Петнадесет години след първата среща с читатели, „Физика на тъгата“ излиза на голяма сцена. Постановката в Народния театър по романа на Георги Господинов е поверена на словенския режисьор Йерней Лоренци – един от най-разпознаваемите европейски театрални автори, за когото срещата между литературата, личната памет и сценичното присъствие е съществена част от театралния процес.
Премиерата идва и като среща между двама автори, които, макар да работят в различни изкуства, откриват близост в начина, по който гледат към света. Пред БТА Господинов определя тази близост като „щастливо откритие“ и „щастливо съвпадение“, а Лоренци говори за процеса на репетициите като за преживяване, изпълнено с „много споделяне“.
„Започнахме през юни и по някакъв начин ми се струва, че сме започнали преди много години, защото наистина се случиха толкова много неща – толкова много красиви неща, красиви срещи между хора, споделяне, наистина много споделяне“, казва пред БТА режисьорът.
За него най-същественото в този процес са именно хората – актьорите, техните истории и срещата помежду им: „Особено съм благодарен, че работя с всички тези актьори, актриси, с всички тези човешки същества. Наистина, това е нещо невероятно. Дълбоко съм трогнат“.
ОТ „ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ“ КЪМ „МНОГО СРЕЩУ МНОГО“
Пред Лоренци е стояло едно основно предизвикателство – как да бъде пренесен роман, изграден в голяма степен от вътрешния свят на разказвача, в изкуство, което по природа е колективно: „Докато четях книгата, се получи общуване „един срещу друг“ – между автора, Георги, и мен като читател. Книгата ме трогна дълбоко и в мен се появиха толкова много спомени, въпроси и чувства. Но след това започнах да си мисля: „Добре, но какво означава това в театъра?“. Защото театърът е свързан с колективното, нали? Толкова много хора на сцената, толкова много хора в публиката“.
Отговорът му е да не се опитва да разкаже романа буквално. Вместо това текстът на Господинов се превръща в рамка, от която израстват личните истории на актьорите: „Използваме някои части от романа, а след това имаме и личен материал на актрисите, но всички тези материали са дълбоко свързани с темите, мотивите или ситуациите от романа. Така че по някакъв начин романът е рамката, а неговите семена са тези, от които израстват нашите истории“.
Това е и едно от най-съществените решения в спектакъла – движение от индивидуалното към колективното, от личния прочит към споделеното преживяване. „Това беше най-важното решение – от „един срещу друг“ към „много срещу много“, казва Лоренци. Така спектакълът не се стреми да бъде сценична илюстрация на „Физика на тъгата“, а опит да улови нейния дух. „Това, което искахме, това, което аз исках, беше по някакъв начин да направим духа на книгата присъстващ и жив чрез всички тези мотиви“.
МИНОТАВЪРЪТ, ДЕТСТВОТО И СМЪРТТА
За Георги Господинов тази сценична среща е емоционална: „Наистина е вълнуващо. Особено, защото го поставя режисьор като Йерней Лоренци“.
Писателят вижда в работата на режисьора нещо особено близко до самата природа на „Физика на тъгата“ – срещата между всекидневното и митологичното, между конкретния човешки живот и големите архетипни истории: „Той обича да среща всекидневие и митология. Точно това е много важно за „Физика на тъгата“. Историята на Минотавъра като история на едно изоставено дете и оттам историята на детството, както казва героят във „Физика на тъгата“, има само детство и смърт и нищо по средата“.
В спектакъла тези две крайни състояния – детството и смъртта, преминават през личните истории на актьорите. Така митът за Минотавъра се връща към едно от най-човешките си значения: историята на изоставеното дете. „Това, което ще видим, е поставяне на тези две крайни състояния, на тези два крайни епизода от човешкия живот, по много хубав начин минаващи през личните истории на актьорите“, казва Господинов.
Актьорите са вдъхновени от романа да разкажат свои истории – за детството, за паметта, за хората, които са си отишли... Така личното и литературното започват да съществуват едновременно на сцената.
НЕ Е ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР...
Лоренци не определя спектакъла като драматичен театър в традиционния смисъл: „Той е като роман – смесица от автобиографични елементи, някои естетически сцени… Нещо като лабиринт. По някакъв начин е пърформанс изкуство. Това със сигурност не е драматичен театър. Не е!“.
По-важното за него е посоката, в която спектакълът се движи – директно от сцената към публиката. Той не предлага една-единствена история, нито един-единствен поглед към текста: „Той върви директно от сцената към публиката и това е наистина важно. Така че не става дума за една-единствена история. По-скоро е перформативна полифония, която се опитва да свързва, да споделя и да създава връзка, а това е изключително важно в театъра“.
В думата „полифония“ може би се съдържа и ключът към сценичния прочит на „Физика на тъгата“ – множество гласове, множество биографии и множество лични спомени, които не се сливат в една история, а съществуват едновременно.
НИЕ СМЕ ПОЧТИ ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ
За Господинов срещата с Лоренци е естествена: „Всъщност начинът, по който мислим света, е много близък. Говорим си за общите книги, които харесваме. Има много общо в нашето мислене. Ние сме почти едно поколение. Идваме от близки географии. Чели сме приблизително едни и същи книги“.
Тази близост между двамата се оказва важна и за самия процес на адаптация. Господинов не очаква буквално пресъздаване на романа и няма притеснения от режисьорския прочит: „Това, което ще видим на сцената, не е буквално пресъздаване на романа. Той наистина познава доста от работите ми. Това, което ще видим, са основните линии, есенцията, не буквалността на текста, по-скоро импровизацията, отключването на истории от другите хора, базирани върху това, което има във „Физика на тъгата“.
Писателят е присъствал на почти всички репетиции. Не само от любопитство към процеса, но и за да бъде част от него там, където текстът може да помогне: „Първо, защото ми беше много интересно, много интересен процес има Лоренци в работата с актьорите. И второ, защото все пак се опитах да помагам с нещо, да обсъждаме с Лоренци някои неща. Със самите актьори много обичам да работя от страна на текста. Там, където нещо може да стане по-добро“.
Но зад професионалния разговор между автор и режисьор има и нещо далеч по-просто – човешката близост с актьорите. „Обичаме се с тях и това е много важно“, казва Господинов.
ДА НЕ БЪДЕМ САМИ...
„Физика на тъгата“ е спектакъл, който не се опитва толкова да обясни романа, колкото да го продължи чрез други човешки гласове. Личните спомени на актьорите, митът за Минотавъра, детството, загубата и смъртта се срещат с текста на Господинов, но не остават затворени в него. Те се превръщат в повод за споделяне – между актьорите, между сцената и публиката, между непознати хора, които за кратко преживяват едно и също пространство и едни и същи въпроси. За Лоренци това е и една от най-важните функции на театъра днес.
„В днешно време и може би с всеки изминал ден, все повече и повече, хората могат някак да се обединят и да осъзнаят, че не сме сами“, казва режисьорът. Това е и най-същественото движение в сценичната „Физика на тъгата“ – от самотата към споделянето, от „един срещу друг“ към „много срещу много“, от личната история към общото преживяване...

Автор – Даниел ДимитровОператор – Красимир МихайловМонтаж – Валя Ковачева