"Ти някога виждал ли си овъглени хора в пожар, та се имаш за голямата работа?!" Така главен пожарникар Иван Иванов слагал на мястото им млади колеги, които на два петъка служба се правели на велики. А той е виждал и това, което е видял, никога няма да се изтрие от съзнанието му. Особено една трагедия. Един горящ автобус. И едно овъглено момче.
В горещ юлски ден автобусът пътува от Разград за Силистра. Пообед двигателят му пламва, а в разградската пожарна, където служи Иванов тогава, алармата писва. Специалният автомобил буквално излита към мястото на инцидента, а там - трагедия.
Автобусът "Чавдар" гори, хората в паника бързат да го напуснат
и изобщо не разбират, че на пътеката има паднало младо момче. Буквално го стъпкват и то изгаря на място. Пожарникарите потушават пламъците, преди те да стигнат до резервоара на автобуса. След това влизат вътре и гледката е страшна - овъглено момче, после разбират, че е студент в учителския институт в Силистра. Ето това никога няма да забрави главен пожарникар Иван Иванов от противопожарната служба във Ветово. Затова сгълчава наперените си млади колеги, затова никога не е гледал на работата си през пръсти и затова след 32 години и 9 месеца служба беше пенсиониран през март с Почетен знак - трета степен. Връчва му го на 26 март началникът на пожарната в Русе комисар Димитър Павлов.
А когато става дума за награди, Иванов има прекрасен спомен.
През 2001-а той е обявен за пожарникар на годината на областно ниво
като преди това е бил два пъти на второ място. Отива в София да си получи наградата от тогавашния президент Петър Стоянов.  Никога няма да забравя как президентът ми стисна два пъти ръката и после цял ден не я мих, за да запазя усещането за допира с върховния главнокомандващ, разказва и днес с вълнение пенсионираният вече пожарникар.
Професионалният път на Иванов започва от Разград.  Градът му е познат като на длан, тъй като там завършва средно образование в Механотехникума. Още тогава в него се прокрадва идеята да стане служител на МВР, но не иска да е милиционер, макар че това е по-лесно, а пожарникар. Затова, когато през 1981 година му съобщават по телефона, че е приет в школата за огнеборци във Варна, той е на върха на щастието.
И става отличник на 41-ви випуск от 50 школници
от цялата страна. В Разград остава до 1989 година, след което е прехвърлен в Държавен противопожарен контрол във Ветово, където се и пенсионира тази година.
Противопожарният контрол е превантивната дейност  и изобщо не е лека, защото се работи с хора, а те хич не обичат глобите, обяснява Иванов. Отговаря за всички фирми и земеделски кооперации във Ветовския регион и навсякъде следи строго за изпълнението на дадените от него предписания. Ако разпорежданията не се изпълняват, следват санкции и почти винаги конфликти с шефовете на дружествата и председателите на кооперациите. А най-трудно е по жътва, защото ако пламне отнякъде, отиде реколтата. Тогава обикалях всички ниви в региона и налагах санкции за неизградени предпазни полоси по синорите и за неизправна техника, спомня си пожарникарят. Казва, че никога няма да забрави
2000 година, когато цялата държава гори
от безразборно палене на сухи треви и гори. Тогава, въпреки че е профилактик и не му е задължение да гаси пожари, сърцето му не трае и тръгва да помага на колегите си в битката с огъня във Ветовско. А после става още по-строг към неизрядните кооперации и фирми.
Като служител в пожарната с колеги ходи и на големи катастрофи и се сблъсква с човешки трагедии. Помни тежък инцидент от 1984 година, когато  на пътя между Сеново и Просторно в движение се къса шенкелът на москвич. Колата се преобръща няколко пъти и четиримата пътници в нея умират. Гледката беше потресаваща и доста време не можех да спя нощем, разказва Иванов.
Нощи наред не спи и след случай на фатална небрежност в Сеново, където живее. В къщата си пенсионер се почерпва порядъчно и задремва с димяща цигара в ръка. Фасът пада върху завивката и подпалва цялата покъщнина. Огънят се развихря толкова силно, че таванът пламва и покривът се срутва върху спящия мъж, който повече не се събужда. И пак гледката е пред очите му, и пак обръгналият на такива трагедии мъж потръпва при спомена.
Добре че е Румяна, съпругата му, да му дава спокойствието
и уюта на дома. И двамата са от Сеново и си имали задявка отдавна, но се срамували да показват чувствата си. Но когато Иван завършил пожарникарската школа и бил спокоен, че вече има стабилна работа, взел родителите си и направо в дома на Румяна да й иска ръката. Баща й и майка й дават благословията си и двамата млади вдигат сватба през 1982 година. Три години по-късно се ражда синът им Райчо, който носи името на бащата на пожарникаря. След още три години на бял свят се появява и дъщерята Теодора. "Райчо още не е женен и работи в Англия, защото тук не можа да си намери работа. С майка му много ни е мъчно, но щом е за неговото щастие, преглъщаме раздялата с утехата, че все пак се виждаме по празниците", казва с въздишка Иван.
Дъщерята Теодора е омъжена в Русе и има син Пламен на 2 годинки. Много му се радваме на внучето, когато се видим, забравям за всички проблеми, усмихва се щастливо дядо Иван, който вече се е отдал на зеленчуковата градина в дворчето си в Сеново.