Ново издание на „Книга за българите“ от историка Петър Мутафчиев (1883 – 1943 г.) излиза от печат на 17 ноември, съобщиха от издателство „Хермес“.
Като едно от най-ярките имена в българската историография от първата половина на ХХ век, Петър Мутафчиев оставя дълбока следа в медиевистиката и византологията, припомнят от екипа. Преминал през фронтовете на Балканската и Първата световна война, ученият пречупва историческите факти през философска и културологична призма, уточняват издателите. Според тях неговите проницателни народопсихологически анализи са пример за това как миналото може да обясни характера на съвременния българин.
В „Книга за българите“ тези идеи оживяват в първия за родната наука опит за осмисляне на националната ни орис, посочват от екипа. Текстът изследва четирите стълба, които според автора предопределят битието на нашия народ през Средновековието: всеобхватното влияние на Византия; географското ни положение със специфичната роля на Балкана; вечния сблъсък и застъпване между източния и западния културно-политически модел; расово-биологичните дадености, родени от съдбовното сливане на славяни и прабългари. Този класически труд остава незаменим компас за разбирането на българската душа и нейните исторически пътища, казват издателите.
Петър Мутафчиев е роден на 4 юли 1883 г. в с. Боженци (дн. Боженците), Габровско. През 1910 г. завършва Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Назначен е за уредник на Средновековния отдел на Народния археологически музей в София. В качеството си на такъв пътува често и посещава почти всички (познати към онзи момент) археологически останки и средновековни църкви, пръснати на територията на цялата страна. Участва в Балканските войни, през време на които е ранен, и в Първата световна война. През 1918 г. е демобилизиран от армията и се връща на работа в Археологическия музей.
През 1922 г. завършва специализацията си по византийска история и гръцка палеография в Мюнхен под научното ръководство на проф. Август Хайзенберг в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет. През 1923 г. е избран за доцент по история на Източна Европа и Византия в Софийския университет. През 1927 г. е избран за извънреден, а през1937 г. за редовен професор в СУ. За кратко, в периода 1936-1937 г., е декан на Историко-филологическия факултет. През 1938 г. е назначен за завеждащ Катедрата по история на България и Катедрата по история на Източна Европа и Византия в СУ.
През 1935 г. основава списание „Просвета“, чийто главен редактор е до смъртта си през 1943 г. Списанието е с историческа насоченост и е предназначено за широк кръг читатели – от гимназисти и техните учители, през студенти и преподаватели, та до всички „непрофесионални“ историци, които имат интерес към историята.
/КБ