О.р. полк. Марин Петков е роден през 1945 г. Бил е служител на Първо главно управление - разузнаването. Работил е под прикритие като консул в Рим от 1976 до 1980 г. и пълномощен министър в Мексико между 1985 и 1990 г. Той се съгласи да коментира за “24 часа” оповестените неотдавна документи, че Сергей Антонов, който през 1981 г. бе обвинен, а по-късно оправдан за атентата срещу папа Йоан Павел II, е бил агент на българското разузнаване.

- Г-н Петков, неотдавна полският Институт за национална памет оповести доклад, базиран на български документи, според които Сергей Антонов е бил агент на българското разузнаване. Ще потвърдите или ще отречете това?

- Сергей не е бил агент, а един от сътрудниците на българското разузнаване в Италия.

- Каква е разликата?

- Секретният сътрудник е внедрен за кратко при пребиваването му на определено място, докато агентът е за по-дълго време.

- Кога е бил вербуван - преди или след заминаването си?

- Привличането му по линия на контраразузнавателния отдел на Първо главно управление (ПГУ) стана преди неговото заминаване през 1986 г.

- С каква цел бе вербуван?

- Целта бе подготовка за бъдещата му дейност и поставяне на конкретни задачи по линия на сигурността, отнасящи се до България.

- Какви бяха тези задачи?

- Да наблюдава за съмнителни пътници, пакети, багажи, да обслужва български граждани, изпаднали в беда, както и да осигурява в известна степен сигурността и защитата на представителството на БГА “Балкан” в Рим, което бе на “Виа Гориция”, извън посолството.


- ПГУ го вербува, защото ще заминава за Италия, или той замина, защото бе вербуван?

- Привлякохме го, тъй като получихме данни, че му предстои да замине като втори човек в представителството на “Балкан”, т. нар. капо скало.

- Какво значи “капо скало”?

- Това е човекът, обслужващ пристигането и заминаването на самолети и пътници. Преведено, означава “началник на стълбичката на самолета”. Бе решено, ако се съгласи, да бъде привлечен да сътрудничи на българското разузнаване по време на командировката си в Италия.

- Къде беше срещата?

- Тук, в България.

- Кой я проведе?

- Лично аз, тъй като отговарях за Италия по линия на контраразузнаването в ПГУ.

- Сергей Антонов как реагира, беше ли изненадан?

- Прие с желание, чистосърдечно, след като му казах за какво става въпрос. Заяви, че за него е голяма чест доверието, което му се оказва от наша страна. Ще помага с удоволствие с каквото може, за да бъде полезен на родината си.

Прие това
сътрудничество на
патриотична основа

- Имахте ли план “Б”, ако той не се съгласи?

- В предложението пред ръководството винаги се обсъжда какво да се направи в случай на отказ от сътрудничество. Постига се договореност, че срещата остава конфиденциална и няма да се коментира с други хора. При отказ обаче не се е пречило съответният служител да замине в страната, в която е бил командирован, не е имало последствия за него или близките му в случай на отказ да приеме сътрудничество.

- Какви задачи поставихте на Антонов на първата среща?

- Първата среща бе ангажиращият разговор, т.е. приемане на самото сътрудничество. Трябваше да се убедим, че той приема с желание Моето вътрешно убеждение бе, че го направи от абсолютно патриотични подбуди. Сергей е роден през 1948 г. Произхожда от възрожденски род в Кюстендилския край. Неговите предци са взели участие в българското освободително движение. Един от най-близките му роднини, негов чичо - Крум, е взел активно участие в антифашистката борба. Сергей бе възпитан в този дух. В училище и казармата е бил винаги отличник. Имал е изключително интелигентни заложби, свирел е на акордеон и китара, участвал е в художествената самодейност, рисувал е, пишеше стихове, които Любо Кръстанов и аз издадохме в 2 стихосбирки.

- Бяхте ли проучили тези качества?

- Да, всеки човек, към когото подхождаше разузнаването, бе предварително проучван. Получихме данни от местоработата му на аерогара София, че е проявявал изключителна трудоспособност, отзивчивост, компетентност и дисциплина. Оставал е в извънработно време да помогне на български граждани при загубване на багаж или за други проблеми, възникнали при пътуването им.

- Тоест вие бяхте убедени, че това е правилният човек?

- Да, без съмнение. Бяхме убедени, че това е правилният човек да поеме определени задачи по сигурността на официалното представителство на БГА в Рим.

- Какво стана след първата среща?

- След нея се проведе т. нар. подготовка - бе му изяснено каква е агентурно-оперативната и политическата обстановка в Италия, как работят италианските специални служби. Казахме му, че в първите месеци ще бъде поставен на проверка дали е съпричастен към българските спецслужби и конкретно към разузнаването, или е “чист” служител на “Балкан”. Изяснихме му, че ще бъде наблюдаван, че към него ще подходят лица, които ще му предложат приятелство, доброжелателно участие в определени групови организации с цел да бъде изучаван. По-късно това се потвърди - предложиха му да участва в Клуб на стюардите и стюардесите с цел неговото наблюдаване, изучаване и привличане към сътрудничество на италианските спецслужби. Сергей слушаше с интерес тези наши беседи, задаваше въпроси.

- Той сам ли работеше в представителството на “Балкан”?

- Не, там работеха още 2 българки, омъжени за италиански граждани. За едната имахме съмнения, че информира местните служби какво става в бюрото. Към другата нямахме съмнения - тя бе съпруга на изявен италиански профсъюзен деец комунист. Той отстояваше леви комунистически идеи и бе пратен от италианската компартия на подготовка в профсъюзната школа в България. Между Сергей и съпругата на този човек се създадоха близки отношения.

- В какъв смисъл близки?

- Тя бе по-възрастна от него с 10-12 г. и до днес има много добронамерени чувства. Между тях се прояви една връзка като брат и сестра. Нейната дъщеря завърши по-късно консерваторията в България.

- Вие говорите за майката на диригентката Любка Биаджони - Цветана?

- Да, да. Сергей работеше с Цветана, с нейната колежка и с 1 мъж в бюрото на БГА в Рим. Имаше 24-часов допуск до летище “Фиумичино” да посреща българските самолети, пристигащите и заминаващите пътници, да им оказва съдействие. Понякога прибираше някои транзитни пътници и ги водеше вкъщи да си починат, да се изкъпят. Сергей бе много чист и сърдечен човек. Външно бе тих, скромен, отстрани изглеждаше неуверен, но имаше много твърд характер. Трудно можеше да му се внушава или да му се повлияе, когато не е убеден в нещо.

- Кой избра псевдонима “Крум”?


- Той го избра в памет на чичо си, който бе оказал голямо влияние върху неговото възпитание. Сергей произхождаше от обикновено работническо семейство - майка му бе медицинска сестра, баща му - строител. Живееха скромно, но Сергей бе развил заложбите, които притежаваше. У него имаше святи неща като родината, семейството, приятелството и работата в БГА.

- Какви други задачи му поставяхте?

- Никакви. Не са му поставяни задачи да пише доноси, а и той нямаше такава нагласа. Имаше задача да приема контакти с италиански служители на летището с цел тяхното изучаване, защото някои от тях по наши данни бяха и служители на италианските спецслужби.

- Той споделял ли е дали са опитвали да го вербуват?

- Докладвал е, че е забелязвал от време на време проявен интерес от италиански граждани към него - виждал е кола, която стои пред бюрото на “Балкан”, а след като тръгне със своята, автомобилът потегля след него. Приемахме това за естествено.

- Поставяли ли сте на Антонов задача, свързана с папата?

- Никога по никакъв повод.

- Трудно някой ще повярва, че българското разузнаване не се е вълнувало от Ватикана.

- Ние наблюдавахме Ватикана. В България имаше около 35 хил. католици, около 60 католически църкви, около 10 католически манастира с около 100 монахини. Католическата църква в България имаше имоти, част от които й бяха отнети след 9 септември 1944 г. Радио “Ватикана” провеждаше своя политика срещу социалистическите страни и църкви. Така че имахме задача да наблюдаваме радио “Ватикана”. Интересуваше ни и секретният архив на Ватикана, където има много документи за историята на България, както и свързани с македонския въпрос, по който се интересуваме. В тази насока съм работил и аз.

- Как успявахте да получавате документи по тези въпроси?

- Мой агент в Италия ме запозна с изключително интересна и важна дама, която тогава бе на около 70 г. Баща й е бил дипломат в Обществото на народите, предшественик на днешната ООН, отговарял включително и за Балканите. Семейството й имаше във фамилния архив много материали. В продължение на 7 г. тя е била секретар на един от кардиналите на Ватикана. Нейната любов към България се е породила от това, че на 3-4 г., когато остава без майка, баща ѝ намира една българка, която да се грижи за нея. Тази жена ѝ разказва за България като една прекрасна страна - страната на розите. Затова на всяка наша среща отивах с букет червени рози. Между нас се създаде изключително близко приятелство, което продължи и след моето отзоваване, когато бях обявен за персона нон грата. Тя започна да ми предава много интересни документи, включително такива от архива на Ватикана. Около честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава забелязах в семейната им вила в провинцията една прекрасна картина на Джовани Болтрафио - един от най-кадърните ученици на Леонардо да Винчи. Попитах я би ли я предоставила, за да бъде включена в изложба за честването на 1300- годишнината. Отговори, че ще помисли. След месец и половина ме покани във вилата и ми каза, че заради любовта си към страната на розите и в памет на баща си дарява тази картина на България. Информирах за ценната придобивка Венелин Коцев, който бе посланик на България в Италия. По този повод в Рим пристигнаха професорите Светлин Русев и Ненов, които бяха възхитени от това произведение на изкуството. По тяхна първична оценка картината имаше много висока художествена и финансова стойност. По-късно тази дама дари на България личния пистолет на баща си, пишещата му машина и сабята, подарена му от либийския султан, когато е бил посланик в Либия. Заради благородните й жестове България я удостои с орден “Кирил и Методий”.

- Какво стана с картината?

- Русев и Ненов я донесоха в България. Днес тя трябва да се намира в галерията за чуждестранно изкуство. Жената имаше желание да завещае и недвижими имоти на България. За съжаление, след моето връщане това не стана, но тя продължи да предава документи от семейния си архив.

- Да се върнем към Антонов - кой научи пръв за атентата срещу папата - той или служителите на разузнаването?

- Нашите служители в посолството и другите официални учреждения в Италия.

- Атентатът става на 13 май 1981 г. в 17,17 ч. Къде е бил по това време Антонов?

- В бюрото на “Балкан” в Рим. С него са били Цеца Биаджони и другата служителка. Шефът на бюрото Ради Пърличев е бил навън.

- По-късно те бяха ли разпитвани от следствието, за да потвърдят, че Антонов не е бил на площад “Св. Петър”?

- Да. По това време му е звъннал и преводачът в посолството Асен Марчевски. Сергей му e казал, че току-що са чули по радиото за атентата срещу папата. И те като всички са били изненадани и стреснати, че е било посегнато тъкмо на светия отец.

- В България изненадахте ли се, или имахте информация, че се готви такъв акт?

- Естествено, че се изненадахме - нямахме никаква информация за готвения терористичен акт. По онова време, въпреки че нямаше дипломатически отношения между България и Ватикана, контактите ни бяха много добри. Всяка година папата приемаше българската делегация, която пристигаше в Рим за 24 май. На всеки наш прием в посолството присъстваше висш представител на Ватикана - кардинал или друго духовно лице.

- Кога за първи път разузнаването получи информация, че се готви арест на български гражданин, който ще бъде обвинен за участие в атентата?

- Няколко пъти след атентата на 13 май получавахме откъслечна информация, че се готви намесването на името на България. Това обаче бяха подхвърляния, на които никой от нас не обръщаше внимание.

- Откъде бе информацията?

- Първият сигнал дойде от наш агент в Италия, който имаше приятелски отношения с висш италиански военен, служител на тяхното разузнаване.

- Какво направихте, след като получихте сигнала?

- Тъй като нямахме никакво отношение към този терористичен акт, не обърнахме достатъчно внимание.

- Чувствате ли вина за това?

- До известна степен. Трябваше да се отнесем по-сериозно и да изясним сигнала с всички наши средства и възможности. След като получихме информация за атентата, нашите спецслужби направиха проверка дали Агджа е пребивавал в България. Установи се, че е влизал няколко пъти, но после е напуснал страната. Имал е сериозни контакти с членове на “Сивите вълци” - младежката организация на турското национално движение, което има фашистка насоченост. Установихме също, че той е убиецът на главния редактор на “Миллиет” Абди Ипекчи, че е избягал от затвора “Малтепе” с помощта на съмишленици на “Сивите вълци” и с участието на турското разузнаване, преоблечен във военна униформа като техен служител.

- Как ПГУ осъществяваше контакт с Агджа в България?

- Ние никога не сме имали контакт с Агджа. По онова време в България идваха турски граждани. Постфактум научихме, че и Агджа е бил в България, по време на престоя си няколко пъти е разговарял с телефонни номера в Истанбул, два от които принадлежаха на фирми на турското разузнаване. Но ние не можем да познаваме всеки турски гражданин, който пребивава на територията на страната. Имаше турски граждани търговци - клиенти на външнотърговската организация “Кинтекс”. Такъв бе и човекът, сочен за основен спонсор на атентата, който трябвало да осигури $ 3 млн.

- Бекир Челенк?

- Да, Бекир Челенк.

- Вие познавате ли Челенк?

- Не. Той бе разпитван по-късно като част от следствието, водено от 3-ма български следователи - Йордан Орманков, Йонко Рашков и Свилен Турмаков. В разпитите участваше и полк. Стоян Марков, който отговаряше по турска линия в Главно следствено управление. Те разпитваха Челенк в болницата. Оказа се, че твърдението на Агджа и западните централи, че е спонсорирал атентата, е пълна лъжа. Проведе се пресконференция, на която бяха много чужди журналисти, където той опроверга своето участие. Задържахме Челенк да остане в България, докато се водеха разпитите. Но след това се проведе заседание, на което обсъдихме здравословното му състояние - той имаше проблеми със сърцето. Решихме, че ако нещо се случи с него, ще бъдем обвинени, че сме съпричастни и към неговата смърт, че го укриваме да бъде разпитан от италианското следствие, и прочее фантасмагории. Затова се прие идеята Челенк да бъде пуснат да си замине. След като каца в Истанбул, го арестуват още на летището, провеждат разпити с побой, вследствие на което той получава инфаркт и умира. Добре че това не се случи в България, защото държавата щеше да получи още едно несправедливо клеймо.

- Защо толкова дълго криехте, че Антонов е бил сътрудник на българското разузнаване?

- Няма секретна служба по света, която разгласява своите агенти и служители публично. Ако по време на процеса срещу Антонов бяхме признали, че е сътрудник на българското разузнаване, това щеше да породи допълнително съмнение и да налее вода в мелницата и на онези, които смятаха, че България е съпричастна към атентата, и на други, които изфабрикуваха мащабното заклеймяване на страната. Атаката бе насочена към СССР.

- Щом не сте поставили задача на Антонов, свързана с папата, да разбирам ли, че вербуването му е било рутинна процедура към български гражданин, заминаващ зад граница?

- Да, абсолютно рутинна процедура. Но не всички български граждани, когато заминаваха зад граница, биваха привличани към сътрудничество за българските спецслужби. Ние пристъпвахме към беседи само със заминаващи, за които се преценяваше, че могат да придобиват и предоставят ценна политическа, икономическа или научнотехническа информация, полезна за България.

- Вие разкрихте ли на колегите си от други служби, че Антонов е бил сътрудник на ПГУ?

- Не. След атентата се появи съмнение истина ли говорят служителите от ПГУ, или крият нещо по отношение на този атентат. Това, че не споделихме за сътрудничеството на Сергей до завръщането му в България, му даде вътрешна увереност, че стоим до него и ще направим всичко възможно да го защитим. С наше съдействие бяха организирани т.нар. обществени комитети за защита на Антонов, в които влязоха видни общественици, юристи, писатели, музиканти, спортисти, художници.

- Помните ли деня, в който арестуваха Антонов?

- Да, бях по работа извън сградата на разузнаването. Като се върнах, ми съобщиха, че спешно ме издирват да се явя в кабинета на тогавашния началник Васил Коцев. Там заварих цялото ръководство. Дадоха ми да прочета грамата, че Сергей е арестуван и обвинен в съучастие в покушението срещу папата. В първия момент не можех да осъзная вярно ли е, или е някаква шега от страна на италианските служби. Много добре познавах всички приятелства и връзки на Сергей и бе нелепо да му се приписва контакт с хора като Агджа или други турски граждани.

- Кога Антонов престана да бъде сътрудник на ПГУ?

- След завръщането си от Рим. Бе преценено, че повече не може да изпълнява задачи по линия на разузнаването. Но държавата се погрижи за него. Бе награден с едно от най-високите отличия - орден “Народна република България - I степен”, бе му предоставено жилище, бе оставен на работа в БГА, бяха му извършени медицински прегледи. След промените държавата го изостави, но до кончината му през 2007 г. ние, неговите приятели, не се отказахме да му помагаме с каквото можем. Аз и моите колеги Любо Кръстанов и Стефан Генев, който бе консул в Италия по време на процеса, както и Асоциацията на разузнавачите от запаса, бяхме единствените, които той приемаше с усмивка. Предприехме инициативата, а в. “24 часа” се включи в нея, за отпускане на Сергей на персонална пенсия, макар и минимална.

- Той чувстваше ли се предаден, употребен?

- Чувстваше се обиден от отношението на на политиците и журналистите, които се сещаха за него, когато търсеха персонални дивиденти. В някои материали се развиваха фантазии, имаше обвинения срещу него и семейството му. А за това какъв човек бе Антонов ще ви дам пример, който говори повече отколкото личните ми пристрастия към него. През 1989 г. работех в Мексико. Съпруга на първия зам.-министър на външните работи Цвайг бе Теодора, сестрата на външния министър Иван Станчов. Тя посещаваше всички приеми на посолството. С нея редовно идваше нейна приятелка - шеф на фирма за психологически портрети на кандидатите за работа в мексиканското МВнР или мексиканските спецслужби.

Тя се съгласи на базата на ръчно написани стихове и рисунки, без да цитирам името на автора, да му направи психологически портрет. Жената работи съвестно със своите психоаналитици. Това бе точен портрет на неговите човешки качества, независимо че върху него бяха упражнени огромен психологически и физически натиск и обработка по време на своите 1222 дни престой в италианския затвор “Ребибия”. Към него бяха насочени затворници мафиоти, католически свещеници, бе подложен на обработка с опиати, на mind control - контрол на съзнанието, ползван от ЦРУ, с който се изтрива паметта и се насажда нова информация. При Сергей бе постигнат първият етап. Имаше моменти, в които не можеше да си спомни имената на най-близките, започна да заеква. Бяха му предлагани всякакви съблазни, но той не предаде България.

Интервю на Алексения Димитрова