„Гражданинът Кейн“. Едва ли има човек, който поне малко се интересува от кино и не е чувал това заглавие. Заглавие на филм-легенда, избиран неизменно за №1 в Америка вече над 7 десетилетия, въпреки голяма конкуренция на студиата от фабриката за мечти, наречена накратко Холивуд.
Тази класика започва триумфалното си шествие по световните екрани на днешния 1 май, но годината е 1941. Тогава е премиерата на лентата, добила култов статут далеч преди това определение да навлезе масово в ежедневието ни и съответно да се обезцени като провинциална награда в чест на празника на някой град, примерно.
Още при зачеването си
филмът е орисан на бляскав успех или на шумен провал
Причината е, че с него се заема един колос, а точно колосите най-често извървяват нерадостния път от „Осанна“ до „Разпни го“. Това е Орсън Уелс, който е негов съсценарист, режисьор и изпълнител на главната роля.
Ето как започва всичко.
Преди да издъхне Кралят на пресата Чарлз Фостър Кейн, всемогъщ медиен магнат, чиято империя може да изведе в блясъка на прожекторите или да удави в реки от мастило всеки и всичко в Америка, казва нещо странно: „rosebud“ /от англ. - розова пъпка/.
Тази необяснима сантименталност на един суров човек на смъртния му одър кара репортера Томпсън да наостри уши и да разшири ноздри. Като всеки истински новинар той надушва, че розовата пъпка може да се превърне в гореща история. Тръгва към целта си стъпка по стъпка и се среща с петима души, които отлично са познавали покойния магнат, при това не само от светлата, но и от тъмната му страна. Част от петимата му свалят шапка, но останалите истински го ненавиждат.
Така журналистът се гмурва в миналото на Кейн и там открива прелюбопитни истории.
Едва на 8 години
бъдещият крал е изправен пред пътя на безоблачното щастие, но и на голямото предизвикателство
Момчето получава голямо наследство и с благословията на майка си излиза от дома, за да последва своя настойник. На 25 години Чарли вече може да се разпорежда с наследството си. Изминали са цели 17 години - време, в което момчето е трябвало да стане мъж по трудния начин - далеч от дома, далеч от приятелите, далеч от милувката и усмивката на мама.
Видял на какво е способна пресата, Кейн купува малък вестник и го променя радикално. Помага му приятелят му Лийланд и двамата успяват не просто да спасят залинялото издание, а и да вдигнат многократно тиража и влиянието му.
Отначало всичко е с идеална цел, всичко е посветено на служба в полза на обществото, но постепенно младият издател вкусва възможността да манипулира тълпата, да издига фаворитите си и да вдъхва страх у тези, които не харесва.
Кейн се жени за Емили Нортън, но помежду им не потръгва. За сметка на това извън семейството успехът става негов постоянен спътник, а банковата му сметка неспирно расте. И тогава се стига до
двата най-безпощадни пробни камъка за човека - парите и властта
Те свалят маски, разкриват същности, възвисяват или смазват характери. Кейн следва неизбежния си път и се кандидатира за губернатор. Така човекът, който търгува с публичността, сам става част от нея с всички ползи и неудобства от това.
Докато Томпсън изследва живота на покойния издател, стига до много дълбоко затаени истини. В сърцето на величествения Кейн, който с остър език, ледено презрение и непоколебима арогантност е готов да отстоява своето, все пак е имало място и за любов. Тя е обгръщала нежно само двама души на света - майка му и втората му съпруга - бездарната певица Сюзан, олицетворяваща влудяващата скука, безграничния фалш и рафинираното безделие на новобогаташите, на новата аристокрация.
Накрая репортерът разбира, че
в думата „Rosebud“ няма предполагания от него сантимент
но нюхът му не го е подвел и тя наистина отразява нещо много, много важно. „Rosebud“ е марката на детската шейна на Кейн - единственото чисто нещо в живота му, чиято истинска детска невинност приключва едва на 8 години.
Макар че никога не е казвано официално, на всички е ясно, че „Гражданинът Кейн“ е схематизирана и леко белетризирана биография на истински издател - Уйлям Рандолф Хърст, основал прочути и до днес списания като „Космополитън“ и „Харпърс базар“, който по време на излизането на филма вече е на 75 и отдавна е прехвърлил зенита си. Въпреки това Хърст все така здраво държи юздите на медийната си империя и забранява в изданията му да се пускат рецензии за филма и дори да се споменава заглавието му. Външната обвивка на героя му, показан като човек със силен характер, ясно изразени личностни ценности и голямо влияние в обществото не го подвеждат и
застаряващият мегаломан отлично вижда подтекста в образа си
нарисуван не със светлини и сенки, а само с по-светли и по-тъмни петна. Ембаргото на Хърст донякъде постига търсеното отмъщение към създателите на филма - липсата на публичност води до касов провал на лентата, но колкото и да е парадоксално, това е само временна победа на Хърст, която се връща върху него като бумеранг. Конфликтът между него и създателите на скритата му биография става публично събитие и в крайна сметка филмът се превръща в събитие, което дори и медийните магнати не могат да контролират.
Има твърдения, че Хърст е вбесен не толкова от образа си, колкото от ироничното намигане с думата „rosebud“, с която той имал навика да нарича най-интимната част на любимата си...
Но не само той се разпознава в творбата на Орсън Уелс
От нея като от огледало надничат поне още двама влиятелни издатели - Самуел Инсул и Харолд Маккормък, които също никак не се радват да се видят така разголени на екрана.
„Гражданинът Кейн“ е сред основните заглавия на 14-ата церемония по връчване на наградите „Оскар“ с номинации за награда в 9 категории, включително за най-добър филм. В крайна сметка печели безценната статуетка за най-добър и оригинален сценарий.
През 1989 година филмът е в първата група произведения, селектирани като културно наследство за опазване в Националния филмов регистър към Библиотеката на Конгреса на САЩ, а авторитетното списание „Empire“ го включва сред първите 50 в списъка си „500 най-велики филма за всички времена“.
През годините
лентата неизменно печели гласуванията за най-добър филм
при това с убедителна преднина.
Френското списание „Кайе дю синема“ пък го определя за световен филм №1 за 20 век.
Според най-големия източноевропейски историк на киното Йежи Теплиц „Гражданинът Кейн“ е преломна творба заради своята драматургична конструкция и изобразителната си форма.
Големият френски режисьор Франсоа Трюфо смята, че всичко съществено в киното след 1940 г. е повлияно от този филм. Критиката признава и революционния принос на оператора Грег Тоуланд.
Лентата се сочи за предшественик на модерното кино и защото представя множеството измерения на истината - подход, използван по-късно и от Акира Куросава в „Рашомон“.
По материали от интернет

Острието от „Войната на световете“

Джордж Орсън Уелс, популярен само като Орсън Уелс е един от най-универсалните владетели на сцената. Американският актьор е едновременно и сценарист, режисьор, продуцент, работи в киното, телевизията, радиото и театъра. Отличава се с характерен глас и стил и въвежда много нови неща в драматичното изкуство. Той е също така и завършен илюзионист. Но най-голямата му илюзия не е традиционното вадене на заек от цилиндър или нещо в този стил, а една драматизация, превърнала се в световна сензация.
На 30 октомври 1938 година Орсън Уелс паникьосва Америка с прочутата си радиопиеса, предавана на живо, пресъздаваща научнофантастичната творба на Хърбърт Уелс „Война на световете“, която описва марсианско нашествие на Земята.
Предаването започва в 20.15 и наподобява новинарска емисия. Целта на Уелс е не да уплаши жителите на САЩ, а да копира популярен модел и да спечели слушателите, предпочитащи дотогава конкурентна радиопрограма. Много скоро след началото на предаването обаче започва истинска паника, тъй като слушателите решават, че марсианската атака е истинска и Ню Йорк и Ню Джърси са подложени на обстрел и унищожение. Хиляди жители на региона напускат масово домовете си в търсене на сигурно убежище, комуникационните канали се запушват, а в града се образуват гигантски задръствания. Впоследствие стотици търсят медицинска помощ, за да надмогнат шока и истерията.
Само в Нюарк жителите на цял блок хукват навън с морки кърпи на главата, за да се спасят от газова атака, мнозина мъкнат багаж, а други се заемат да местят мебели, за да защитят собствеността си. Хиляди в Ню Йорк и други градове правят опити да се свържат с полицията, за да потърсят закрила от марсианците. Почти всички паникьосали се са пропуснали началото на предаването, в което изрично се казва, че става дума за радиодраматизация. Самият Уелс, както и неговите биографи по-късно обясняват паниката с витаещото в обществото напрежение поради задаващата се световна война. Новината за случката обикаля света, а няколко месеца по-късно дори Адолф Хитлер я използва в своя публична реч. След това радиопредаване Орсън Уелс пък става неимоверно популярен и скоро започва да работи в Холивуд.
Нещо подобно, но за радост с далеч по-малки мащаби се случва с т.нар. „Атомно „Ку-Ку“ в началото на 90-те години по БНТ. Орсън е с леви убеждения и остава политически активен през целия си живот. През 1940-те заминава за Европа, по неговите собствени думи „заради свободата“, но по думите на някои други за да избегне маккартизма. Обявява се против расизма и расовата дискриминация.
На 10 октомври 1985 година дава интервю в „The Merv Griffin Show“. Два часа по-късно умира от инфаркт на миокарда на 70-годишна възраст.