Изследователите на дружинките „България за себе си“, създадени в редица градове през есента на 1886 г., приемат, че идеолог на патриотичните организации е Захари Стоянов, че първата дружинка е сформирана в Русе, но също така констатират, че няма документални сведения кои са лицата организирали конкретните инициативи на русенските запасни офицери. Липсващата информация се съдържа в откритите в края на 80-те години на миналия век документи в рушаща се къща в центъра на Русе. Новопостъпилият тогава млад историк - уредник в отдел „История на България 15-19 в.“ Иво Жейнов спасява от унищожаване ценните материали и днес те са във фонда на Русенския музей.
Постъплението съдържа най-важните документи за всяка организация - устава, клетвата, която са положили 72-мата членове-основатели със списък на имената им и др.
Собственик на несъществуващата вече къща е Лазар Динолов (27 септември 1860, Русе - 12 февруари 1944, Русе).
През 1879 г. той постъпва в армията и е произведен в чин взводен подофицер.
Участва в потушаването на разбойническите чети
в Герлово и Силистренско, в Сръбско-българската война. Член-основател е на първата българска Търговско-индустриална камара, един от собствениците на пивоварната фабрика „Св. Петка“, собственик на търговско-индустриална къща, председател е на русенското бюро и член на Висшия партиен съвет на Народно-либералната партия, депутат в V, VI и VII Обикновено народно събрание, кмет на Русе (2 юни 1903 - 15 януари 1904). Диналов е основател и касиер на организацията, близък приятел и съмишленик на Никола Обретенов, Захари Стоянов, Стефан Стамболов. В съобщението за кончината му на 12 февруари 1944 г. пише, че Л. Динолов и „един от първите ратници за освобождението на България и водач по потушаването на преврата през 1887 г. целящ да смъкне законното правителство възглавявано тогава от големия държавник Стефан Стамболов“.
Потомци на Динолов живеят под наем на втория етаж в къщата на Обретенови и след погрома над семейството спасяват част от вещите
които днес се съхраняват в дома на внука на Просеничкови - Боян Балкански.
Волята на д-р Иво Жейнов беше останалите документи, спасени от рушащата се къща, към които РИМ-Русе не прояви интерес, но свидетелстват за стопанската и обществена дейност на Лазар Диналов, да бъдат дарени на Държавен архив-Русе. Изпълних волята му! Очевидно темата все още е твърде „деликатна“ за музея - през 80-те години в Русе имаше експозиция, посветена на т. нар. Русофилски бунт и днес, въпреки смяната на поколенията, все още не може да бъде преодоляно музейното преклонение пред предателите на Отечеството! 120 години след създаване на патриотичните дружинки „България за себе си“ реших да разкажа накратко историята, която авторите на музейни експозиции в града „деликтно“ премълчават*.
В слово, произнесено на 4 март 1937 г. по повод 50-годишнината „от оня фатален ден, в който русенските улици бяха облени с кръвта на 76 души и граждани, от които 72 души мъртви“,
Лазар Динолов посочва конкретния повод за създаване на патриотичната формация в Русе:
„В началото на октомври 1886 г. румънският вестник, орган на Либералната партия на Йон Братиану, министър-председател на либералния кабинет, който симпатизира на нашата борба, публикува на първа страница уводна статия със заглавие „Финитус Булгария“, в която съобщава, че специалният кореспондент на в. „Таймс“ телеграфирал от Одеса на своя вестник в Лондон, че там се организира един окупационен корпус от всички видове оръжия, който скоро ще бъде изпратен към западния бряг на Черно море. Тази статия силно разтревожи и нашето гражданство, което се състоеше от 7 набора запасни войници и стари и млади опълченци. Тогава стана на всички ни ясно целта на идването на генерал Каулбарс в града и срещата му с някои български офицери“.
Известно е, че непосредствено след абдикацията на княз Александър Батенберг руският император изпраща в България ген. Николай В. Каулбарс като временен дипломатически агент на Русия, с цел да предизвика смут и свали регентството. Веднага след пристигането си на 12 септември 1886 г. в София, той предприема обиколка из Северна България в безуспешен опит да привлече тамошните военни гарнизони и провежда агитация сред населението срещу Регентския съвет. По повод пристигането му на 26 септември в Русе
Захари Стоянов организира внушително шествие начело с кмета Петър Винаров и шестима народни представители
подготвен е специален адрес и декларация. Ген. Каулбарс отказва да приеме делегацията и 125-мата участници са изгонени от двора на руското консулство. А в града вече се е разнесъл слух, че ротните командири Рибаров и Гешов са решили да изведат ротите си и да заемат окръжното управление, пощата, телеграфа, да арестуват другите офицери и да обявят непризнаването на правителството. Макар и осуетен, този опит „ни разтревожи в най-горна степен“, пише в спомените си Лазар Динолов, и тогава се ражда идеята да се организира дружество, чрез което гражданите да противодействат на русофилско настроените офицери. Бъдещите основатели на Дружинката внимателно наблюдават поведението на руския генерал при посещението в Русе и как му се представят някои, съмнителни според тях офицери, между които и специално пристигналия от Силистра кап. Христо Кръстев. 
На 8 октомври 1886 г. Лазар Динолов споделя тези свои мисли с Харалампи Ангелов и Стати Данев.
И тримата решават да организират голямо събрание
като предварително набележат списък от 10 души евентуални свои съмишленици. На 12 октомври Пенчо Карамаждраков (брат на основателя на Русенския революционен комитет Ганчо Карамаждраков) предлага име на организацията - Русенски народен комитет „България за себе си“. Първоначално срещите са в кафене „Преслав“ на Лазар Динолов, но с нарастването на членовете се налага да се наеме отделно помещение за сбирките, което да служи и за канцелария. Членове на новосформираната патриотична организация се срещат със Захари Стоянов. Лазар Динолов свидетелства в спомените си, че той се е съгласил да подготви проектоустава и текста на клетвата, одобрява целта, но „при все това, ако и да не прие да доде поне веднъж на събрание, то пак насърчил беше малко депутацията“. Причината за отказа да присъства на събранията е ангажираността на З. Стоянов, който по това време пише кореспонденции за румънския „Телеграфул“, само за периода 15 октомври - 1 ноември, е изпратил 47 телеграми до английския „Таймс“, предстои му пътуване до Търново за предстоящото откриване на 15 октомври на ВНС, подготвя и събраните съчинения на Христо Ботев. Не бива да пренебрегване и личния момент - младото семейство Анастасия и Захари очаква раждането на Аглика (27 октомври). 
Подготвения от З. Стоянов устав определя комитета като
„учреждение политическо, предизвикано от настоящите критически минути за България“ с цел опазване независимостта на страната
Русенци подготвят и възвание, с дата 28 октомври „До събратята ни запасни солдати, стари и млади опълченци“, с което твърдо се противопоставят на опита на русофилски настроените „свищовски корифеи“ да съставят дружинки в подкрепа на окупационна политика на Русия и против българското правителство. Възванието е отпечатано в 1000 екз. в печатницата на един от членовете Михаил Хаджикостов.
Призивът на русенци намира широк отзвук в цялата страна. В „Принос към историята на социализма в България“ Димитър Благоев пише, че „в късо време България се покри с патриотични организации, с дружини „България за себе си“, един вид народна милиция за защита на отечеството от предатели... цялата млада интелигенция се увлече в тях“.
Главна задача на комитета е снабдяването на членовете му с оръжие. Освен 72-та редовни членове към него се водят още 7 набора запасни войници, но  повечето от тях нямат оръжие. С оръжие ги снабдява назначения на 17 август 1886 г. за окръжния управител на Русе адвокат Димитър Мантов.
Членовете на русенската дружинка създават добра организация и внимателно следят случващото се в града
Около домовете на известните русофили, където се правели тайни събрания, се назначават нощни патрули. Първите сведения, получени по този начин, се отнасят до действията на Ана Стоманякова и майор Атанас Узунов. 
През ноември русофилите в Русе създават революционен комитет под ръководството на Тома Кърджиев с членове Пенчо Черковски, братя Симеон и Павел Златеви, Георги Геров, Димитър Янев, Александър Цветков. Съзаклятниците  използват познатите от събитията от 70-те г. структури и познанства - Тома Кърджиев е един от основателите на Русенския революционен комитет и активен деец на възрожденското читалище „Зора“. Организатор на Червеноводската чета (1875) Тома Кърджиев привлича към русофилските среди и Атанас Узунов, участник в четата, завършил Юнкерското пехотно училище в Одеса (1877). Узунов е герой от Сръбско-българската война (1885), а през 1886 г. е комендант на Русе и командир на пионерния полк, а след принудителното емигриране на Т. Кърджиев ръководи дейността на комитета. Често в дома му се провеждат събрания.
От публикуваните документи е видно, че окупационния фонд в Букурещ щедро възнаграждава русофилския комитет в Русе:
получени са безотчетно през януари 1887 г. 75 хил. франка, по-късно още 45 хил. фр., за лечение на кап. Белван - 15 хил. лв., взаимообразно на Георги Геров - 8 хил., безотчетно на Пенчо Черковски - 4 хил. за участието му атентата срещу Мантов, на Сапунов - 4 хил., на семействата на разстреляните офицери - 25 хил. т.е. общо 176 хил. безотчетно и 8 хил. взаимообразно.
По запазените от Лазар Динолов документи е лесно да се направи и сравнение между финансите на русофилския комитет и комитета „България за себе си“: през май и октомври 1888 г. приходите се набавят от членски внос, един лев месечно, помощи от частни лица, 236 лв. от продажба на устави по 20 ст., продажба на книгите „Чардафон Велики“ от З. Стоянов и „Борбата на българите за съединението им“ от германски журналист и военен кореспондент от последната Руско-турската война Артур фон Хун. Общият приход до май 1888 г. е 562 лв., а до октомври - 1379 лв. Комисията, прегледала сметките на касиера Л. Динолов одобрява разходи за погребението на Ан. Чернев, убит по време на метежа, за лечението на ранения Иван Преславски и помощ за неговата майка, за лечение на Алеко Калинов в Букурещ, както и за поръчан от Букурещ венец за възпоменание по повод годишнината от русофилския метеж. 
Окръжният управител Мантов стриктно изпълнява задълженията си като участва активно в разследването, последвало потушаването на бунта. Министър-председателят Васил Радославов го изпраща на 17 март в Букурещ, със задача да установи неофициални контакти с руската легация и с руския посланик Михаил Хитрово. На 19 март 1887 г.,
след случайна среща с група проруски ориентирани офицери емигранти, с които влиза в остри спорове, е тежко ранен след стрелба на оживен букурещки булевард
По този повод Енгелс пише: „Какво прави руското правителство? То нарежда да се извърши в Букурещ атентат срещу български префект. Така че всичко, в което руското правителство обвинява нихилистите и въз основа, на което иска предаването им като вулгарни престъпници, то върши само чрез своите ноторни агенти в България“. 
Постепенно в Русе се насажда мита за „Мантовата гробница“. Телемах Хаджипенов, редактор на в. „Русенский куриер“ издава брошура със заглавие „Мантовата гробница“, с която внушава, че тогавашният окръжен управител е „баш сопаджия“, „баш хайдутин“, че е „пропаднал тип, който със своята жестокост надминава дори турските паши и бейове“. В отговор Мантов завежда две отделни съдебни дела за клевета, които печели. И въпреки спечелените съдебни дела и безпристрастната оценка на Симеон Радев, че членовете на дружинката запазват главните заговорници от стихийния гняв на русенци,
митът за „Мантовата гробница“ битува и днес в града
Двадесет години след опита за бунта патриотичната местна общественост  засвидетелства своето уважение към членовете на дружинката с покана „за интимна гощавка“ на 17 март 1908 г. Последна среща на останалите живи участници в дружинката - Иван Малчев, Лазар Динолов, Иван Преславски, Пенчо Армянов, Михаил Хаджикостов, Михаил Йорданов е по повод 50-годишнината от събитията. На 3 март 1937 г., след литургия на празника Освобождението на България е отслужена панихида за падналите им другари през време на потушаване на метежа на 19 февруари 1887 г. и молебен за малко останалите живи дейци в присъствието на всички военни чинове от русенския гарнизон. И след кончината на тези достойни мъже паметта за тяхната смела гражданска позиция потъва в забрава, а съвременните изследователи на местната история „случайно“ пропускат тези факти в осъвременяваните музейни експозиции! Премълчаването на историческите факти форма на манипулация на историята, а резултатът - патронният празник на ОУ „Олимпи Панов“ през 2022 г.!
* Цялото изследване е публикувано в сборника Съединението 1885 г. и неговите личности. Сборник доклади от научна конференция, организирана от ИИИ при БАН, РИМ-Пловдив. Пловдив 2025, с. 243-257.