„Започнахме да издирваме наследниците на българските градинари. Нито един от тях не знаеше български. Ние започнахме в Загреб от самата нула“, каза Диана Гласнова, главен редактор на списание „Родна реч“ в Хърватия, в Българското републиканско самоуправление в Будапеща по време на третия панел „Медии и будители на общността“, който е част от програмата за втория ден на 21-вата Световна среща на българските медии. Форумът е организиран от Българската телеграфна агенция (БТА) на 19 и 20 октомври в Будапеща и Естергом, Унгария.
Гласнова разказа за историята на българските градинари в Хърватия, за трудностите, пред които са били изправени през различни исторически периоди, и усилията за възстановяване на паметта за тяхното присъствие. Тя представи и ролята на списание „Родна реч“ за съхраняването на българската идентичност сред потомците им.
„По принцип, да си признаем честно, най-много се говори за българските градинари в Унгария. Аз ще ви кажа защо. Има една монография „Българските градинари в Хърватия“, в която първата глава е „Българският градинарски поход в Европа и света“, заяви тя. „Близо половин година съм писала само тази първа глава и съм използвала всякаква възможна литература. Дори съм ходила в София, в Националната библиотека, и съм намерила доклади от 1938 година за градинарските дружества“, разказа Гласнова. Тя благодари на Светла Кьосева, главен редактор на списание „Хемус“ в Унгария, за публикуването на тази глава в последния брой на изданието.
Гласнова се позова на доклад на унгарския министър на земеделието от 1911 г., в който се разглежда стопанската дейност на българските градинари и средствата, които те изпращат на семействата си в България.
„През 1911 година има един доклад на министъра на земеделието в Унгария, който казва, че българите извличат страшно много пари от тази държава със своите градини. Те продават своята продукция и изпращат парите на близките си в България“, посочи тя. По думите ѝ в началото градинарите са пътували сезонно, като основната им цел е била да печелят средства в чужбина, а след приключването на работата да се завръщат при семействата си. Гласнова свърза началото на този процес с откриването на българска градина в района на Брашов през 1806 г., когато територията е била част от Хабсбургската монархия. „В края на градинарския сезон те са разпределяли печалбите си и всички са се връщали в България“, разказа тя.
Гласнова обърна внимание на тежките условия, при които са работили българските градинари, и на специфичните техники, които са използвали при обработването и напояването на земята.
„Техните инструменти, и по-специално така наречената и известна в цял свят българска тежка мотика, защото само нашите градинари са използвали тази мотика, и долапът – това колело, което се е задвижвало от един кон – са били част от този труд“, посочи тя. „Това действително е бил един изключително тежък и много неблагодарен труд“, заяви Гласнова.
Според нея отношението към българските градинари в Унгария и в тогавашна Югославия е било съществено различно. Тя посочи, че унгарската държава е предприела мерки за насърчаване на местните земеделци да прилагат българския модел на зеленчукопроизводство. „Този унгарски министър, за да се прекрати извличането на пари от Унгария, приема закон, в който се казва, че всеки унгарски селянин, който прави градина и отглежда зеленчуци по български модел, получава субсидия от държавата“, разказа тя.
„Огромна е разликата в отношението към българските градинари и към техния труд в Унгария. Несравнимо е с това, което е било в Първа Югославия“, подчерта Гласнова. Тя посочи, че българските градинари в Хърватия са се сблъсквали с ограничения при придобиването на земя и получаването на работни визи. Според разказа ѝ разрешенията за работа са били ограничени по брой.
„Ако този български градинар, който отива, иска да вземе съпругата си, тя заема една виза. Няма за нея виза като член на семейството. Тя заема една градинарска виза“, обясни Гласнова. По думите ѝ тези ограничения са принуждавали много мъже да заминават сами, а продължителното им пребиваване в чужбина е довело до разделяне на семейства и до увеличаване на смесените бракове.
„Много българи са отивали сами, специално в Хърватия. Разбивали са се семействата им, защото този градинар е оставал. В този период те вече остават и през зимата, за да не връщат инвентара обратно в България, и се стига до по-голям брой смесени бракове“, разказа тя.
Тя се спря и на положението на българските градинари след Втората световна война, като посочи рязкото намаляване на броя им в Загреб. „Ако през 1942 година в Загреб е имало най-малко 2000 работници градинари, през есента на 1945 година, няколко месеца след края на Втората световна война, остават 230“, каза Гласнова.
Според нея следвоенните промени в собствеността върху земята са засегнали сериозно българските стопанства, тъй като много от обработваните терени са принадлежали на Католическата църква. „Има една градска легенда в Загреб, че през зимата на 1945–1946 година във всички български къщи печките са се палили с хърватски куни, тоест с техните пари“, посочи тя. 
Гласнова обясни, че в следвоенния период част от българите са започнали да се записват като югославяни или македонци, което допълнително е затруднило съхраняването на паметта за техния произход. „Искам само да ви бъде ясно защо за българските градинари в Хърватия не се говори. Те нито са получили земя, нито са получавали някакво признание“, заяви тя.
Тя отбеляза, че между 1945 и 1990 г. споменът за историческите връзки между българи и хървати постепенно е избледнял от общественото съзнание, включително в областта на културата. Като важен момент за възстановяването на тези отношения Гласнова посочи началото на 90-те години на миналия век, когато след политическите промени е възобновена дейността на Хърватско-българското дружество. „През 1991 година, след като започва войната и след международното признаване на Хърватия, в Загреб се възстановява Хърватско-българското дружество“, разказа тя.
Гласнова припомни, че дружеството е създадено през 1941 г. като културна организация, в чието ръководство са участвали представители на академичните и интелектуалните среди. „Това е било едно елитарно културно дружество, създадено през 1941 година. Председатели са били само академици, професори. То наистина е било елитно културно дружество“, посочи тя.
По думите ѝ организацията е прекратила дейността си четири години по-късно, а след възстановяването ѝ през 1992 г. започват усилия за издирване на потомците на българските градинари. „Започнаха тези хора плахо и постепенно да идват в българския пункт, да казват, че бащата е бил българин или че и бащата, и майката са били българи“, разказа Гласнова.
Именно необходимостта тези хора да научат повече за произхода на семействата си става една от причините за създаването на списание „Родна реч“ през 2003 г. „Така възникна през 2003 година, доста по-късно, българското списание „Родна реч“. То също е двуезично, най-вече заради тези хора, които, дори и да са искали да учат български, не са могли да го научат, и поне на хърватски език да прочетат коя е тяхната родина, какви са били техните деди или бащи“, обясни тя.
Гласнова подчерта, че изданието постепенно е привлякло вниманието и на международни институции. „Списание „Родна реч“ само за десет години успя да достигне такова ниво, че проявиха интерес към нас от Конгресната библиотека във Вашингтон“, каза тя.
В заключение главният редактор се спря на финансовите условия за издаването на списанието. „Много от нас се борят, за да оцеляват финансово, а ние получаваме пари от хърватската държава, която действително след 1995 година прави всичко възможно да възстанови спомена за доброто българско-хърватско сътрудничество и в областта на културата, и в областта на стопанството“, заяви Диана Гласнова.
БТА организира 21-вата Световна среща на българските медии в Будапеща и Естергом, Унгария, на 19 и 20 октомври 2026 г. със съдействието на Банка ДСК, OTP Group, Аурубис България, А1, СОФ Кънект – оператора на летище „Васил Левски“ – София, ГЕОТЕХМИН ООД, „Пощенска банка“ и Националния дарителски фонд „13 века България“.