Все по-малко остават онези русенци, които си спомнят отчетливо хлорната драма на жителите на града, която преди малко повече от четвърт столетие беше превърнала града в негласно забранена зона. Зона, забранена за споменаване в медиите, забранена за нормално живеене, забранена за изселване, забранена...
В „Забранения град“ /който обаче нямаше нищо общо със Забранения град в Пекин, обитаван от императорите и поради това недостъпен за простолюдието/ на брега на Дунава хората имаха и права. Имаха право да мълчат. Имаха право да кашлят, да се давят в хлорните изпарения, да свикват с раздирането на белите си дробове. Имаха право дори да слагат на устата на децата си кърпички. И специални марлени маски, каквито нарочна паметка съветваше русенци да си приготвят, заедно с
мокрите чаршафи за прозорците
- в случай на „извънредна ситуация“ /макар отново да не се споменаваше като каква би могла да бъде тази „ситуация“/.
От онези далечни, както изглежда за мнозина, времена датира и мрачният русенски виц, според който ако случайно възникне авария на отсрещния бряг на Дунава, след като вземат всички мерки /кърпички, маски, мокри чаршафи на прозорците/, жителите на четвъртия тогава по големина български град трябваше да наметнат останалите сухи чаршафи и в стройна колона да поемат  към гробището в „Чародейка“. Но бавно, за да не предизвикват паника!...
Историята на русенската драма започва през 80-те години на 20 век, когато според едно признание в речите на тогавашния пръв държавен и партиен ръководител - това бяха задължителните клишета пред името му - Тодор Живков „С другаря Чаушеску /аналогът на Живков в Румъния - б.а./ се разбрахме река Дунав да стане река на голямата химия“. Още преди това химическият завод в румънския град Турну Мъгуреле срещу българския Никопол периодично пуска отровни цветни облаци над реката. Това най-добре знаят екипажите на речните кораби, които по него време не разполагаха с радари и затова се налагаше да спират и да изчакат мъглата да се разсее.
Съпругата на Николае Чаушеску Елена е химик по образование и в качеството си на първа дама тази властна и хиперамбицирана особа вижда шанс за своите
мегаломански проекти за разгръщане на „голямата химия“
Според спомените на университетския преподавател по география Васил Дойков в споменатия период френското правителство предлага на Съвета за икономическа помощ на социалистическия блок оферта за построяване на завод за хлорни препарати. По думите на Дойков СИВ възлага мисията на България, дори е определена строителна площадка край град Кубрат. Но тъй като условието е всички селища наоколо в периметър от 30 километра да бъдат преместени /очевидно французите са били наясно каква химическа бомба представлява предприятието/, а българското правителство не успява да се справи с това условие, задачата поема Румъния. Там условието се подминава с царствен жест. Столицата Букурещ е на 60 километра и това е достатъчно! Заводът е построен и в него закипяват усърден труд и благородни съциалистически съревнование - пак задължително клише от него време. Самата Елена Чаушеску не крие, че комбинатът „Верахим“ е нейната гордост. А той за кратко време превръща и румънския Гюргево, и българския Русе в прокълнато място.
Обгазяванията започват през 1981 година. През 1982 г. източникът на замърсяване вече е категорично установен и от специалистите в ХЕИ и РИОПС - Хигиенно-епидемиологичната станция и Районната инспекция по опазване на околната среда в Русе. Справка от 16 юни 1989 година, подписана от главния лекар на Окръжна болница д-р Евгени Назъров, посочва: „За разлика от типичните за гр.Русе замърсители, наблюдавани от Единната национална система за контрол, през 1982 г. се установи замърсяване на атмосферния въздух, характеризиращ се с остра задушлива миризма на хлор и идващ от посока на Химическия комбинат в гр.Гюргево - СРРумъния... Анализът показва ежегодно обгазяване със значителен интензитет до 72 дни годишно. Някои от замерените концентрации за хлор
превишават пределно допустимите концентрации над 9,5 пъти
В дните на обгазяване, водещи в клиничната картина бяха оплаквания от дихателната система: суха дразнеща кашлица, парене в гърдите, недостиг на въздух. При някои от пациентите имаше главоболие, парене в очите, зачервяване и сълзотечение, сърбежи по кожата с алергични изяви“. Финалът на справката гласи: „При аварийна обстановка в силно индустриализирания ни град с изявена химическа промишленост се изисква да имаме готовност за тежки аварийни ситуации и адекватна медицинска помощ. ДОСТАТЪЧНА ПО БРОЙ И КАЧЕСТВА АПАРАТУРА НЯМА /главните букви са на автора/.
Регистрираните заболявания на дихателната система в Русе от 65 622 през 1979 г. скачат на 148 366 през през 1986 г. И това е времето, когато вождовете на държавата и на града си затварят очите /и затварят устите на хора и медии/ - сакън, да не се разтурят „добросъседските отношения с братска Румъния!“. В името на социалистическата демагогия управата на страната е склонна с лекота да пожертва един цял град и да го сложи като един Матросов на амбразурата на своя политически комфорт.
Властта мълчи. Градът мълчи. С
обреченото мълчание на пораснали агнета
И тогава се намират шест храбри жени, които отказват да се примирят с гледката на полузадушени от хлора чавдарчета и пионерчета. Това са Тодорка Бобева, Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Спасова.
Ето какво разказва Бобева: „На 23 септември 1987 г. на площада се връзват пионерските връзки... Тогава обгазяването беше ужасно! Възмутихме се, че никой не отложи тържеството. Шест жени решихме в 5 часа в къщата на една наша колежка, че в понеделник в 2 часа ние излизаме на площада. Заклехме се на Библията. Веднага накупувахме картоните и се качваме на тавана да пишем лозунгите. Всяка от нас трябваше да се обади на приятели, на познати семейства...“.
Така започва първата демонстрация - протестът срещу хлорните обгазявания, които отначало тръгват плахо, много от хората се озъртат, но постепенно набират смелост. Блокирани от милицията улици, дебнещи в пресечките „наблюдатели“, подслушвани телефони, сдържани или директни заплахи - нищо не е в състояние да сложи тапа на отприщеното възмущение. Окуражени от смелостта на жените от „Паркстрой“ и майките с количките, хората се отскубват от летаргията и настояват хлорният геноцид да бъде прекратен. Кулминацията настъпва на 10 февруари 1988 г., когато русенци правят нещо нечувано -
освиркват една от свещените крави на комунистическото Политбюро
- Гриша Филипов, който си позволява дежурните дебелашки соцшегички с настръхналото множество...
По-нататък фактите са известни: в София правят Комитет в защита на Русе, зад каузата за спасяването на града застават интелектуалци, професори, художници, писатели, артисти, кинаджии...
А после - после идва „демокрацията“. За отрицателно време румънците се разправят в буквалния смисъл с фамилията Чаушеску, не минава много време и химическият гигант „Верахим“ се превръща в грозни руини. След още няколко години първата отчаяна стъпка на русенци да възвърнат достойнството си на граждани, с което проправят пътя към гражданското общество в България, започва да обраства с нови гласовити „смели“ борци и активисти. Някои дори си приписват ролята на организатори, въпреки че тогава всичко на всичко са последвали неудържимото русенско недоволство. И днес все по-рядко някой се сеща за Русе, за нечувания риск, който поеха онези шест жени някога...
За 25 години в Русе вече са пораснали хиляди деца - някои неродени още по времето на жълтеникаво-синкавата мъгла. Тези днешни юноши и девойки имат нужда от истината и напоследък заявяват интерес към парливата тема. Тази година беше издадена книгата „Русе срещу хлора“, в която ученици от Дойче шуле са събрали свои интервюта с преки участници и свидетели на протестите. А неотдавна други младежи обходиха в акция на дружество „Елиас Канети“ „местата“ на онези събития, за които научиха от историчката Веселина Антонова, съавторка заедно с Детелина Каменова на книгата „Демонтаж“ - хроника на ужаса, страха и смелостта отпреди 25 години. Днес една от онези шест храбри жени, Вяра Георгиева, е покойница. Останалите са пенсионерки. Може би младите хора ще потърсят и тях - живите икони на гражданското достойнство на Русе?