146 са вече носителите на най-престижния приз на град Русе, който ежегодно се връчва на личности и колективи, които са допринесли с талант, всеотдайност и себеотрицание за каузата на града да запази името на културна столица на България. Призът „Русе“ започва историята си от далечната /вече/ 1985 година, когато се връчва за първи път и тогава го получава именитият български диригент професор Васил Арнаудов. Когато не гастролира с хорове по световните сцени, роденият във Варна музикант живее постоянно в София, но Русе остава завинаги негова трайна творческа любов. И тази любов е взаимна - градът му отвръща със същото, при това не само в лицето на хор „Родина“, който той ръководи от 1963 година и извежда до титлата „Хор на света“, получена в британския град Ланголен.
До 1988 година наградите „Русе“ имат само по един лауреат
- след проф.Васил Арнаудов последователно отличието получават създателят на фолклорния танцов театър „Найден Киров“ Иван Донев, изключителният театрален режисьор Слави Шкаров и музикантът-емблема на Русе и родния джаз Петър Петров Парчето.
След 8-годишна пауза, която се свързва най-вече със смутните времена на брожения и трескави размествания на политическите и всякакви останали пластове, през 1996 година традицията да бъдат отличавани личности, свързани с културата, продължава. Но към нея вече е добавен още един раздел - „Образование и наука“, като по този начин напълно справедливо градът изказва признание не само към творците в сферата на изкуството, но и към учители, преподаватели и учени, чийто принос за духовността е също толкова важен и значим. Освен това така тържествената церемония по награждаването, която се провежда в навечерието на 24 май, придобива още по-голяма пълнота и адекватност на празника на културата и образованието.
Постепенно отделните категории, в които се присъжда отличието, се увеличават - всеки от разделите се разроява, като се налага впечатлението, че
стремежът е да не остане някой обиден
Допълнително този факт придобива плътност, като се отчете обстоятелството, че нерядко самите номинации се аргументират най-вече с кръгла или юбилейна годишнина на конкретната личност или колектив. Разбира се, това не бива да бъде сигнал за обезценяването на наградата, тъй като един определен брой години само могат да добавят тежест на приноса на значим творец или деец на просветата. Друг е въпросът дали трябва да се чака някой да празнува юбилей, за да се сетим за това, че неговата публика или неговите ученици ценят високо дарбата и уменията му. Но това със сигурност е тема за друг разговор. Още повече, че тазгодишните носители на наградата „Русе“ са по-скоро изключение от правилото за „юбилейни почести“.
Церемонията по връчването на наградата „Русе“ винаги е вълнуваща и трепетна. Дори само това, че признателността на града към именитите негови граждани-творци получава реален израз в навечерието на 24 май, вече е достатъчен повод за вълнение. И тази година, както винаги,
Голямата зала на Доходното здание беше препълнена
с народ. И това не бяха само роднини, близки и приятели на номинираните - обикновени учители, зрители, ценители на различни възрасти бяха дошли, за да станат част от тържествената атмосфера. Разбира се, там бяха и много от тези, които вече са носители на престижната статуетка, изработена от русенския скулптор Георги Радулов. Точно те винаги с интерес наблюдават конкретното връчване на металната пластика и винаги си припомнят как на самите тях съответният кмет или председател на Общинския съвет шепнешком ги е предупреждавал на сцената: „Внимавай! Тежи много!“ /а статуетката наистина тежи!/. И обикновено след края на церемонията те не бързат да се разотидат - и дори и да не познават лично новите лауреати на приза, отиват да го поздравят.
Допреди две години част от традицията по връчването на наградата от общинската управа подготвяха скромен коктейл - тъкмо на него
„старите“ и „новите“ носители на приза се поздравяваха
разговаряха, обменяха си дори телефони и адреси. Кой знае защо вече втора година обаче тази част от празника липсва. Не ми се вярва да е заради икономии - все пак, едва ли Общината няма пари поне за по чаша шампанско за хората, които по време на церемонията тя признава, че са изключително важни и ценни за града! Все си мисля, че вероятно и фондацията „Русе - град на свободния дух“ би могла да отдели някаква скромна сума за подобен жест към хората „на свободния дух“, ако тези думи не са само ефектен слоган...
От първото връчване през 1985 година досега са присъдени 146 награди „Русе“, 31 от тях са колективни, 115 са индивидуални. За жалост, една немалка част от индивидуалните носители на приза са вече покойници, други не живеят вече в Русе, трети просто в същия ден имат някъде ангажименти. С други думи, на един коктейл след 24-томайската церемония не биха се стекли хиляди. А и като правило тъкмо тези хора - хората на духа, да не забравяме! - не са нито претенциозни, нито гладни в битийния смисъл на думата. Те не очакват нито изискана вечеря с три комплекта прибори, нито каси ракия и бира. Но
чаша изстудено шампанско или бяло вино
и някакви скромни хапки само биха поставили една логична точка на тържеството - като допълнение към празничните разговори. Да не говорим за това, че в Русе са изключително дефицитни моментите, когато актьори, музиканти, художници, писатели, учители и учени се събират на едно място и на непринуден разговор - а именно наградата „Русе“ е чудесен повод за това.
Към това ще добавя и още един момент - след порядъчна доза вълнение и трепет в очакване от сцената да бъде обявено името на носителя на наградата на този, който я получава, със сигурност му се иска красивият момент да продължи поне още мъничко. Все пак, признанието, което му се връчва, е признание на града, а не само на колеги и роднини. И е малко обидно точно в такъв момент лауреатът да си тръгне към къщи с „тежката“ статуетка - и тъкмо започнал, празникът да свърши, понякога с усещането, че някой е изпълнил някаква формалност. Защото наградата „Русе“ не е такава формалност. Нали?