Има ли я днес националната идея? С този въпрос се обръщам към началника на Държавен архив-Русе Йордан Борисов в навечерието на един от националните празници, които България отбелязва.
Пазител на историческата истина, дипломиран журналист, юрист, автор на книги и на многобройни публикации в периодиката и специализирания печат, политик със стаж, общественик с позиция. Това е Йордан Борисов, когото русенци без съмнение познават - поне в едно от тези му измерения.
Нямаме национална доктрина, нямаме национална кауза, няма в държавата виждане какво трябва да се прави занапред, или ако го има, то се премълчава и остава скрито за хората, констатира тъжно Борисов. И добавя: „Особено горчиви са тези размисли в дни като днешните - когато за пореден път ще отбележим Деня на Съединението. Днес вместо Съединение, навсякъде цари Разединение. Днешните български партии в преобладаващата си част имат една цел - да вземат властта и да я употребят в своя полза. И паралелите с 1885 година са красноречиви. Докато тогава партиите също са се стремили към властта, над всичко е била националната кауза, националното достойнство. И те са отстоявали това национално достойнство по всички начини - като са загърбвали конформизма и личните ползи. За жалост, май наистина трябва да признаем, че
достойнство днес е сякаш архаична дума“.
И Борисов припомня, че Съединението на Княжество България и Източна Румелия се обявява на 6 септември 1885 година, въпреки неприемането от страна на Западна Европа и на Русия. Съединението е исторически акт, който е предизвикан и произтича от несправедливите клаузи на Берлинския договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. в Берлин. Този договор заличава разпоредбите на Санстефанския мирен договор от 3 март същата година между Русия и Османската империя, според който се предвижда да се възстанови българската държава на широка етническа територия. Целта е да не се позволи на Русия да разшири сферата си на влияние до Средиземно море - това е причината Великобритания, Австро-Унгария и Германия да свикат Берлинския конгрес. С договора се възстановява голяма част от Османската империя и остават малки, слаби буферни държави на Балканския полуостров.
Малко факти за Съединението
На 4 септември бунтовници под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. Ден по-късно правителството  провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението да получи подкрепа от Русия. Руският представител категорично отказва. На 5 септември въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (днес гр.Съединение) тръгват към Пловдив. В нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация. След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-българската война.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села. Фактически сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост. Тя е провъзгласена с Манифест на 22 септември /другия национален празник през септември/ 1908 г. в църквата „Св.Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, а независимото българско царство е признато от Великите сили едва през пролетта на 1909 г.
Съединението е пример за отговорно поведение на национал-революционерите, които са се борили за Освобождението на България и са доживели не по-малко трудните и важни за страната години след това, казва Йордан Борисов. И посочва имената на Захари Стоянов, Атанас Узунов, капитан Райчо Николов, Коста Паница. Къде остана подвигът на поборници като д-р Странски, Чомаков, пита се Борисов и сам си дава отговор: „Достойнството на държавата!“.
Какво се случи с нас, българите, за тези 118 години?
Много често четем в литературата за политическия партизанлък - а той, оказва се, не само че не е свършил, а напротив, започва да се проявява все по-уродливо... Макар че имаше и има и сега хора в политиката, които знаят и са готови да работят за достойнството на България. Но те са задушавани от агресивността, алчността, от желанието за печалба и за власт, казва Борисов. Но признава, че въпреки всичко се чувства обнадежден от факта, че има немалко млади момичета и момчета, които искрено се вълнуват от това, което става с тяхната родина.
Всички тези примери - и отрицателни, и положителни, не са в състояние нито да обезкуражат, нито да екзалтират Йордан Борисов. И няма как да е иначе, след като самият той е наясно с безбройните примери и за възходите, и за паденията на българската държава. А е наясно от години.
Неговата лична история с историята
започва още в детството. Роден е през 1950 година в първия голям родилен дом в село Караманово, а е закърмен със стиховете на Христо Ботев от невръстен. Чела му ги баба му, която съзнателно или несъзнателно подготвяла детето за осмислянето на величавостта на миналото. Първите детски книжки на момчето му разказвали за битките на цар Калоян, за Крумовите закони, за битки и победи. Средното си образование завършва в Техникума по химия в Габрово, където живее при леля си, а след това кандидатства право в Софийския университет. Не му достига бал, за да влезе в исканата специалност, но затова пък е приет история във Великотърновския университет.
Имахме невероятни преподаватели - като покойния вече проф.Йордан Андреев, а и състудентите ми бяха страхотни - вълнувахме се от всичко, което научавахме на лекции и много често осъмвахме в студентски дебати за най-различни събития, дипломатически ходове на българските правителства, грешки, провали и успехи, спомня си Борисов.
След дипломирането /темата му е „Средновековната българска дипломация“/ и задължителното тогава разпределение, което русенецът отработва с чест в Националния музей на образованието в Габрово, е поканен в Държавния архив в Русе. Започва да работи, но му се възлагат задачи под професионалната му квалификация. Не след дълго става ясно защо - спецслужбите вече са установили, че дядо му е бил николапетковист, следователно внукът е неблагонадежден.
„За да мога да се занимавам с истинска работа, трябваше да взема бележка от тогавашната милиция, че съм благонадежден. 12 пъти съм влизал при тогавашния шеф на Окръжното управление на МВР Силямов. Беше много разбран и всеки път ми обясняваше, че вече са проучили цялата ми биография - и от университета, и от селото, където е родата ми, и откъде ли не. Накрая ме изпращаше все така любезно със заръката да дойда друг път. Един ден един от служителите ми каза в прав текст:
Абе, защо сме те допуснали да следваш - сега да ни създаваш проблеми?!
Накрая ми дадоха заветната бележка“, спомня си Борисов. Така от 1981 година започва да работи в Архива по специалността си, а от 1989 до 1997 г. е ръководител направление. Междувременно връхлитат политическите промени в страната и внукът на николапетковиста не остава встрани от еуфорията, пълна с нови надежди. От 1994 г. е общински съветник, а през 1997 г. е назначен за зам.областен управител. Две години по-късно става областен управител и остава на поста до 2001 година.
Междувременно успява да завърши още две висши образования. С това той поправя две „грешки“ на съдбата, която преди време му попречва да стане студент по право в Софийския университет. През 1992 г. Данчо става студент в Софийския, макар и задочен, макар и не в Юридическия, а в журналистическия факултет. Времето беше кошмарно, имаше случаи, когато сутрин си купувах от Русе билет на една цена, а вечер за връщане билетът струваше няколко пъти повече, спомня си Борисов.
През 1999 г. пък записва и мечтаното право
- в Русенския университет. Доставя ми удоволствие да чета, да научавам нови неща, признава русенецът. Сега го човърка нова идея - обмисля докторантура, темата му е почти развита: „Русенският период на Васил Друмев“. Друмев е централен персонаж в една от книгите на Борисов - „Писмата на Васил Друмев“, която заедно с „Вести от Русчук“ предизвикаха интерес не само у специалистите, но и широката общественост.
Когато записвал журналистика в СУ през смутната 1992-ра, съпругата му, хоровият диригент Жасмина Алтимирска, къде на шега, къде на истина му подхвърляла: „Докога ще учиш?!“. Тогава големият им син Волен бил на годинка. Днес Волен е студент едновременно в два университета - в софийския УНСС по специалността международни икономически отношения с немски език, и в икономически университет в Линц. По-малкият, Мариан, е единадесетокласник в професионалната гимназия по икономика „Елиас Канети“. Семейството се радва винаги, когато има възможност да се съберат всички. Донеотдавна четиримата споделяли една обща страст - пътуванията из България, които задължително са свързани с исторически забележителности.
Днес момчетата вече предпочитат своите компании. А Жасмина и Данчо това лято отново направили своето пътешествие. Ходихме до Родопите - исках да си върна усещането за българското, казва русенецът. И след пауза добавя: „Всеки от днешните българи трябва задължително да отиде да види с очите си Батак, да види кръвта по стените на църквата, дръвниците и да си зададе въпроса защо онези хора са жертвали себе си и семействата си. Отговорът е един: за България! Дали можем и ние днес да дадем такъв еднозначен отговор?“.