневно тонове консерви, замразени зеленчуци и прословутото „Русенско варено“. Покрай консервите се прехранваха и дребните зеленчукопроизводители от региона. Това обаче беше в годините на соца.
През 1990 година се разпадна държавният „Булгарплод“ и като правоприемник на една от неговите части се регистрира ДФ „Дунавия-Русе“ - фирма със 100 процента държавна собственост. Тогава имуществото на предприятието се оценяваше на 15 203 000 стари лева. През 1995 година капиталът е преоценен на 95 061 000 лева, но пак си остава изцяло държавен.
Предприятието обаче закъса - руските пазари се затвориха, продукцията изостана непродадена, оттам започнаха да се трупат дългове. И естествено - първи започнаха да „горят“ банките за раздадените кредити, а работниците и доставчиците - за неплатени заплати и суровини.
Фирмата влезе във фалит през далечната 1996 година
През 1995 година за първи път Стопанска банка поиска фалит на „Дунавия“. Банката бе отпуснала на предприятието 3 млн. лева кредит през 1992 година, които фирмата обаче не успява да върне. И към 8 декември 1994 година „Дунавия“ вече дължи на банката 27 588 000 лева - девет пъти повече, отколкото е взела.
Когато Стопанска банка заведе дело за фалит в съда, експертите изчислиха, че към онзи момент „Дунавия“ има имущество за 225 млн. лева и дългове за 429 млн. лева - към държавата, банките, работници и доставчици. Затова през 1996 година дружеството е обявено за първи път в несъстоятелност и в него за първи път влизат двама синдици.
Около година по-късно обаче като спасител от ръжта се появява собственикът на кубратската консервна фабрика „ММР“ Михаил Крушев, който купува 70 процента от дружеството от държавата. И става неин съдружник.
Всъщност според фирменото дело сделката е замяна на вземане срещу дялове - „Дунавия“ дължи на Крушев 368 000 000 лева, които той заменя за дялове в предприятието. Тогава дружеството се преобразува от ЕООД в ООД с двама съдружници: Крушев и държавата. Подписва се споразумение със земеделското министерство, което е принципал на предприятието, и производството по несъстоятелност се прекратява. Защото всички други задължения междувременно вече са покрити.
Няколко месеца по-късно капиталът на дружеството е вдигнат на 648 милиона стари лева, съответно расте и делът на Крушев. А държавата остава с 4% в дружеството, което се преобразува в АД.
Тогава все още имаше надежда, че фирмата ще успее да си стъпи на краката и ще продължи да работи, макар и с в пъти по-малки обеми.
Чужд дълг потопи „Дунавия“ за втори път
През 1999 година Върховният касационен съд отново върна „Дунавия“ в несъстоятелност. Този път заради едни 12 млн. лева задължения към банка ДСК.
Всъщност парите дори не са теглени от „Дунавия“, а от фирма на силния в онези години бизнесмен Стефан Колев. „Дунавия“ става само гарант по кредита. Той обаче не е върнат навреме и банката тръгва да си търси парите от „Дунавия“.
Първоначално съдът в Русе отказва да обяви фалит за предприятието, но последва обжалване от ДСК, при което ВКС се произнесе окончателно. Така „Дунавия“ отново затъна в процедурата по несъстоятелност.
Няколко години по-късно фирмата хлопна кепенци завинаги. Оттогава тя съществува по-скоро само на хартия - в съдебните папки по делото за несъстоятелността, в които се трупат отчетите за разходите на синдиците и договорите за продажби на имущество.
В помещенията се настаниха наематели. А това, което можеше да се изтъргува, периодично се продаваше на части от безбройните синдици, които се изредиха там: машини, съоръжения, отделни парцели, отделни сгради.
Но дълговете на „Дунавия“ така и не намаляха. Напротив.
Задълженията вместо да се топят, растат през годините
През 2001 година справка на синдика показва, че  „Дунавия“ дължи общо 1 236 000 лева. Пак от такава справка става ясно, че само в периода 2001-2005 година са продадени активи на „Дунавия“ за близо 2 млн. лева. През 2006 година един от синдиците отчита, че всички стари задължения са вече изплатени.
Само че през това време, макар че не работи,  „Дунавия“ трупа нови задължения: към Енергото, към Държавен резерв, към фирми, но главно към държавата в лицето на НАП.
От справката в АПИС се вижда, че през 2010 година „Дунавия“ вече дължи само на НАП 2 854 725 лева. Към края на август на тази година, дългът към държавата е нараснал  на 2 873 062 лева. 
На практика предприятието е в мъртва хватка: хем има имущество, с което да разчисти всичките си дългове, хем не може да го направи, защото всичко в процедурата по несъстоятелност се решава от синдика и кредиторите. А докато те решат какво да правят, фирмата трупа нови и нови задължения. Като междувременно имотите й от ден на ден се обезценяват.
Кой има интерес да сложи край на сагата?
Въпросът е има ли някой интерес да сложи край на тази сага. Защото производството по несъстоятелност на „Дунавия“ чудесно може да продължи още 17 години. В закона няма пречка за това. Наемателите на територията на комбината ще продължат да покриват част от разноските, останалото ще се допълва от някоя продажба.
Всъщност НАП е най-големият кредитор на „Дунавия“. Затова е и странно, че именно държавата оставя тази агония да продължава толкова дълго. Защото в едно производство по несъстоятелност не съдът, а кредиторът е цар. И той решава какво ще се случва с фалиралото предприятие.
Привидно хазната няма какво да губи от протакането. Държавата е привилегирован кредитор и каквото и да се продаде от имотите на „Дунавия“, когато и да стане това, лъвският пай ще е за нея. А и след още някоя година НАП ще прибави още нови задължения за лихви, неплатени данъци и такса смет, благодарение на които ще има да взема повече от оглозганите останки на „Дунавия“.
Но това ще е така още кратко време. В един момент размерът на дълга ще надхвърли стойността на имуществото на „Дунавия“. А тогава не НАП, а всички ние ще сме прецакани, защото държавата са хората, които я издържат.
На другия полюс е собственикът на 96% от капитала на „Дунавия“ Михаил Крушев - той вероятно вече отдавна е пил една студена вода за предприятието, от което надали очаква да получи дори керемида за спомен. Той обаче няма какво да направи. Може да се скъса да прави предложения, но какво ще става в собствената му фирма, ще го решават кредиторите.
А на трето място са синдиците, които и да са те, защото през „Дунавия“ за тези 17 години минаха доста. За тях няма срокове, които да ги карат да се забързат. Освен това контролът върху ефективността на действията им е предоставен изцяло на кредиторите. А в случая те са чиновници на държавна надница, която не зависи от това как работят. И е логично да не им пука, че казусът „Дунавия“ се е превърнал в учебникарски пример как не трябва да се води дело за фалит.
Синдикът: Няма купувачи
От прашасалите отчети в съдебното дело се вижда, че към 2011 година от „Дунавия“ са останали 38 292 кв. метра земя в урегулирани парцели и 15 677 квадрата застроена площ - административни сгради, цехове и складове. Оценката им надхвърля 4 млн. лева.
Всичко това е за продан. И ако се намери кой да го вземе, на части или нацяло - това ще е краят на сагата. „Дунавия“ отдавна вече е история, съживяването й е невъзможно, но най-накрая това ще стане и юридически факт.
От 2008 година насам синдик на предприятието е софиянецът Димитър Богданов. И не може да му се отрече, че човекът наистина прави каквото може. „Дунавия“ е само едно от дружествата, с фалитите на които се занимава. А проблемите на всички са едни и същи: няма купувачи.
„Не само за „Дунавия“, за всички предприятия, на които съм синдик, проблемът е в липсата на купувачи. Кризата смаза всички. Постоянно обявявам търгове, пускам обяви за продажби, но никой не идва. В момента от „Дунавия“ са останали за продан само земя и сгради. Но не мога насила да продам имуществото, след като никой не го иска“, казва Богданов.
Въпросът обаче е, че тази криза не е само в България, тя помете хиляди фирми в цяла Европа. Но не се е чуло някъде да има друг толкова фрапантен случай като този с „Дунавия“ - цели 17 години производство по фалит. Обичайно процедурите по несъстоятелност в белите държави приключват в рамките на 2-3 години. Дори и по време на кризата.
Как го правят там ли? Ами със здрав закон и със здрав остен. А у нас докато депутатите се чудят дали са длъжни да ходят на работа, чиновниците просто се скатават. Затова нямаме нито закона, нито остена. И „Дунавия“ е просто нагледното следствие от пълното безхаберие на държавата.