На Голяма Богородица в болница „Юлия Вревска“ в Бяла наред с големия християнски празник отбелязаха и един личен. Личен и забележителен. На 15 август се навършиха 50 години от първия работен ден на медицинската сестра Янка Панова. Вече половин век тя ходи ден след ден на работа на едно и също място, със същата отдаденост към пациентите както в оня горещ летен ден в средата на август 1976 година.
Хората от Русе или друг голям областен град трудно ще разберат разказа за здравеопазването в малкия общински център, на който пък завижда населението от селата наоколо. Иначе всички знаем, че няма медици, но като че ли само като твърдение, докато не го усетим със собствената си тревога. Заради тази липса на кадри в детското отделение на болницата в Бяла работят доктор Иванка Даскалова на 81 години, доктора Здравка Арабаджиева на 86 години и сестра Янка Панова на 75 години. За щастие и трите са енергични, здрави и напълно в час с медицината.
Но срещата ни сега е с „юбилярката“, за която в отделението беше организиран специален празник.

- Как направихте първите стъпки към тази професия?
- Това беше толкова отдавна, 1974 година. Тогава в съзнанието ми всъщност се зароди мечтата за сестринство по простата причина, че видях приятелка, която вече беше първи курс в Обединено медицинско училище Русе и тя ме запали за това. 
- Какво ви харесва тази професия?
- Вниманието и отношението към болните пациенти. Удовлетворението, че нещо си дал, че нещо си направил. Детските очи са много светли и много радостни, щастливи са децата от помощта, която сме дали.
И така, завърших след две години това Обединено училище, след това минахме на преквалификация.
Завърших, първо да кажа, с отличен успех. Когато стана време за разпределение на стажа, всички завеждащи лекари от различните места бяха дошли там и от Кубрат ме поискаха веднага, но тъй като имах отличен успех, пожелах да бъда в Бяла. Бях вече семейна, имах едно дете и започнах най-напред в детско отделение. Това беше в корпуса на старото детско отделение. Тук е голямата сграда, масивната, която е с четири отделения. И най-напред ме посрещна завеждащ отделението
доктор Арабаджиева, която ми беше първия ментор, така да се каже, която ме научи на работата, на дръзновение, на чувството към децата, на всичко всъщност ме е научила
Работихме с всички нозологични единици /нозологична единица е отделна, самостоятелна болест или състояние с ясни признаци, причина и начин на развитие - б.р./ по заболяванията. Не както сега по клинични пътеки, а по  абсолютно всички заболявания - било ранени в катастрофа, било изпаднали кома, било с ларингит, с пневмония, с астма, абсолютно всички заболявания от 0 до 14 години. Бяхме на двустепенно обслужване с 8 сестри в отделението, т.е. майки над една година не кърмачки, не се приемаха в отделението и ние отговаряхме за тези деца.
Най-много деца са ни посещавали от Две могили, но от дома, които бяха с такива заболявания. Лежащо болни предимно. 
През моята практика са минали около 18 млади сестри, които съм ги обучила да се раздават изцяло в работата си, да бъдат всеотдайни.
Така че, минали са и около 6-7 поколения. И това е едно удовлетворение, едно чувство на отдаденост.
- Поздравяват ли ви по улиците хората?
- О, да! Много хора, които са видели добро, разбира се. Да, спират се, приказваме.
- Кога дойде последно нова колежка при вас?
- За новата колежка мога да кажа, че тя ми беше санитар. В месеците, в които беше на работа при нас, си създадох такива впечатление в нея и тя започна да се интересува за нашата работа. И аз започнах да й обяснявам. 
А тя решила да отиде да кандидатства, независимо, че беше на 40 години. Така колежката в момента е тук
- А вие през годините сте били вдъхновител.
- Вдъхновител, да. И ръководител. Защото в годините станах старша сестра на отделението през 1984 година. Бях само на 7 години и половина трудов стаж. Имах колежки, които бяха с по-голям стаж, бяха профпредседатели, партийни секретари... Аз бях просто нула, млада сестра. Но опитът, който съм го придобила, може би накара моето ръководство, да ме избере за старша сестра на отделението. Разбира се, това не се хареса на колежките ми, обаче духът ми беше много силен, наделях над всичко. И така до ден днешен.
- А имахте ли непоносими дни?
- За мен
най-тежкият период е, когато по време на ковида в рамките на три месеца починаха съпругът ми, майка ми и баща ми
А иначе работихме на график както в детското отделение, така и в ковид отделението. Това беше време, в което много труд вложихме.
- И време на страдания.
- Имаше и страдания, и умиращи хора, и познати, и близки. Просто в Бяла ние сме малко градче, в което се познаваме.
- И всяка загуба беше тежка. 
- Тежка и трудна, да.
Но ковидът отдалечи хората от това да бъдат заедно
Аз живея в апартамент, в блок, в който всички хора се отдръпнаха един от друг. Ние вече само се поздравяваме. Никой друг не идва, не чуква. Дори като ми звънни звънеца веднъж, аз се учудвам кой идва, освен човека за водата. Просто няма кой да дойде вече. 
- Няма кафенца по съседски?
- Не, не. По-рано сме си правили услуги, събирали сме се, ходили сме си на гости. Сега не.
- И ковидът ли направи това?
- Да. Той отдалечи хората един от друг.

Това разказва старшата сестра Панова и със лекота си припомня тежките случаи на пациенти след катастрофи по ужасния път Русе-Бяла, на неглижирани бебета с рискови заболявания, на хитруващи тийнейджъри и изобщо цялата пъстрота на професията й.
По пътя на връщане от беленската болница пред очите ми са отново медиците на почтена възраст, а в ушите ми е разказът за липсата на лекари извън големия град. Колко да е прогресивна тая България, след като един доктор чакат хората в пет села!

Ася ПЕНЧЕВА,
кореспондент на БНР