Не се сближавай с хора, чиято съвест е прекалено гъвкава. Това е житейското кредо на един французин, чието име се произнася като светиня на всяка барикада. Това е днешният ни рожденик Фердинан Виктор Йожен Дьолакроа, по-известен само като Йожен Дьолакроа, дошъл на този свят на 26 април 1798 година в Сен Морис на Шаланкон, Югоизточна Франция.
Има предположения, че истинският му баща е политикът и дипломат Шарл Морис дьо Талейран, който е приятел на семейството и на когото той прилича по външност и характер.
Дьолакроа се обучава при Пиер-Нарсис Герен в неокласическия стил на Жак-Луи Давид, но е
силно повлиян от по-яркия и богат стил на фламандския художник Петер Паул Рубенс
както и на своя съвременник, французина Теодор Жерико, чиито работи поставят началото на романтизма в живописта.
Пътува до Великобритания (1825), Алжир (1831-32), Мароко, Испания, Белгия.
През 1822 представя картината „Данте и Вергилий“, която е пълна с емоционално напрежение и мрачни и трагични чувства.
Картината му „Клане в Хиос“ изобразява страданието на гърците под турско робство. Тя е пропита с драматизъм, вътрешно напрежение и съчувствие към страдащия народ, като повечето му платна. Те са вдъхновени предимно от исторически и литературни сюжети, главно от произведенията на Шекспир, Гьоте, Байрон, Скот.
След пътуванията си до Алжир и Мароко, Дьолакроа рисува поредица от картини, белязани с екзотичен и романтичен блясък, с чувство за национална идентичност, морал и символи („Алжирски жени“, „Еврейска сватба в Мароко“).
Дьолакроа прави и портрети, има многобройни стенописи, но най-известен става с епоса „Свободата води народа“. Той става неговата визитна картичка, признат е за един от най-вдъхновяващите образи на борбата за справедливост и свобода и съхранява паметта за творчеството му през вековете.
Творческият импулс за художника е метежът в Париж
на 27, 28 и 29 юли 1830 г., останал в историята като Трите славни дни, но познат и като Юлската революция. Съхраняваната днес в Лувъра картина е с внушителните размери 325 на 260 см и е нарисувана няколко месеца по-късно - между октомври и декември 1830 г. Един от многобройните любопитни факти около нея е, че има три заглавия. Освен „Свободата води народа“ тя е наричана още „Свободата на барикадите“, както и суховато „28 юли“.
Вълненията във френската столица избухват след заповедите на крал Шарл X от 25 юли, с които се цели възстановяване на монархията от времето на Краля Слънце. Декретите предвиждат въвеждане на строга цензура в пресата, заличаване на Камарата на депутатите на департаментите и приемане на изборен кодекс изцяло в услуга на аристокрацията. Всичко това поставя либералната опозиция в миманса на политическия живот, което пък е първа стъпка към окончателното й изтласкване от сцената и физическото й отстраняване /по-точно изтребление/ след време.
Опозицията е наясно с последствията и призовава симпатизантите си към яростен отпор, а след Великата френска революция това означава само едно - свиреп уличен бунт. В Париж
отново се строят барикади, над които се веят трицветни знамена
и се носят възгласите на хора от средната класа и по-бедните парижки прослойки.
Кралските сили не са способни да удържат тръгналото към дворцовите покои и другите сгради на властта човешко море, а и нямат сърце да стрелят срещу братята и сестрите си. Така на 28 юли кметството в Париж преминава в ръцете на бунтовниците, а злополучният Шарл X, който си позволява да предприеме радикални стъпки без да проучи обществените настроения, e принуден безславно да слезе от трона и да се превърне от владетел във васал.
След абдикацията му на престола се възкачва херцогът на Орлеан Луи Филип. Той управлява под името Луи Филип Първи и още с първите си стъпки показва, че е хитър политик - нарича себе си не крал на Франция, а крал на французите, като се опитва да внушава, че короната най-сетне принадлежи на властелин, който е готов да се вслушва в гласа на народа си и да лекува болките му.
Каква горчива илюзия, но това става ясно доста по-късно...
За нас Луи Филип Първи е интересен с това, че е дядо на цар Фердинанд, чиито наследници са цар Борис Трети и бившият премиер Симеон Сакскобургготски, а за френската история е важен като основоположник на Юлската монархия. Дошъл на трона като спасител, Луи Филип се проваля в една от главните си мисии - да обедини раздираната от икономически, социални и политически катаклизми Франция. Този провал има цена - през февруари 1848 година, 18 години след Юлския метеж,  избухва нова революция и кралят е принуден да бяга от Париж под прикритието на нощта и на солидна маскировка, за да не свърши на гилотината като Луи XVI.
Този взрив е следствие на дълго нагнетяваното напрежение след юли 1830-а, когато
революцията за пореден път изяжда децата си
След уталожването на напрежението либералните монархисти вземат връх над дезорганизираните републиканци и вместо лелеяните стъпки към френската „света троица“ - свобода, равенство, братство, се стига само до промяна на кралската династия. Тъжна констатация на фона на дадените от страна на бунтовниците около 1000 жертви и загиналите към 200 войници от пратената срещу барикадите армия. Заради подмяната, дошла вместо очакваната промяна, юлските баталии от 1830 година са определяни и като „конфискуваната революция“.
Самият Дьолакроа не е революционер и не е заставал дори за миг на барикада, въпреки легендата, че се е изобразил на платното като мъжа с цилиндъра. Художникът страда от репресиите срещу народа, но не се осмелява да застане очи в очи срещу властващата аристокрация, чиито поръчки му осигуряват хляба. Въпреки това след края на метежа, потресен от насилието срещу искащите по-добър живот граждани,
майсторът на четката отключва сърцето и емоциите си и ги излива на бялото платно
Първите щрихи художникът прави през септември 1830 г. На 18 октомври той пише на брат си: „Започнах модерен сюжет - една барикада, и след като не успях да победя заради родината, поне ще рисувам заради нея.“
От изкуствоведска гледна точка със „Свободата води народа“ Йожен Дьолакроа отхвърля тежките академични канони и поставя началото на романтизма в изобразителното изкуство.
Когато е изложена през май 1831 г., картината изненадва публиката и скандализира критиката. Натурализмът на някои детайли шокира привържениците на новия режим, които искат да успокоят низините и предпочитат идеализирания образ на битките. Изображението плаши - то извежда на преден план народа, воден от идея, а не от лидери.
Луи Филип намира най-добрия начин да скрие опасната картина
от очите на тези, за които би могла да е равносилна на призив за борба - хората от барикадите и техните наследници. Кралят купува картината през октомври 1831 г. за 3000 франка и известно време я излага в кралския музей в двореца „Люксембург“. Малко по-късно я връща на Дьолакроа под условие, че не я излага публично. Това табу пада през 1855, след 25 години цензура, когато авторът получава разрешение да покаже творбата си на Световното изложение. Перипетиите на живописния революционен манифест окончателно приключват през 1874 година, когато влиза във фондовете на Лувъра.
През годините „Свободата води народа“ се превръща в  истински извор на вдъхновение. Тя е съкровищницата, от която Виктор Юго черпи с пълни шепи при описанието на сцените на барикадите в „Клетниците“ и най-вече за създаването на образа на Гаврош. Неговият прототип е момчето с черна барета, което държи револвери и в двете си ръце.
Френският фотограф Жерар Рансинан прави провокативна възстановка през 2008 г., в която образът на Свободата е изобразен с бурка, а самата тя е заобиколена от рапър и африканско дете войник.
През 2009 години афишът за празника на органа на френската комунистическа партия „Юманите“ показва чернокожата Свобода, която носи червено знаме и електрическа китара и е напълно облечена.
В разгара на финансовата криза сп. „Икономист“ също я постави на корицата си, като я превърна в символ на борбата срещу алчността на богатите. И тук има малка ирония - изобразително оръжие срещу неправдите и алчността е толкова популярно, че
картината е отпечатана в космически тиражи на банкнотите от 100 франка
емитирани от 1979 до 1995 година.
През годините „Свободата...“ има много преображения, дори и едно българско. То бе през юли миналата година, когато по време на антиправителствените протести бе направена жива възстановка на картината, като ролята на Свободата бе изиграна от модела Таня Илиева.
След откупуването й от Лувъра, творбата на  Дьолакроа го напуска само два пъти - за изложби в Токио и Страсбург през 1999 и 2004 година. Преживява и едно покушение на 7 февруари 2013 година, когато е надраскана от жена с флумастер, но щетите са минимални и са изцяло заличени.
По материали от интернет