Тригодишният Емануел и десетгодишният Ямил се забавляват в градската градина в центъра на Русе. И събират слънце. И двамата са с ясносини очи, с които внимателно наблюдават всичко, което се случва около тях - гълъбите, които пият вода, пъстрите цветя, хората, които се разхождат, радостните писъци на децата, яхнали люлката-конче пред Доходното...
След по-малко от две седмици Емануел и Ямил ще разказват за всичко това на приятелите си. На 15 август започва учебната година за Ямил, а Емануел се връща в детската градина. След няколко месеца пак ще сложат ските /ските на Емануел са много мънички - специални ски за малки деца/ и ще тръгнат на поредния излет, веднага щом студът скове с 80-сантиметров лед водата в близкото езеро. Емануел обича да лови риба - дядо му, който е бил хокеист, а сега е рефер на хокейни мачове, го учи на вечното изкуство-удоволствие айс фишинг. А Ямил отново се връща към тренировките в отбора по хокей, с който наскоро спечели областната шампионска титла за малки ученици. 
Работата е там, че Ямил и Емануел живеят във Финландия. А Русе е родният град на баща им. Бащата е Габриел Коте /ударението е на втората сричка!/. Цялото семейство е изминало 3083,5 километра със семейния автомобил, за да преодолее разстоянието от финландския град Раахе до Русе. От Раахе до Хелзинки са 630 километра, след това с ферибота до Талин в Естония, после през прибалтийските държави, Полша, Словакия, Унгария и Румъния дотук, изброява Габриел. За втори път идваме с кола - правим го за 5 дни, първия път Емануел беше едва на 10 месеца, усмихва се Титта. Титта е финландското момиче, което младият русенец среща в края на 2005 година на борда на кораба, където свири.
Обикновено след концерт Габриел веднага се прибирал в каютата
но този път се забавил - може би точно заради това - за да срещне Титта, която била сред публиката... И от 2006 година двамата не са се разделяли.
Може би някои русенци си спомнят момченцето на доктор Енса Коте, тъмнокожия лекар, роден в Гвинея Бисау и приел Русе за свой дом по силата на българската поговорка „Откъдето жената - оттам и родата“. Навремето докторът беше комай единственият русенец-африканец и беше сподирян от прикрити погледи по улиците. А чаровното му момченце неизменно предизвикваше желание човек да протегне ръка незабелязано и да го помилва по пухкавата коса.
Сега косата на Габриел Коте е високо подстригана, а момченцето е талантлив тромпетист и уважаван преподавател по музика в Музикалното училище в град Раахе. Преди това завършва русенското Музикално, след това - Консерваторията и 12 години свири в Русенската филхармония. Когато е изправен пред дилемата дали да тръгне на турне с операта „Порги и Бес“, или да наведе глава и да остане в оркестъра, младият тромпетист избира първото.
Реших да скоча в реката и да се убедя мога ли да плувам
или не съвсем, усмихва се Габриел. Оказва се, че може. Когато турнето приключва, най-добрият му приятел Анатоли му предлага да заминат за Финландия с групата Celebration и така Габриел отваря нова страница в причудливата си биография.
Аз съм класически музикант, така че след известно време работа по туристическите лайнери започнах да се явявам на конкурси, работих и в симфоничния оркестър на Финландия, сега също свиря в симфоничния оркестър в град Оулу - това е на 75 километра от Раахе, разказва Габриел. Но от 2008 година е учител по тромпет. Започнал с шестима ученици, сега има 24 - факт, който неизменно учудва неговите колеги в други градове. Щастлив съм, че хората харесват този инструмент, а музикалното изкуство е на голяма почит във Финландия, често това е фамилна традиция казва Габриел. Сред неговите ученици има две братчета от едно семейство, на друг ученик пък братът е тромбонист. Две дисциплини са традиционни във финландското училище - спортът и музиката, обяснява той. От спорта пък задължителни са ските и кънките. И как иначе - все пак става дума за Финландия... Другите часове, които са сред традиционните, са тези по изкуство, тук музиката има определено предимство. Образованието там е платено и не съществува дори мисъл, че детето може да не отиде на училище, че може да не внимава в час, че въобще обучението може да се води през пръсти, казва Габриел. И добавя: „Е, при тях това е правило, което е валидно за всичко.
Там се работи без никакво измъкване или оправдания като „Днес вали“ или „Студено е“
Минус 20 градуса - но след като има работа за свършване, просто се работи“.
„И преди, когато работех във Филхармонията в Русе, не съм приемал разпространеното „правило“, което спазваха мои колеги: „Колкото ми плащат - толкова ще свиря“. Това не е моят вариант. Според мен човек трябва постоянно да вдига собствената си летва, по малко, но постоянно! Инак просто не си заслужава“, казва Габриел Коте. Затова когато чуе от свои български познати „О, ти си постигнал целите си“, той повече се забавлява - защото има още толкова неща за постигане... Но признава, че се радва да вижда плодовете на труда си. Всяко дете е различно - и учителят трябва да бъде много внимателен към всички, един днес свири супер добре и схваща всичко „в полет“, при друг нещата стават по-бавно, но може утре при него нещата да се отпушат и да стане чудесен музикант, разсъждава тромпетистът. Всъщност много от децата, която проявяват музикална дарба, след като завършат училището, избират инженерни науки или други специалности, но все пак изкуството остава завинаги тяхна втора природа, а за това ролята на учителя е извънредно важна.
И е много мило, когато в края на учебната година получавам цветя
картички, шоколадови бонбони от моите ученици, усмихва се Габриел. 
Как човек, корените на когото са в далечната Гвения Бисау /където средната годишна температура е плюс 26 градуса/, свиква със Страната на Дядо Коледа?
В началото си мислех, че се свиква, но има моменти, когато депресията доста ме наляга, признава русенецът. Като свърши концертът, всички веднага се разотиват по домовете си - докато тук, в Русе, задължително отивахме да изпием по бира и да побъбрим, казва той. Това, което спасява, е семейството. Семейството балансира онези липси, които младият мъж неминуемо изпитва. Това тук - зелените пейзажи на България, слънчевата атмосфера, само сградата на Доходното като погледна, душата ми се пълни, не скрива Габриел. Искрено се надявам нещата тук да се оправят и да потръгнат, добавя той и издава, че Титта го пита понякога дали не иска да дойдат да живеят в България. Може би един ден, когато децата пораснат и станат самостоятелни, тогава с Титта ще дойдем да живеем тук.
А докато децата растат, Габриел намира своето равновесно живеене във Финландия. Елемент от това е и неговото увлечение по водолазния спорт. Град Раахе е на брега на морето, в Ботническия залив, наоколо има много езера, има и каменни кариери, които след като са използвани, се запълват с вода - и стават чудесни места за гмуркане. Една такава кариера за малко не станала най-черното място за Габриел - спуснал се на 31 метра под водата, а после изплувал прекалено бързо, без да спази задължителната декомпресия... „Наистина беше страшно. Но миналата година отидох отново и се гмурнах пак - трябваше да преодолея онова психическо натоварване, което не ми даваше мира“, казва Габриел. И пояснява - оттогава когато се гмуркам, винаги ходим с Титта и с децата. Любимото му място е морето край Раахе - там има два потънали кораба, единият е дървен, построен е през 1879 година, а е потънал през 1922-ра. Като слезеш на дъното, виждаш руля, металните части - невероятно интересно е, разказва с увлечение русенецът, който има защитени две водолазни нива.
Докато са в тазгодишната си лятна ваканция в Русе, имат да свършат още нещо. Вдъхновена от красивия парк в Русе, Титта подготвя своя книжка, в която главен герой е една калинка - Посланик на щастието.
Русенският парк е големият дом на малката калинка
която всеки ден има своите приключения и опознава света. За първи път вижда дъжда, дъгата, концерт в гората, сватба на мравките... Това ще бъде книга-помагало, обяснява Титта. След всяка история има въпроси от рода на „Колко цвята има дъгата“, „Какъв е цветът на слънцето“. Първото томче на книжката е предназначено за деца на възраст от 8 месеца до 3 години, в следващото калинката пораства и става момченце - така децата ще порастват с книжката и с нейните герои, като прибавят впечатления за околния свят, казва Титта. А и самата книжка „ще расте“ заедно с тях. В Русе авторката открила и илюстратора за изданието - художника Огнян Балканджиев. Идеята е книжката-помагало да помага на деца от детски градини и ясли да опознават света. Но заедно с това тя ще има и интерактивен характер - така че и деца със затруднено зрение, да речем, да могат да я почувстват с другите си сетива - да я усетят чрез докосване и дори прегръдка, чрез слушане на музика /която ще напише Габриел/, даже чрез помирисване...
Броените дни бързо свършват, казва друга българска поговорка. Без да драматизират стопяването на ваканцията, Титта, Габриел, Ямил и Емануел се радват на русенското слънце и на срещите с хора, които ги обичат. После се връщат във финландския си дом, при ските, хокея, страстите на айс фишинга и айс ралитата по дебелия лед на замръзналите езера - „нормалните северни удоволствия“, както пояснява кратко Габриел.