Много е лесно да прехвърляш вината. Ние сме тези, които даваме възможност на некомпетентни хора да ни управляват. Думите на директора на Сатиричния театър – Калин Сърменов, пред БТА са по повод новото политическо кабаре „Фокус, мокус, препаратус“, с което трупата открива новия си сезон. Сърменов е съавтор на представлението, а в центъра на неговата сатира този път не са просто политиците, а всички онези, които, по думите му, са създали удобната почва за политическите разминавания на последните години.
„Желанието ни е да се посмеем над нас. Тези, които създаваме тази удобна почва да се раждат всичките тези разминавания, меко казано, в политическите ни представи и политическата действителност“, допълва той. Според него отговорността за случващото се не може постоянно да бъде прехвърляна към „тези с баниците“ или към онези, които дават властта.
„Ако ние, народът, хората в България, не създавахме тези условия, нямаше всичко това да се случи. Но ние сами се доведохме дотук. Това са последните шест години – да имаме толкова много различни правителства, да има абсолютен разпад на държавността, да няма никаква логика в развитието. Вие виждате в момента какво се случва с цени, какво се случва с критерии, какво се случва с оценъчна система. Всичко е пълен крах. Но за това не са виновни тези с баниците, тези, които дават. Тоест ние, хората, успяхме да направим това“, коментира Калин Сърменов.
По думите му именно самовглеждането е един от основните акценти в кабарето: „Нашият фокус е това. И аз много го харесвам това мислене. Да се огледаш себе си, да можеш да станеш пред огледалото и да знаеш кой и как, не да търсиш вина някъде другаде. Много е лесно да прехвърляш вината. Да знаем всъщност, че ние сме тези, които даваме възможност на некомпетентни хора да ни управляват, през всички тези години да се качват на какви ли не постове лъжци, хора, които пренебрегват и прескачат закона. Ние сме виновни, че го разрешаваме това...“.
КОГАТО РЕАЛНОСТТА НЕ ОСТАВЯ РАБОТА ЗА САТИРИКА
Има ли момент, в който политическата действителност става толкова абсурдна, че сатирикът да остане без работа? Според Сърменов е точно обратното: „Истинската работа тогава започва. На мен най-много ми се иска да нямаме работа и да няма за какво да се хванем. Защото, ако едно общество има предсказуемост в развитието си, е много трудно да намериш контрапункта на това“.
Но в България материалът за сатира е толкова много, че дори едно кабаре трудно успява да остане актуално: „При нас в момента, особено мисията на Сатиричния театър, е да имаме тази гледна точка. И имаме толкова много хляб, толкова много неща, че не смогваме. На годишна база го сменям кабарето, но като почнем да го играем през септември, през февруари вече е остаряло. Толкова неща се случват“.
Мечтата му, за човек, чиято работа е да намира смешното в политическата действителност, е скуката: „Аз мечтая за предсказуемост. Германците били такива, било скучно. Нека да ни е скучно, ама да имаме усещането за сигурност“.
„ФОКУС, МОКУС, ПРЕПАРАТУС“ – КОГАТО ЛЪЖАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В ИСТИНА
Самото заглавие на кабарето задава метафората. Какво се опитват да „извадят от шапката“ фокусниците? „През цялото време има едни хора, които ни правят фокуси. И всъщност магията е най-истинската истина. Ние приемаме лъжата за 100% истина, вярваме ѝ и всъщност хората, които са асистенти на тези фокусници, това е народът“, казва Калин Сърменов. По думите му именно народът е този, върху когото се правят всички експерименти.
„Въобще върху него се правят всички експерименти, той е готов и е усмихнат, с ентусиазъм иска още, още и още. Не знам кога ще свърши, но засега желанието е огромно, като гледам какво се случва“, допълва той.
ЛИЦАТА СЕ СМЕНЯТ, ПРОБЛЕМИТЕ ОСТАВАТ
Една от формулите на спектакъла е „Нови лица и стари проблеми“. За Сърменов обаче именно в това се крие големият проблем: „Лицата се сменят най-бързо, а ние си държим проблемите. Ние нищо не правим с тях. Особено последните 6 години. Изключителен разпад“.
Според него обществото често не стига до причината за проблемите, а се опитва да отстрани само техните последствия: „Ние имаме проблем и не го решаваме. Ние не знаем как да го решим. Или ако някой се захване, той се захваща със следствието. Оправя следствието, а не причината за проблема“.
Като пример той посочва образователната система: „Първо вдигнахме заплатите на учителите. После гледам, че ще се правят някакви профили на учениците. Аз също имам деца, които учат... Ама чакайте, тези неща няма да променят средата. Ние трябва да почнем от семейството, трябва да започнем с издигане на авторитета на учителя. Ние им вдигаме заплатата, обаче продължаваме да разрешаваме децата да го замерят, да го плюят, да го обиждат и да го унижават. Това е изключителен парадокс. Тоест, имаме неща, които някъде някой нищо не разбира. И то е факт, след като виждам резултатите“.
Същата логика той вижда и в други сфери – и в българския футбол, и в културата, която е особено важна, защото тя не е просто въпрос на финансиране на хора, които „танцуват и подскачат“.
„Разбира се, културата е надстройка и аз дълбоко не се надявам някой да поеме нещата в свои ръце. Когато навремето се събрахме директорите на Младежкия, на Народния, на Армията, дадохме една пресконференция в БТА, и тогава аз задавах въпроса – нека обществото да си отговори за какво му е културата. Не просто там да храни хора да танцуват и да подскачат, и да пеят, и да рисуват. Те имат това усещане. „Бе, дай ми там едни парички, нека си мълчат, ще хапнат нещо“. За Сърменов смисълът е съвсем друг: „Не е въпросът за това. Културата е, за да можеш ти да уважаваш възрастните, да си културен и да имаш отношение към хората, които са на пътя, тоест, да имаш усещането за социална среда, за общност. Ние нямаме това усещане. Ние сме племе. Всеки оцелява самостоятелно, просто сме на едно място“.
ИМА ЛИ ГРАНИЦА ЗА САТИРАТА? ИМА ЛИ ТЕМА, КОЯТО Е ПРЕКАЛЕНО БОЛЕЗНЕНА, ЗА ДА БЪДЕ ПРЕВЪРНАТА В ШЕГА? 
Калин Сърменов прави разграничение между чувствителните теми и основните обществени проблеми: „Има теми, които аз лично смятам от морална гледна точка, че те са по-чувствителна среда, особено когато става въпрос за поколенията. Мисля си, че трябва с много тънки, меки ръкавици, и въобще по друг начин да се решават нещата“. Но това не означава отстъпление от основната функция на сатирата.
„Но тези теми не са основните. Ние сме безкомпромисни към основните неща. Защото ние, ако открием основните, ако се обърнем към тях и започнем да влизаме навътре и да се борим с тях, тогава обществото сигурно няма да стигне до тези, неосновните. Ще се пребори в самото начало“, допълва той. Като пример посочва Петрохан, който според него трябва да бъде разглеждан през причинно-следствената му връзка: „Толкова обсъждана, толкова набъбнала тема, с толкова гледни точки, ама тя има основа. Тя има причинно-следствена връзка. И тази причинно-следствена връзка виждам как всички я заобикалят. Никой не отива и не започва с това да се занимава“.
За него по-важният въпрос е не само какво се случва, а какво е довело до него: „Затова казвам, че има някакви такива неща, които са следствия. Но в основата за мен е по-важно какво е довело до случилото се в Петрохан. Какво е довело до някакви събития? Какво е то?“.
ОТГОВОРНОСТТА НА САТИРИЧНИЯ ГЕРОЙ
Кога сатиричният персонаж става по-силен от прототипа си? За Сърменов отговорът е свързан с нещо много по-голямо от сценичната карикатура – с личната отговорност. Разказва за среща с възрастна жена в Северозападна България: „То всичко е шоу. Животът ни е кратък. Една баба навремето, като седеше с мен една сутрин в Северозападна България. Една ранна пролет беше много хубаво. Тя седна до мен и вика: „Момче, ти с какво се залисваш?“. Тоест, раждаш се, умираш и през това време трябва да се залисваш с тая работа“...
Оттам идва неговото разбиране за персонажа, който всеки човек носи в себе си: „Този персонаж, който ние носим в себе си, трябва да се залисваме, но трябва да носим отговорност за него. Трябва да носим отговорност. Тогава, когато понесеш отговорността, тогава той се превръща в смисъл, в логика. Трябва да понесеш отговорността, а ние не понасяме отговорността“.
„Сатирата може да поеме отговорността. И когато сатиричният герой поеме отговорността, тогава нещата стават“, смята Калин Сърменов. И макар да признава, че критиката е по-лесна от създаването, той вижда в това и мисията на театъра: „Давам си сметка за това, че да критикуваш винаги е по-лесно. Но все пак, ако някой не може да си отвори очите, някой трябва да му помогне. И затова е нашата мисия“...
ХУБАВИ, ЛОШИ – ОБИЧАМЕ СЕ
В представянето на спектакъла има една на пръв поглед неочаквано човешка фраза: „Хубави, лоши – обичаме се“. Към кого е насочена тази любов? „Към нас. Към нас, към хората. Аз с цялата ми обич го правя това нещо. И даже към всички, които не харесвам. Чисто като човек“, кава с усмивка Калин Сърменов. Това според него е необходимо условие, за да може сатирата изобщо да бъде истинска.
„Защото, ако ние продължим да се мразим в крайността му, тогава няма как да направим следващата крачка. Ние трябва да положим в основата на общуването ни, и в сатирата е така между другото – без любов към тези хора ти не можеш да го направиш“, допълва той. Причината е проста – ако има само омраза, изчезва способността да се види човекът отсреща: „Ако ти само ги мразиш, как ще видиш другата страна? Как ще видиш това, че всъщност те оцеляват, че те са хора, имат деца. Татко казваше: „И он сака леб да руча“ – това е положението“.
ДИРЕКТОРЪТ, КОЙТО ПРИЕМА САТИРИЧНИЯ ТЕАТЪР ЛИЧНО
Самият Сърменов е едновременно човекът, който управлява театъра, и човекът, който от сцената се подиграва на механизмите на управление. Какво учи директорът от сатирика и обратното? „Целият ми живот мина тук. Аз всъщност един път само съм играл на друга сцена. Само един път. Айде, добре, излъгах малко – два пъти. Един път във Враца гостувах и един път в Народния театър. Ама съм гостувал. Иначе през цялото време съм бил тук, в този театър“, спомня си Калин Сърменов.
Затова и директорският пост за него не е просто административна функция: „И някак си аз го приемам като мисия това. Не ми е просто да съм директор. За мен това е живот“. Той има и други неща извън театъра, но Сатиричният театър остава част от идентичността му: „Аз имам друг живот, други неща. Обаче това е... Това съм аз. И го правя, за да мога на всички да им покажа как се прави“.
Именно затова не приема идеята, че критиката към обществото и управлението може да бъде „нищо лично“. „Защото, като ми кажат: „Ама няма нищо лично“, не е така. Лично е! И ти, докато не погледнеш лично, това е много важно. Много важно е да почнем въобще навсякъде да живеем по този начин“. Цитира Теди Москов: „Ние сме държава, в която си хвърляме боклука през прозореца, обаче си събуваме обувките, като влезем вкъщи“. За Сърменов всичко, свързано със Сатиричния театър, винаги е било лично.
Както писа БТА, автори на „Политическо кабаре: Фокус, мокус, препаратус“ са Калин Сърменов и Богдана Костуркова, постановка – Николай Младенов, режисьор – Калин Сърменов, сценична среда и костюми – Теодора Лазарова, хореограф – Татяна Янева, музикален ръководител – Мартин Каров, който е и в бенда на Сатирата, заедно с Кирил Бояджиев, Пламен Великов, Данаил Николов и Румен Караманов. Вокалисти са Явор Борисов, Константин Икономов, Светлозар Начев, Деница Даринова и Екатерина Георгиева.
Участват познатите вече дядо Сашо (Александра Сърчаджиева) и баба Калина – Калин Сърменов, дикторски глас – Силвия Лулчева, Лая Манолова – Стела Ганчева, министър-председател – Тони Минасян, журналистка – Рада Кайрякова, национален психолог – Албена Михова, деца – Александър Григоров, Георги Спасов и Ивайло Калоянчев, мъж в син костюм – Теодор Елмазов, а също Сотир Мелев, Асен Мутафчиев, Светлозар Начев, Симеон Гълъбов, Маргарита Хлебарова, Едуард Балтов, Лидия Иванова, Добрина Гецова, Божидар Мицев, Борислав Захариев, Внина Кондова, Екатерина Георгиева, Михаил Сървански, Иван Панев, Анджелика Джамбазова, Ива Вълкова, Йорданка Стефанова,  Николай Върбанов, Константин Икономов, Явор Борисов, студенти от колежа „Любен Гройс". Драматург е Михаил Тазев, а помощник-режисьори – Емилия Крайчева и Александра Иванова.
Автор – Даниел ДимитровОператори – Емил АлександровМонтаж – Валя Ковачева