Най-големият спектакъл, който България е виждала, още не е отшумял. Грохотът от разбиването на Стената дълго ще отеква в сърцата на влюбените в рока и свободата, а много от тях днес ще изпият по една бира за здравето на нейния митичен рушител Роджър Уотърс, който празнува юбилей - 70 години от идването му на белия свят на 6 септември 1943 година в скромното селце Грейт Букам в графство Съри, на 30 километра южно от Лондон.
Джордж Роджър Уотърс /това е пълното му име/ е по-малкият син в семейството на Мария и Ерик Уотърс. Мама е учителка, а татко - офицер от британската армия. Но бебето така и не запомня баща си. Той тръгва с частта си на мисия в Италия и в началото на 1944 година е обявен за загинал или безследно изчезнал. Овдовялата Мария се мести с децата в Кеймбридж, където живее до края на дните си през 2009 година, когато си отива на 96.
И тук се задейства ефектът на доминото.
Преместването в Кеймбридж се оказва съдбоносно
за малкия Джордж, който още тогава става известен като Роджър. В училище той се сближава със съседските деца Сид Барет /по него време все още познат с рожденото си име Роджър Барет/, Дейвид Гилмор, Ник Мейсън и Ричард Райт.
Хлапетата играят и мечтаят заедно, но дори и в най-розовите си блянове не виждат бъдещата си банда „Пинк Флойд“. Тогава мечтите все още са просто за свобода от измислени норми и схоластични клишета. Индивидуализмът на Роджър го прави добър спортист. Той е една от звездите в училищния отбор по крикет и се радва на голяма популярност сред съучениците си, а по-късно обяснява в съкровено признание, че добрите му изяви с белия екип са имали съвсем основателна причина: „Мразех всяка секунда от училището, с изключение на игрите. Режимът беше много потискащ, тъй като учителите упражняваха психически тормоз върху по-податливите деца“.
Но
Роджър не е от податливите, а от инатливите
- от тези с мнение и кураж да го заявяват и отстояват публично. На 15 години загубилият баща си в скоро отшумялата война тийнейджър оглавява училищната кампания за ядрено разоръжаване и винаги е на първа линия, дори когато това предизвиква мрачните погледи и саркастичните забележки на учителите.
Ангажираността му с темата може би донякъде е свързана и с плановете му да стане инженер в машиностроенето. Като ориентиран към техниката младежът добре съзнава силата, но и опасностите от използването на ядрената реакция. Но скоро Уотърс, който вече е доста добър с китарата, осъзнава една друга сила - тази на музиката, която наистина може да променя и възгледи, и съдби. Така Роджър влиза в училищната банда с барабаниста Ник Мейсън.
Това е основата на „Пинк Флойд“, кръстена в началото „Пинк Флойд Саунд“. Първоначално „розовата“ идея обединява Боб Клоуз, Сид Барет, Ричард Райт, Роджър Уотърс и Ник Мейсън.
Името на групата е посветено на двама известни блусари
- Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл. В началото бандата изпълнява кавъри на балади в стил ритъм енд блус, но амбициите, а и талантът на членовете й са много, много по-високи. След натрупването на опит и увереност под прожекторите Сид Барет започва да пише музика, повлияна повече от американския сърф рок, психоделичен рок и тънкия британски хумор, примесен с прочутата своенравност на хората от Острова. Това не се харесва на почитателя на джаза Боб Клоуз и той напуска формацията, но това не я разклаща, дори напротив - сякаш още по-здраво я споява.
През март 1967 излиза първият сингъл на групата „Арнолд Лейн“, който заема 23-то място в британския хит-парад, но предизвиква малък скандал в медиите заради съдържанието си. Песента разказва за човек, който краде нощно време бельо от просторите. Вторият сингъл „Виж как играе Емили“ е още по-успешен и достига 6-то място в хит-парада.
Звукът на групата се втвърдява на следващата година с идването на Дейвид Гилмор. И когато изглежда, че пътят към успеха е открит, идва
първото по-сериозно сътресение
През 1969-а Сид Барет получава психично разстройство след системна злоупотреба с дрога и от мотор се превръща в тежест за групата. Колегите му намират елегантен изход от ситуацията - просто спират да го вземат на концертите, а Уотърс и Гилмор заемат мястото му на соло вокал и се налагат като лидери. Има си причина Сид Барет да не бъде отрязан и изхвърлен на улицата като презрян наркоман. Той написва повечето композиции за първия албум „Свирачът при изгрев слънце“ (1967), чието име е заимствано от детската книга на Кенет Грейъм „Шумът на върбите“. Заради излизането му от релси обаче приносът му към втория албум „Чиния, пълна с тайни“ (1968) е малък и групата започва да се лута и да губи характерния си музикален почерк. Олицетворение на тези колебания е двойният албум „Уммагумма“ (1969), който е пълен с експерименти и не оставя сериозна следа.
Реабилитацията идва с „Майка с атомно сърце“ (1970), който се изкачва до първото място в класациите на Великобритания.
Следват още няколко проекта до излизането на „Тъмната страна на Луната“ (1973), който устремно се изстрелва до първото място в класациите на САЩ и остава в челните 100 за повече от десетилетие, като
чупи много рекорди по пътя си и става най-продаваният и най-печеливш албум за всички времена
След още няколко концептуални „тави“ /така по това време се наричат албумите заради виниловите плочи, на които излизат/ идва епичната рок опера „Стената“ (1979), създадена главно от Роджър Уотърс, която възражда славата на „Пинк Флойд“ и ражда един вечен световен хит - песента „Още една тухла в стената“ (или „Нова тухла в стената“). Любопитното е, че тази песен в началото е най-малко харесваната и от Роджър Уотърс, и от Дейвид Гилмор, но всъщност става най-разпознаваемата визитка на групата.
„Стената“ остава в списъка на най-продаваните албуми цели 14 години. През 1982 г. по него е направен филмът „Пинк Флойд - Стената“, чийто сценарист е Роджър Уотърс, а режисьор е Алън Паркър.
Турнетата за представянето на албума обаче носят само загуби, тъй като шоуто е прекалено скъпо и приходите не могат да покрият разходите, да не говорим за хонорари на музикантите.
„Пинк Флойд“ сами предсказват края си
с последния си албум, чието заглавие „The Final Cut“ е превеждано различно: „Последният удар“, „Краят“, „Последната рана“ и дори „Последен монтаж“!. След „последния удар“ групата се разпада и всеки тръгва по собствен път.  През 1987 г. Гилмор се опитва да я възроди с Ник Мейсън, но следва тежък юридически спор с Роджър Уотърс. Гилмор и Мейсън все пак получават правото да издадат албум с името „Пинк Флойд“, а Уотърс взема правата върху някои традиционни за бандата художествени средства и почти целия албум „Стената“.
В новия си вид „Пинк Флойд“ продължават да издават музика, но през 1994 година като че ли всичко свършва.
„Всяка история има три страни - твоята, моята и жестоката истина.“ Така коментира разпадът на оглавяваната от него група Роджър Уотърс и дава да се разбере, че това не е любимата му тема.
От 2010 година музикантът е на световно турне със спектакъла си „Стената“, който преди седмица разлюля и София и който напълно потвърждава думите на Роджър - „Ако някой трябва да се нарича „Пинк Флойд“, това съм аз“.

Роджър Уотърс за Джералд Скарф: Този е луд, точно за нас е

Като всяко световно явление и великата „Стена“ на „Пинк Флойд“ е обект на изследвания и писане на творчески биографии. Една такава има и на българския пазар - „Създаването на Pink Floyd The Wall“ от Джералд Скарф. Особеното е, че предговорът към нея е написан от идеолога на групата Роджър Уотърс, който разказва как е бил избран авторът на прочутата анимация с крачещите чукове. Другата особеност е, че този автор е самият Джералд Скарф - прочутият политически карикатурист, блеснал далеч преди сътрудничеството си с „Пинк Флойд“.
„Помня, че беше 1973 г., Ник Мейсън беше гледал анимационния филм на Джери „Long Drawn Out Trip“ по Би Би Си и ми звънна по телефона с думите: „Изгледай го. Мисля, че трябва да го ангажираме за някой от проектите“. Изгледах го. Беше прекрасен и същевременно изящно луд.
Звъннах на Ник и му казах „Този е луд, точно за нас е“. Не си спомням всичко с подробности - разговорът бе преди 38 години, но определено това бе същината му. Събрахме се, значи, в къщата на Ник в Кемдън Таун (или Кемтаун май беше - абе тоя, дето в него няма писта). По това време Джери вече беше станал известен с политическите си карикатури, а саркастичният му стил, безпогрешната способност да се меси там, където не му е работата и да сваля на земята всичко надуто и претенциозно много ни харесваше. Сега той твърди, че отначало не знаел какво да очаква от тази своя първа среща с „някакви си рокаджии“, но се успокоил, като сме се запознали, защото сме били „изненадващо цивилизовани“. Да ви кажа - и на нас Джери ни се стори „тревожно цивилизован“. Почти съм сигурен, че носеше кожух от овча кожа и от ония странни кожени ръкавици с плетка от опаката страна, които човек би очаквал да носят контетата, докато си карат спортните кабриолети (не беше лесно да се изразя така, сигурно не е лесно и за четене, но какво да се прави). Май не е редно да го казвам, но по онова време Джери наистина караше „Остин Хийли Спрайт“ - автомобили, които се наричаха „жабешки очи“. Направо ужасно!
Какво стана ли? Ами той ми каза, че сме го били поканили да ни гледа в „Рейнбоу Тиътър“ във Финсбъри Парк, където очевидно сме свирили „Тъмната страна на Луната“ (която по онова време още имаше много подходящото второ заглавие „Парче за всякакви видове лунатици“).
Именно там, както се оказа, Джери започнал да харесва нещата, които правим. Не разбирам напълно защо, но тогава имахме макет на немски самолет - ни повече, ни по-малко пикиращ бомбардировач „Щука“, който прелиташе над публиката, окачен на въже, и се разбиваше на сцената в пламъци - нещо като среща между Макс Уол и Херман Гьоринг - кой не би искал да го види?
Както и да е, после Джери дойде с нас в едно мизерно малко студио, което се казваше „ДЮнит“ (звучи като името на някое от децата на Франк Запа) и се намираше в Кингс Крос (брей, дори аз си спомням, че беше в Кингс Крос). Бяхме отишли там или да записваме нещо, или да репетираме, а Джери реши да нарисува нещо. По това време той вече беше решил да се раздели с овчия кожух и ръкавиците за шофиране в полза на направо прилично кожено яке. Сега вече можеше да станем приятели - и да ви кажа, всичко тръгна от там.“