Лилия Маравиля пред БТА: Не можем да свикваме с нищо. Ние търсим светлината
Любопитно
| От: Даниел Димитров / БТА
| 18 ноември 2026, 16:53
Вместо да подреди историята си като юбилейна ретроспекция, режисьорката избира да се обърне към българското драматургично и литературно наследство. В спектакъла се срещат текстове на Йордан Радичков, Иван Радоев, Иван Пейчев, Стефан Цанев, Валери Петров, Веселин Ханчев, Георги Марков, Боян Папазов, Константин Илиев и Първан Стефанов. Заглавието препраща към „Корени“ на режисьора Леон Даниел – спектакъла, с който преди 60 години е открит новосъздаденият театър „София“.
За Младенова корените не са просто хронология, а памет за енергия, която продължава да живее. „Разбира се, че това е спектакъл за бъдещето повече, отколкото за миналото“, казва тя пред БТА. И наистина, в „Не свиква с тъмното окото (Корени)“ миналото не е затворено в архив, а е превърнато в живо присъствие – в слово, което продължава да пита, да провокира и да изисква отговор.
СЛОВОТО, КОЕТО НЕ ОСТАРЯВА
За Лилия Маравиля една от големите магии на спектакъла е именно възможността актьорите да влязат в разговор с хора, които вече не са сред живите, но продължават да говорят чрез написаното от тях: „Наша е привилегията да превеждаме това слово във времето и то да звучи изключително актуално, а пък когато имаш послание, то винаги се случва“.
В думите ѝ има не само отношение към авторите, но и усещане за приемственост – за невидимата връзка между поколенията, която превръща театралната сцена в място за среща на различни времена. Тази връзка тя описва чрез образа на корените, които са пуснали дълбоко своите разклонения, а днешните актьори са стъблото, което трябва да устои на всякакви условия – не само природни, но и социални. За Маравиля спектакълът е „нещо много значимо“ и рядка среща със свобода на мисълта, задълбоченост и послания, които не остават затворени в рамките на сценичното действие.
В него актрисата се връща и към собственото си начало. Тя участва в „Пир по време на демокрация“ от Стефан Цанев – пиеса, с която е свързана и първата ѝ театрална роля в постановка на Николай Поляков. Сега, години по-късно, отново среща този текст, но в различен контекст и с нова сила.
МОЖЕМ ДА СМЕ СМЕЛИ, САМО АКО СМЕ КУЛТУРНИ
„Тя звучи много жестоко в момента“, казва пред БТА Маравиля за пиесата. В спектакъла тя влиза в ролята на Интелигенция Балканска – образ, чрез който Цанев с ирония и самоирония поставя въпроса за позицията на интелигенцията и нейната отговорност. За актрисата особено тревожно е усещането, че почти нищо не се е променило и че обществото продължава да живее в същите противоречия.
„Това са едни малки извадки, но нанизани така в контекста на целия смисъл на представлението, идват като един бич, камшик“, казва тя за откъсите от пиесата. Именно тук се откроява една от важните теми на спектакъла – необходимостта от смелост. Но не от смелост, откъсната от знанието и културата, а от онази, която се ражда от способността да мислиш, да четеш, да поставяш под съмнение и да търсиш отговори.
„Ние можем да сме смели, само ако сме културни, когато сме мислещи хора“, подчертава Маравиля. А като своя лична формула за посланието на представлението посочва една фраза, която остава особено силно в съзнанието: „Срам ме е от народи, от хора, които не четат стихове“.
За нея това е и призив да не забравяме, да съхраним устрема на духа, защото „духът живее“ чрез словото.
КОГАТО АКТУАЛНОСТТА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ТРЕВОГА
Владимир Солаков също открива в срещата с българските автори не просто възможност да се върне към познати текстове, а повод за ново отношение към тях. Макар професионалният път на актьора да предполага познаване на тези имена, работата по спектакъла го сближава с тях по нов начин.
„Сблъсквайки се с тях, ги заобичах. Ние заживяхме заедно с тези автори“, казва той. Най-силното му впечатление обаче е свързано с актуалността на написаното преди близо половин век или повече. Когато днес произнасяш текстове на Радичков или Георги Марков, откриваш, че почти нищо в тях не е изгубило остротата си. „Всичко. Скандално е, че всичко е актуално. Ама толкова е актуално, че чак е нереално“, споделя Солаков.
Актьорът не крие особената си привързаност към Йордан Радичков, когото определя като един от любимите си автори. Но отвъд личното пристрастие стои по-общото усещане, че класическото българско слово не принадлежи само на времето, в което е създадено. То може да бъде провокативно и за съвременния млад зрител, защото не позволява безразличие.
„Това са текстове, които са вечни“, казва Солаков. Допълва, че в България те ще продължат да бъдат актуални още дълги години. В спектакъла той участва в „Асансьор“ на Георги Марков, в „Да отвориш рама“, където влиза в образа на Панайот Волов, и в „Пир по време на демокрация“, където играе патриарх Евтимий. Различните роли го срещат с различни гласове и исторически контексти, но общото между тях е способността на словото да извади на повърхността въпроси, които продължават да засягат настоящето.
За Солаков театърът не бива да бъде самоцелно занимание или преживяване, което приключва с излизането от залата. Неговата функция е да събуди духа, да накара зрителя да се замисли и да отнесе нещо със себе си: „Не да си тръгнеш и да излезеш, и да си кажеш: „Нещо гледах, добре, край, това беше и чао“. Остава в тебе, според мен“.
ДА НЕ ЗАТВАРЯМЕ ОЧИ
Заглавието на спектакъла носи в себе си категоричен отказ от примирение. Но каква е тъмнината, с която не бива да свикваме? За Владимир Солаков отговорът е свързан с ежедневното поведение на хората – с готовността да подминаваме случващото се около нас, дори когато знаем, че то не е редно. „Да си затваряме очите за неща, които се случват ежедневно пред нас, които не са добре, не са окей да стават. И ние трябва да имаме съзнание за тях. И да не ги подминаваме. И да се борим срещу тях“, казва той.
Лилия Маравиля намира отговора в стремежа към светлината. „Не можем да свикваме с нищо. Ние търсим светлината“, казва актрисата. За хората, които се занимават с творческа професия, това е и своеобразно задължение – да продължават да летят към светлината, дори когато крилата им изгарят.
Двете гледни точки се срещат в общо послание, че тъмнината не е просто обстоятелство, с което трябва да се примириш, а състояние, срещу което можеш и трябва да действаш. Чрез мисълта, чрез културата, чрез словото и чрез отказа да бъдеш безразличен.
ЕДИН ОРГАНИЗЪМ, МНОГО ГЛАСОВЕ
В „Не свиква с тъмното окото (Корени)“ тази идея има и конкретно сценично измерение. В спектакъла участва цялата трупа на театър „София“, а за Лилия Маравиля именно общото присъствие на сцената е сред най-вълнуващите моменти.
„Всички сме един организъм, който трябва да диша едновременно и да стъпва едновременно“, казва актрисата. Признава, че постигането на подобно единство не е лесно, но удоволствието от него е особено голямо.
Когато актьорите заедно изричат или изпяват определени текстове, се раждат едни от най-красивите и въздействащи образи в представлението. За Маравиля това е и още едно от посланията му: „Когато сме заедно, сме красиви, сме умни, сме въздействащи“.
Срещата на различни поколения актьори има значение и за Владимир Солаков. Той определя като особено ценно обстоятелството, че хора с различен професионален и житейски опит градят заедно сценичния свят на спектакъла. Така приемствеността, за която говорят авторите и която е заложена в самата идея за корените, се случва и между хората на сцената.
ЗА РИЦАРЯ НА ДУХА И СВЕТЛИНАТА
Работата с Маргарита Младенова е друго важно преживяване и за двамата актьори. Маравиля я определя като източник на изключително вдъхновение и като един от останалите „рицари“ на духа и светлината. Според нея режисьорката притежава рядката способност да заразява с енергията си и да увлича както утвърдените артисти, така и по-младите си колеги.
Солаков пък описва срещата си с нея като второ образование: „Аз сега мога да си кажа преспокойно, че изкарах НАТФИЗ за втори път“. Четирите години обучение в Академията сякаш се повтарят в нова форма – този път чрез работата с режисьор, от когото научава много не само като актьор, но и в житейски план. „Тя е страхотна. Легенда. Истинска“, казва той. Така спектакълът се превръща и в процес на взаимно откриване – на авторите от миналото, на собствените възможности на актьорите и на онова, което различните поколения могат да постигнат заедно.
КОРЕНИТЕ КАТО ПОСОКА КЪМ БЪДЕЩЕТО
Сценографията на Ивайло Николов, музиката на Христо Намлиев и драматургичната работа на Стефан Иванов допълват сценичния свят, създаден от Маргарита Младенова. В него няма архивни кадри, възстановки на знаменити мизансцени или опит за реконструкция на минали театрални почерци. Вместо това спектакълът търси онова, което не може да бъде прибрано в архив – духа на театъра и способността му да създава паралелен свят, който стъпва върху истините на живота, но не се ограничава до тях.
Тази идея се открива и в думите на актьорите. За тях корените не са връщане назад, а възможност да разберем какво сме наследили и какво сме длъжни да продължим. Защото паметта не е само съхранение – тя е и отговорност.
В юбилейната си година театър „София“ се завръща в голямата си зала с представление, което не търси утеха в миналото, а отправя въпроси към настоящето. В него българското слово не звучи като музейна ценност, а като жив глас, който отказва да бъде заглушен от времето.
В „Не свиква с тъмното окото (Корени)“ сценографията е на Ивайло Николов, композитор е Христо Намлиев, драматург – Стефан Иванов. Участват Ангела Канева, Владимир Солаков, Гергана Филипова, Гринго-Богдан Григоров, Даниел Кукушев, Дария Симеонова, Димитър Стойнов, Елена Дечева, Елеонора Иванова, Ивайло Герасков, Йоанна-Изабелла Върбанова, Лилия Маравиля, Мила Банчева, Милена Живкова, Мирослав Тънгаров, Михаил Милчев, Невена Калудова, Неда Спасова, Николай Димитров, Петя Силянова, Пламен Манасиев, Симона Халачева, Юлиян Малинов, Юлиян Рачков, Евтимиос Триандафиллу, Ириней Константинов и Сава Пиперов.
Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева
