Мария Венцеславова, за която Парашкев Хаджиев написа операта „Мария Десислава“
Държавна опера-Русе предлага на вниманието на читателите на вестник „Утро“ рубриката „Гласове, които остават“. Идеята е да разказваме не само за миналото на нашия оперен театър, а и за приемствеността между поколенията артисти. Читателите ще могат да проследят как дългогодишният творчески процес създава специфичната, неповторима атмосфера в града за изява на диригенти, режисьори, оперни и балетни артисти, оркестър, хор и художествени ателиета.
Статиите са за емблематични личности, оставили ярък, незабравим спомен в почитателите на оперното изкуство. Д-р Веселина Антонова, архивистът на Русенската опера, разказва историята за тяхната творческа смелост, за техните художествени постижения и за красивия пример как всички те сътворяват незабравимите спектакли в музикалната летопис на Държавна опера-Русе.
Голямото сопрано в съвременния български оперен театър Мария Венцеславова е родена на 6 юни 1943 г. в Перник. Творческият й път започва в ранна възраст в детския хор „Бодра смяна“. Завършва Консерваторията като ученичка на професор Елена Киселова. От 1967 г. е солистка на Русенската опера и поема тежкия сопранов репертоар. Съдбата я свързва трайно с Русенския оперен театър, който през 70-те и 80-те г. на ХХ век е на изключително високо ниво с великолепни постановки, блестящи оперни артисти и съхранен аристократичен дух. Първата й роля е на Флория Тоска от едноименната опера на Джакомо Пучини. В интервю пред докторантката Аделина Галова и Пламен Бейков, състояло се през 2018 (само година преди кончината й), на въпроса: „Коя е ролята, в която сте се чувствали най-добре?“ певицата отговаря: „В много! Тоска ми беше първата любов...“. Тя изпълнява ролята над 100 пъти, често с партньори Кирил Кръстев - Скарпия и Николай Здравков - Каварадоси. Образът, който изгражда оставя трайни дири и се помни от поколения меломани и до днес.
Следват трудните сопранови роли на Дездемона в „Отело“ от Дж. Верди (1967), Лиза в „Дама Пика“ на Чайковски (1968), Елизабет в „Дон Карлос“ от Дж. Верди (1963), Аида в „Аида“ от Дж. Пучини (1959, 1980), Амелия в „Бал с маски“ от Дж. Верди (1970), Леонора от „Трубадур“, Дж. Верди (1977) и др. През 1974 г., когато Николай Гяуров е гост на Русенска народна опера, негова партньорка на сцената в спектакъла „Дон Карлос“ е Мария Венциславова.
След три успешни сезона на Русенската сцена, през 1970 г. М. Венцеславова се явява на Четвъртия международен конкурс за млади оперни певци в София.
Журито не й присъжда награда, но талантливата певица получава множество покани за гастроли с любимата й роля на Флория Тоска
През 1972 г. тя печели трето място на авторитетния певчески Международен конкурс в Тулуза. Аделина Галова определя явяването й на двата конкурса, в София и Франция, като преход към наистина важното в национален и световен мащаб постижение - Вагнеровата награда на конкурса „Франсиско Виняс“ в Барселона. С Вагнеровите героини Сента от „Летящият холандец“ и Елизабет от „Танхойзер“ печели титлата „Вагнеров изпълнител“. М. Венцеславова е първата българка получила това високо отличие.
Мария Венциславова и Анастас Анастасов се срещат на сцената като Холандеца и Сента през 1969 година и скоро след успеха на спектакъла стават семейство. Тогавашният драматург на Операта Огнян Стамболиев пише, че „връх в кариерата за Мария Венцеславова си остава Лейди Макбет от операта „Макбет“. „Все още най-заклетите оперомани говорят за този дует в живота и на сцената, Мария и Анастас, спомнят си за драматизма в дуета между Макбет и Лейди Макбет... Те са олицетворение на симбиозата между двама певци..., емблематичната звездна двойка на русенския оперен театър“.
„Според мен - пише А. Галова,
Мария и Анастас са олицетворение на симбиозата между двама певци, която се получава, както в техния случай като естествен ход на целия им съвместен живот
но освен това с много самостоятелна работа и с добро познаване на сценичния партньор“.
За Амелия Грималди в „Симон Боканегра“ от Дж.Верди (1973) М. Венцеславова получава награда от „Съюза на музикалните и танцови дейци“ за най-добра певческа роля, за спектакли изиграни в сезон 1973-1974 г. Режисьор на тези успешни спектакли е актьорът от Русенския драматичен театър Константин Димчев. На въпрос на Пламен Бейков: „Кажи ми за Константин Димчев и за Макбет“ певицата споделя: „Tой беше много талантлив! Аз си го харесвах! Много хубав спектакъл направи, много хубав мизансцен направи. Нещо, което не бяхме виждали ... То беше голям кеф, защото теренът беше наклонен, с един кървав постлан килим, с дълги „косми“, като китеник. И на мен ми беше голям кеф, защото тогава бях в еуфорията си. Арията, която беше много тежка, тежка роля, обаче нея я пеех на куц крак и отгоре с един апломб забивам колената в китеника и започвам да се пързалям надолу пеейки. Това е моя приумица!
В публиката веднага се чуваше: „Ах!“...
Аз сега в момента изтръпнах. Големи емоции!“
Силата й е в творбите на Верди, в руската класическа опера - Лиза в „Дама Пика“ от П.И.Чайковски (1968), Ярославна в „Княз Игор“, Бородин (1971), Луиза в „Годеж в манастира“ от С. Прокофиев (1972), както и в поредицата български героини: красивата Зорница в „Луд гидия“ на Парашкев Хаджиев (1967, 1987), Елена от оперетата „Бунтовна песен“ на Георги Златев-Черкин (1968), жертвоготовната и решителна Милкана от „Майстори“ на П. Хаджиев (1972), нежната Севина от „Лето 893“ (1973), обичащата и дълбоко страдаща Елена от „Момчил“ на Л. Пипков (1974), Лили в „Тревога“ от Ал. Райчев (1974).
Мария Венцеславова е поканена лично от композитора Панчо Владигеров да изпълни ролята на царица Мария в творбата му „Цар Калоян“ в спектакъл на Старозагорската опера (1975). Мария Венцеславова остава в историята на „Цар Калоян“ и със студийния запис на операта. В разговора с Галова певицата споделя: „Панчо, той много се гордееше с мен. Няма да забравя в Плевен имахме спектакъл, в Плевенската опера и разбирам, че Панчо е там. Имахме репетиция, когато се подготвяше премиера и като ме чува в самото начало и казва: „Ето това е, което искам!“ и направи, така че плочата се записа с мен, с мое участие. Всички останали солисти бяха от София“.
В отзив за спектакъла на Старозагорската опера уважаваната българска музиколожка проф. Розалия Бикс пише: „Особено трябва да бъде отличена артистката от Русенската опера Мария Венцеславова, изпълнителката на главната женска роля - царица Мария.
Нейното дарование, школувано в системен труд
й позволява да пресъздаде един богат, сложен, противоречив образ... Онова, което чухме и видяхме от Венцеславова на премиерата, в дадената област трудно може да намери паралели в съвременното ни оперно изкуство“.
На 23 март 1978 г., в рамките на Международния фестивала „Мартенски музикални дни“, е премиерата на операта „Мария Десислава“ от Парашкев Хаджиев. Композиторът е чест гост в града, на русенска сцена вече са поставени „Луд гидия“, „Албена“ (1970), „Майстори“ (1972), „Лето 893“ (1973). И най-новата си опера, психологическата патриотична драма „Мария Десислава“, Парашкев Хаджиев пише специално за звездната русенска оперна двойка. Мария Венцеславова споделя:
„Голяма беше радостта ми и голяма чест ми бе оказана от съдбата да се срещна с тази героиня!
Саможертвата й винаги ме е карала да настръхвам. Но кой не би дал подобни жертви за отечеството си? Пред прага на робството... Точно в това е силата на моята героиня. И любовта. Без любов нищо няма на този свят. Любима ми беше молитвата й пред Бога, когато трябва да избере пътя на саможертвата“.
За забележителното актьорско присъствие и ярките вокални умения на Мария Венцеславова в ролята на Мария Десислава, проф. Розалия Бикс написа: „Олицетворение на вековно предание, символ на българката - горда хубавица, нравствена и умна!“.
В „Златния фонд на БНР“ се съхранява запис от ария от II-ра картина на операта „Мария Десислава“ в изпълнение на Мария Венцеславова.
През годините тя пее и в „Тъжен понеделник“ от Гершуин в ролята на Вай, тя е и Мерседес в „Кармен“ и I-ва дама от „Вълшебната флейта“, Силва в „Царицата на чардаша“, Мадалена в „Риголето“ и Чипра в „Цигански барон“. Освен това е преподавателка е в Русенското музикалното училище по пеене, актьорско майсторство, пластика, и мизансцен. През 1980 г. получава званието „заслужила артистка“.
На 30 април, 2019 г. в дома си в Русе почина голямото сопрано Мария Венцеславова сред любимото семейство - съпругът Анастас, синовете Орлин и Венцеслав, внучките Мария и Анастасия.




