Има имена, които звучат толкова технически, че забравяме нещо важно - зад тях стои жив човек. „Цайс“ днес е синоним на прецизна оптика, но преди да стане търговска марка, той е бил момче с херния, което не може да завърши гимназия, защото лекарите смятат, че не бива да седи дълго на едно място. От тази привидна слабост тръгва един от най-удивителните предприемачески пътища на XIX век.

Момчето от Ваймар

Карл Фридрих Цайс се ражда на 11 септември 1816 година в град Ваймар - тогава считан за културната столица на немските земи, дом на Гьоте, Шилер и Хердер. Баща му, Аугуст Цайс, е майстор дървотокар с титла „придворен майстор“, а самият Карл е петото от дванайсет деца, шест от които умират в ранна възраст - обичайна и тежка статистика за времето.
За разлика от двамата си по-големи братя, които завършват гимназия и учат в университета в Йена, Карл напуска училище преди последния клас. Официалната причина, останала в архивите на семейството, е медицинска - младежът страда от херния и според баща му не бива да поема занимания, изискващи продължително седене. Затова е насочен към занаятите. Дали причината е наистина здравословна, или по-скоро семейна традиция - поне един от синовете да остане майстор - днес не можем да кажем със сигурност. Но решението се оказва съдбоносно: то отваря пътя му към механиката и оптиката.

Годините на скитащия калфа

През 1834 година, на Великден, Карл Цайс напуска Ваймар и се установява в близката Йена, за да чиракува при придворния механик Фридрих Кьорнер. Паралелно посещава лекции по математика, физика, тригонометрия, минералогия и оптика в университета - учи, докато работи, избирайки само курсовете, които са му пряко полезни.
През 1838 година, след като приключва чиракуването си, той тръгва по традиционния за времето път на немския занаятчия - годините на калфата, прекарани в скитане между работилници в различни градове. За този период има само един запазен разказ от първо лице на Цайс - писмо, което той пише през 1846 година, докато търси място за собствен бизнес в Йена: „В периода от юли 1838 до май 1845 година се стремях да задълбоча познанията си, работейки в най-известните физически, оптически, математически и машинни работилници в Щутгарт, Дармщат, Виена и Берлин. Използвах всяка възможност за развитие, чрез инструментите и уменията, полезни и необходими за един механик“.
Въпреки че по-късно е известен именно с оптиката, през тези скитащи години Цайс почти не се докосва до нея. Той минава покрай именити оптически работилници във Виена и Берлин, без да работи в тях. Изглежда, интересът му тогава е насочен предимно към обща механика, а не към лещи и микроскопи.

Първата работилница

Завръщането в Йена през есента на 1845 година не е никак леко. За да отвори собствено предприятие, Цайс се нуждае от разрешение за пребиваване, а местните власти във Ваймар го подлагат на изпит за пригодност - процедура, която той открито намира за излишна и обидна. Чиновниците се засягат от отношението му и бавят молбата с месеци. Едва през ноември 1846 година получава разрешение, а на 17 ноември - два дни преди официалното одобрение - вече се премества в първата си работилница на улица „Нойгасе“ 7.
Началният капитал идва от семейството, по-големият му брат Едуард му дава 100 талера. По-късно, когато купува по-голям парцел за нова работилница, сестрите му Емилие и Паулина му заемат общо 500 талера. Роднинската солидарност е част от историята му за успеха.
Първите месеци са скромни. През лятото на 1847 година Цайс започва да произвежда микроскопи, а през септември същата година продава първия си апарат. Персоналът му е един-единствен - 17-годишният Аугуст Льобер, чийто баща току-що е починал и който технически е „твърде стар“ за чирак, но нуждата го тласка да кандидатства. Льобер остава при Цайс 44 години и се превръща в най-ценния му майстор и обучител, макар работниците да го помнят като строг и понякога избухлив началник.

Личната драма

Бизнесът расте бавно, а личният живот на Цайс минава през тежки удари. През 1849 година се жени за Берта Шатер, дъщеря на пастор от Тюрингия. Радостта е кратка - Берта умира едва на 22 години, ден след като ражда първородния му син Родерих. Останал сам с бебе, Цайс разчита отново на семейството: за момчето се грижат първо родителите на съпругата му, а след смъртта им - сестрата му Хулда.
През 1853 година Цайс се жени повторно. Избраницата му е Отилия Тринклер, също дъщеря на пастор. Този брак носи три деца - Карл Ото, Хедвиг и Сидония. Години по-късно, в разговор с приятеля си К.О.Бек, Цайс ще признае, че бракът му с Берта е бил правилен избор, макар булката да е нямала почти никакво собствено състояние - знак, че за него материалната сметка не е била на първо място.

Партньорството, което променя всичко

До средата на 1860-те години Цайс е успял, но собствените му опити да постави производството на лещи върху научна основа опират в стена - експериментите на сътрудника му Фридрих Вилхелм Барфус не дават резултат. Пробивът идва през 1866 година, когато в работилницата постъпва младия физик Ернст Абе.
Именно тандемът Цайс-Абе е сърцето на историята. Цайс е практикът с усет за занаята и бизнеса, а Абе е теоретикът, който изгражда точни измервателни инструменти и математически модели за оптичните свойства на лещите. На 12 септември 1871 година Абе представя проекта си за водно имерсионно обективно стъкло, а от 1872 година всички микроскопски обективи на фирмата вече се произвеждат по неговите изчисления. И това е краят на ерата „проба-грешка“ в оптиката.
Резултатите не закъсняват. През януари 1879 година Абе пише на приятеля си Антон Дорн за успеха на новите имерсионни лещи: „Работата в Цайс е много добра напоследък. Вече три месеца работим без прекъсване, за да изпълним поръчките... новите лещи се продават като топъл хляб“.
Институти от цяла Европа, с които преди фирмата нямала контакт, започват да поръчват микроскопи. Само за две десетилетия, между 1870 и 1889 година, фирмата доставя над 13 000 микроскопа, срещу малко над 1300 през първите двайсет години от съществуването си.

Третият в екипа - стъклото

Историята на Цайс не би била пълна без трети герой. През 1879 година млад химик на име Ото Шот пише на Абе за нов вид стъкло, което е разработил. До онзи момент лещите се правят от обикновено стъкло и възможностите за подобрение опират в самия материал. През следващите години Шот, финансиран от Абе и подпомогнат с парцел земя, купен от Цайс, успява да произведе оптично стъкло без примеси и вътрешни напрежения. Есента на 1883 година Цайс прави първата леща за микроскоп от стъклото на Шот и резултатите са изключителни. През юли 1885 година тримата заедно с Родерих Цайс основават „Йенски стъкларски завод Шот и съдружници“ - компания, която по-късно ще произвежда прочутото термоустойчиво стъкло.

Оценките на съвременниците

Микроскопите на Цайс не са просто търговски продукт, те стават инструмент на голямата наука на XIX век. Немският ботаник Леополд Дипел, автор на влиятелен труд върху микроскопията, пише през 1867 година, че при обсъждането на обикновения микроскоп имал повод да отдаде заслуженото на работата на господин Цайс, чиито подобрения в този изследователски инструмент били значителни и че от неговата работилница не можел да очаква нищо по-малко от съвършенство.
По-късно микроскопи на Цайс се използват от някои от най-известните учени в света - бактериологът Робърт Кох, който открива причинителя на антракса и по-късно получава Нобелова награда за изследванията си върху туберкулозата, потвърждава, че оптичните инструменти на Цайс имат решаващо значение за работата му. Френският химик Луи Пастьор, испанският невролог Сантяго Рамон и Кахал - носител на Нобелова награда - и немският патолог Рудолф Вирхов също разчитат на неговите апарати.

Човекът извън работилницата

Запазените свидетелства за личността и характера на Цайс са малко. Но една показателна следа е неговата собствена счетоводна книга, водена между 1848 и 1863 година. В нея редом с разходите за производство на микроскопи - купуване на желязна и месингова тел, диамантени резци за рязане на стъкло, се появяват и напълно битови записи: дърва за огрев, олио за лампите, дрехи, вино и бира, дори семена от делфиниум за разкрасяване на градината. Дребните подробности говорят повече за човека, отколкото официалните биографии.
Най-топлият портрет на Цайс идва от снаха му Терезия, съпруга на сина му Родерих, която описва последните му месеци през есента на 1888 година: „Оттеглен в себе си, той вече изглеждаше отслабнал и стопен, само искрящите му очи напомняха за изправената, жизнена фигура, която беше някога... Гласът му стана по-мек и нежен, макар погледът му да си остана все така бистър и проникващ“.
Същата Терезия разказва и за по-щастливите години - как Цайс обичал да организира градински партита със стари приятели, с бира на течаща струя и печени наденички, как ставал весел, но никога шумен и как когато всички деца се събирали около него, обичал да им разказва вицове.

Краят на един път

Карл Цайс умира на 3 декември 1888 година в Йена. Погребан е в гробището „Йоханисфридхоф“, до Гарнизонната църква. Осем от най-предани му служители носят ковчега му, украсен с месингов кръст, инкрустиран с обективни лещи, произведени в собствената му оптична работилница - символичен и трогателен детайл, който сам разказва историята на живота му по-добре от всяка епитафия.
Той оставя фирма с близо 300 служители и над 10 000 произведени микроскопа - компания, тръгнала от една-единствена работилница на улица „Нойгасе“ и заем от 100 талера от брат му. След смъртта му партньорството между сина му Родерих - предпазлив търговец - и Ернст Абе, склонен към риск, не върви гладко, и през 1889 година Родерих напуска фирмата. Това отваря пътя за прехвърлянето на компанията към фондацията „Карл Цайс“ - модел на собственост, който и днес определя структурата на концерна.

Наследство отвъд лещите

Историята на Карл Цайс е история за упоритост без ефектен старт - за майстор, тръгнал без академична титла и без капитал, който намира точните партньори в точния момент: физик с математически усет и химик с усет за материалите. Тя е и история за семейна солидарност - братя и сестри, които дават последните си спестявания, за да отворят една малка работилница в провинциален немски град.
Днес, когато вдигаме бинокъл, фотоапарат или очила с лещи, носещи неговото име, си струва да си спомним за момчето с херния от Ваймар, което не можело да седи дълго на чина и което въпреки това (или може би точно затова) прекара живота си, вглеждайки се в най-малките детайли на видимия свят.


По материали от интернет