Вечерта на 21 август 1986 година вулканичното езеро Ниос, скътано в планините на Северозападен Камерун, изглеждаше толкова спокойно, колкото всяка друга вечер от последните няколко века. Водите му - тъмни, дълбоки, обгърнати от гъста растителност и мъгла - отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Жителите на околните села - Ниос, Кам, Ча, Субум и Фанг - си легнаха, без да подозират, че спят в сянката на един от най-зловещите природни капани на планетата. Никой не знаеше, че под повърхността на езерото, на дълбочина от стотици метри, се беше натрупал огромен резервоар от смъртоносен въглероден двуокис - газ, който е невидим, без мирис и безвкусен, но в достатъчно висока концентрация убива за секунди.
Гръм в нощта
Около 21:30 ч жителите на селището до езерото чуха странен шум. Според очевидци той приличал на далечен гръм, който траел между 15 и 20 секунди. Последвала внезапна миризма - смес от сероводород и разлагаща се органика, която някои описват като мирис на гнило или изгорели яйца. А после - нищо. Само тишина. Но тази тишина била най-ужасяващата от всички, защото в нея се разливала невидима смърт.
Облакът от въглероден двуокис, който избликнал от дъното на езерото, бил с обем около 1,6 милиона тона. Тъй като CO2 е с 1,5 пъти по-плътен от въздуха, облакът се плъзнал по земята като призрачно цунами, обгръщайки всичко по пътя си. Скоростта му достигала между 20 и 50 километра в час. Той не погубвал сградите, не чупел дървета, не оставял следи от огън или разрушение. Той просто отнемал въздуха. В радиус от 25 километра хората и животните просто се свличали на земята, без да разберат какво се случва.
„Чух дъщеря си да хърка по ужасен начин“
Разказите на оцелелите звучат като страници от апокалиптичен роман, но всеки от тях е документиран и потвърден.
Джоузеф Нквейн от Субум е един от малцината, които оцеляват, макар и с цената на невъобразима травма. В показанията си пред спасителните екипи той разказва: „Не можех да говоря. Загубих съзнание. Не можех да отворя устата си, защото усетих нещо ужасно. Чух дъщеря си да хърка по ужасен начин; много ненормално. Когато тръгнах към леглото й, припаднах и паднах. Бях там до девет часа сутринта, докато приятел не почука на вратата ми. Учудих се, че панталоните ми бяха червени, имаха петна като мед... Ръцете ми имаха рани... Отворих вратата... Исках да говоря, но дъхът ми не излизаше... Дъщеря ми вече беше мъртва... Влязох в леглото й, мислейки, че още спи. Спах до 16:30 ч следобед. Тогава успях да отида до къщите на съседите. Всички бяха мъртви...“. 
Друг оцелял, Кванга, помни: „Единственият звук, който чух тази съдбоносна сутрин на 21 август 1986 г., беше плачът на няколко оцелели. Беше студена и хладна вечер. Всички си легнахме без никакви притеснения. Местата бяха толкова тихи, сякаш селото беше гробище - дори не се чу птичи писък“. Той загубил сестра си, бременната си майка, братовчеди и племенници. 
В селото Долен Ниос единствените оцелели били жена и дете. Много от хората, които опитали да бягат от облака, били открити мъртви по пътеките, водещи навън от селото. Някои оцелели разказват, че са кашляли кръв, други - че са получили парализа и натъртвания от налягането на газа. 
Сутринта на страшния съд
Когато на 22 август първите външни лица - търговци и пътници - достигнали района, те заварили картина, която приличала на сцена от война, но без следи от оръжия. Телата на хора и животни лежали разпръснати по земята. Крави, кози, птици, дори насекоми - всичко било мъртво. Сградите стояли непокътнати. Растителността около езерото била примляна от вълната, която изригването предизвикило във водата. Нивото на езерото спаднало с близо 1,2 метра. Водата придобила тъмнокафяв, почти кървав цвят. 
Първоначално никой не можел да обясни какво се е случило. Правителството на Камерун първоначално дори не разпространило информация за по-малък инцидент две години по-рано. Лекарите, пристигнали на място, открили, че устата и носовете на мъртвите изпускали пенеста кръв и слуз, а телата били замръзнали в конвулсии. Някои имали химически изгаряния от следи на серни съединения, но дрехите им били непокътнати - знак, че смъртта не идвала от огън или физическа сила, а от нещо невидимо. 
Общият брой на жертвите бил между 1700 и 1800 души, заедно с над 3500 глави добитък и безброй птици и насекоми. Около 4000 оцелели били принудени да напуснат домовете си и били настанени в лагери за вътрешно разселени лица. Много от тях никога не се завърнали. 
Науката зад кошмара: Какво е лимнично изригване?
Когато международен екип от учени - вулканолози, хидролози и химици от Франция, САЩ и Япония - пристигнал на място, те срещнали загадка. Езерото Ниос е кратерно езеро, образувано в улегнал кратер на вулкан от Оку вулканичното поле. На дъното му, на дълбочина от над 200 метра, магма от подземен източник непрекъснато просмуквала въглероден двуокис във водата. Газът се натрупвал под високо налягане в студените, плътни долни слоеве на езерото, защото водата в дълбоките кратерни езера рядко се смесва с горните слоеве - явление, наречено стратификация. 
През вековете езерото се превърнало в гигантска бутилка с газирана вода - само че вместо безобидна газировка, в него се съхранявал смъртоносен обем CO2. Учените изчислили, че в дълбоките води се били натрупали между 100 000 и 300 000 тона разтворен въглероден двуокис. Обикновено този газ оставал заключен под налягането на водния стълб и химичната стабилност на долните слоеве. Но в нощта на 21 август нещо нарушило това крехко равновесие.
До днес точният механизъм на задействане е предмет на научни дебати. Най-разпространената теория сочи свлачище - част от скалния бряг се срутила в езерото, разбърквайки дънните слоеве и предизвиквайки верижна реакция. Други учени предполагат минимална подземна вулканична активност или леко земетресение. Според френския вулканолог Мишел Албан и японския екип, ръководен от Т. Охба, дори малък поток мехурчета CO2 от дъното може да предизвика лавинообразен ефект: мехурчетата, изплувайки нагоре, засмукват околната вода, обогатена с газ, която на свой ред дегазира и ускорява потока. На повърхността този процес може да бъде усилен сто хиляди пъти спрямо първоначалния дънен поток. 
Това явление - експлозивно освобождаване на разтворени газове от дълбоко езеро - учените наричат лимнично изригване (от гръцкото limne - езеро). То е толкова рядко, че преди 1986 г. почти никой не го познавал. И все пак, както се оказало, Ниос не бил първият случай.
Предвестникът: Езерото Монун, 1984
На 15 и 16 август 1984 година, на 95 километра югоизточно от Ниос, друго кратерно езеро - Монун - извършило същия трик. Тогава облакът от CO2 убил 37 души, сред които група от 12 души, пътували в открит камион, и моторист, чието тяло било открито мистериозно на пътя към езерото. Лекар и полицай, пристигнали на място, заварили бели облаци, висящи над пътя, и тела с пенеста кръв от носа и устата. 
Правителството на Камерун обаче потулило инцидента. Регионът бил отдалечен, без електричество и телефони, и новината не достигнала жителите на Ниос. Ако тяхната общност била предупредена, ако знаела за опасността, която спи под тихата повърхност на езерото, може би историята щеше да е различна. Но през 1984 г. науката все още не разбирала напълно механизма, а политическата воля за прозрачност липсвала.
Последвалите изследвания на езерото Монун, проведени от американските вулканолози Х. Сигурдсон и Дж. Девайн, разкрили, че в дълбоките води има изключително високо съдържание на бикарбонатни йони и CO2. Те предупредили, че подобни катастрофални процеси могат да се случат и в други езера в Камерун, образувани във вулканични кратери. Техните предупреждения се сбъднали две години по-късно - с ужасяваща прецизност. 
Спящият гигант: Езерото Киву - заплаха от друго измерение
Ако Ниос и Монун са били трагедии, то езерото Киву - разположено на границата между Руанда и Демократична република Конго - е потенциална катастрофа от апокалиптичен мащаб. Обемът на Киву е 2000 пъти по-голям от този на Ниос, а в дълбоките му слоеве са разтворени количества CO2 и метан, които надвишават тези в камерунските езера с няколко порядъка. 
Киву е силно стратифицирано - студените повърхностни води са отделени от топлите, газообогатени дълбоки слоеве от т.нар. хемоклина (граница на химичните слоеве) на около 60 метра дълбочина. За разлика от Ниос, където основният заплашващ газ е CO2, в Киву огромни количества метан (CH4) се произвеждат от микроби, които консумират част от въглеродния двуокис. Този метан вече се добива като енергиен източник - руандският проект KivuWatt произвежда ток за региона. Но в същото време учените предупреждават: ако деликатното равновесие на езерото бъде нарушено - от силно земетресение, вулканично изригване или дори екстремни климатични промени - милиарди кубически метри газ могат да избликнат на повърхността. 
По бреговете на Киву живеят близо два милиона души. Масово изригване би могло да причини не само задушаване, но и взривове от метана, последвани от цунами. Седиментните проби от дъното на езерото разкриват доказателства за подобни събития в миналото - най-значимото от тях е настъпило преди между 3500 и 5000 години, вероятно предизвикано от суша, която понижила налягането в дълбоките слоеве. Днес езерото се наблюдава постоянно, но геополитическите напрежения в региона и бавният напредък на конгоанската страна по отношение на дегазацията пораждат сериозни притеснения сред специалистите. 
Дегазацията: Как човечеството опитоми езерото-убиец
След катастрофата от 1986 г. международната научна общност се мобилизира с безпрецедентна бързина. През 2001 г. в езерото Ниос била инсталирана първата тръба за изкуствена дегазация - дълга 200 метра, тя стига до газообогатените дълбоки слоеве и позволява на CO2 да излиза контролирано. Интересното е, че след първоначалното подпомагане с помпи процесът станал самоподдържащ се: излизащите мехурчета създават тяга, която изтегля още вода нагоре, без нужда от външна енергия. През 2011 г. били добавени още две тръби, а до 2019 г. учените потвърдили, че дори една-единствена тръба може да поддържа безопасни нива на газ завинаги. 
Подобни системи били инсталирани и в езерото Монун. Наблюденията показват, че рискът от ново лимнично изригване в двата камерунски кратерни резервоара е драстично намален. Но науката продължава да предупреждава: ако дегазацията спре, ако поддръжката бъде пренебрегната, езерата отново ще започнат да натрупват смъртоносен товар.
Ехото на трагедията
Три десетилетия по-късно оцелелите все още носят белезите - физически и психически. Агнес Танг, която загубила 10-годишния си син през онази нощ, по-късно едва се спасила, когато лагерът Буа-Буа, където били настанени разселените, бил разрушен. Евелин Бомфух, загубила племенницата си, днес продава боб и царевична каша по улиците на Яунде, за да изхранва семейството си. Много от оцелелите страдат от хронични респираторни проблеми, парализа и психологическа травма. 
Но може би най-страшното е, че за света трагедията на Ниос остава относително непозната. Тя няма разрушени небостъргачи, няма разтърсващи се мостове, няма огнени стихии - няма визуален шок, който да завладее медиите. Тя е просто една невидима смърт, която в една августовска нощ отне живота на 1700 души, без да остави и следа от насилие върху телата им. Хората просто заспали - и не се събудили.
Езерото Ниос днес отново е спокойно. Водите му отразяват облаците, а тръбите за дегазация непрестанно бълбукат, изпускайки на безопасни порции газа, който някога убиваше. Те са малък, скромен паметник на човешката изобретателност - и тихо обещание, че никога повече едно езеро няма да превърне нощта в гробница.
По материали от интернет