Има писатели, родени за литературата. И има такива, при които тя пристига като гост - неочакван, донякъде нежелан, но в крайна сметка завладяващ целия дом. Джон Голсуърти принадлежи към втората категория. Отраснал в богато семейство, завършил право в Оксфорд, вписан в адвокатската колегия и готов за правилен буржоазен живот - той открива литературата на борда на търговски кораб, в Тихия океан, благодарение на един малко известен тогава поляк на служба. И след това прекарва следващите три десетилетия, описвайки с прецизността на адвокат и страстта на влюбен мъж класата, от която произхожда - и към която никога напълно не принадлежи. И казва нещо, което не е израз на свръхвисоко самочувствие, а обобщение на житейския му опит: „Истински великите хора не говорят напразно и не се бутат в тълпата - те плават сами в своите си лодки по тихи канали“.
Синът на богатото семейство от предградията на Лондон
Джон Голсуърти е роден на днешната дата - 14 август 1867 година, в Кингстън Хил, Съри, в заможно английско семейство с корени в девонширското фермерство. Семейната история е типично викторианска: скромен произход, трудолюбие, натрупано богатство в имоти, удобен живот в предградията на Лондон. Баща му, Джон Голсуърти старши, е адвокат и директор на компании. Синът получава образованието, предписано от класовите норми на епохата: Харо, след това колеж в Оксфорд, право.
През 1890 година Голсуърти е вписан в адвокатската колегия. Всичко върви по план. Той специализира в морско право - и точно тази специализация го спасява от правото. За да трупа практически опит, предприема дълго пътешествие по море. Изплава към Далечния изток. На борда на товарен кораб среща първия помощник-капитан, полякът Юзеф Конрад Коженьовски, известен по-късно като Джоузеф Конрад.
Срещата е хронологично документирана: 1893 година. Двамата мъже, единият с амбиции да бъде адвокат, другият с амбиции да бъде писател, стават приятели за цял живот. Конрад, чийто „Лорд Джим“ и „Сърцето на мрака“ тепърва предстоят, вдъхновява младия юрист да се вгледа в себе си. „Намерих закона за неприятен“, казва по-късно Голсуърти в кратко обобщение на прехода. Простата реплика прикрива дълбока смяна на идентичност.
Псевдонимът и жената
Обръщането към литературата обаче не е мигновено. Голсуърти пише години наред - и публикува под псевдоним. Първата му книга, сборник с разкази „От четирите ветрища“ (1897), излиза под името Джон Синджон. Следват романите „Джоселин“ (1898) и „Вила Рубейн“ (1900) - пак под Синджон, пак за собствена сметка. Нещо го задържа от пълното излизане на собственото му лице.
Отчасти причината е лична. От 1895 година Голсуърти е в тайна афера с Ада Немезис Пиърсън Купър - жената на своя братовчед, майор Артър Голсуърти. Десет години двамата крият връзката. Когато баща му умира през 1904 година и Голсуърти най-после се чувства финансово независим и емоционално свободен, Ада се развежда с мъжа си и двамата се женят на 23 септември 1905 година. Само тогава писателят за пръв път публикува под истинското си име - романът „Островните фарисеи“ (1904) е официалното начало.
Тайният брак, несъвместим с викторианските норми, не остава без последствия за творчеството. Нещастният брак на Ада с Артър - жена, третирана като собственост, без право на избор - се превръща в зародиш на романа, с който Голсуърти завладява света. „Мъжът на собствеността“ е роден от неговата любов и нейното страдание.
Пристигат Форсайтови
„Привилегированите, присъствали на семеен празник на Форсайтови, са виждали тази прелестна и поучителна гледка - семейство от горната средна класа в пълна пищност“. Така започва „Мъжът на собствеността“ (1906) - и в тези няколко думи Голсуърти полага цялата своя критична програма: ирония, дистанция и дълбоко познаване отвътре на средата, която описва.
Главният герой е Сомс Форсайт, богат колекционер, за когото жена му Ирен е просто поредната придобивка - красива, недостъпна, упорито неподчиняваща се. Когато Ирен се влюбва в архитекта Босиней, Форсайтите се изправят пред нещо, което не могат да притежават: желанието на друг човек. Романът е „жестока критика на горната средна класа, собствения произход на Голсуърти“, ще отбележи по-късно Нобеловият комитет в биографията към наградата.
Самият Голсуърти не бърза да продължи историята. Между „Собственикът“ (1906) и следващите части на сагата минават петнадесет години и Първата световна война. „В примка“ е публикуван едва през 1920, „Дава се под наем“ - през 1921. Трите романа са събрани в „Сага за Форсайтови“ (1922) заедно с две разделящи ги интерлюдии - „Закъснялото лято на един Форсайт“ (1918) и „Пробуждане“ (1920). За тази монументална творба Нобеловият комитет ще го удостои с наградата десет години по-късно.  
Интересното е, че самият автор се променя заедно с героите си. В ранните части Сомс Форсайт е недвусмислен антагонист - студеният, собственическият мъж, неспособен на истинска любов. В по-късните романи, писани след войната, Голсуърти постепенно го превръща в нещо по-сложно: носталгичен представител на едно преминало светоустройство, олицетворение на достойнство, порядъчност и устойчивост в свят, разтреперан от промени. „Сагата“ не е моралистична притча - тя е жива хроника на промяна.
Писателят на каузите
Голсуърти е нещо рядко за своята епоха: богат мъж с постоянна съвест. Докато пише „Форсайтови“, той успоредно води литературни кампании - и те имат реален ефект.
Пиесата „Справедливост“ (1910) е може би най-прекият му политически текст. В нея той проследява съдбата на дребен чиновник, фалшифицирал чек от любов и хвърлен в ад на самотно затворническо заключение. Заглавието е саркастично: единственото нещо, от което системата е лишена, е именно справедливост. „Справедливостта е машина, която, щом веднъж получи тласък, се върти сама по себе си“, произнася един от героите.
Пиесата отеква в парламентарните и официалните среди. Уинстън Чърчил, тогава министър на вътрешните работи, лично посещава ранно представление на пиесата в театъра „Дюк ъф Йорк“ в Лондон и след това инспектира затвори. По-късно пише на Голсуърти: „Не може да има съмнение, че вашата превъзходна пиеса изигра изключително важна роля за създаването на онова настроение на съчувствие и интерес, което е толкова забележимо по тази тема в момента“. Думите са цитирани в биографията му от Харолд Мерот (1935). Режимът на самотно затворническо заключение в Англия е редуциран след тази кампания - литературата буквално е изменила закона.
Подобен ефект има по-ранната му пиеса „Сребърната кутия“ (1906), в която Голсуърти показва как едно и също престъпление - кражба - се наказва по съвсем различен начин в зависимост от класата на извършителя. Пиесата „Стачка“ (1909) разглежда конфликта между труд и капитал с рядко за епохата безпристрастие: нито управителите, нито работниците са изцяло прави, нито изцяло виновни.
Публично Голсуърти се застъпва и за правата на жените, реформата на цензурата, правата на животните и условията в кланиците. Характерно е, че отдава поне половината си доходи за хуманитарни каузи. По думите на биографа му Дъдли Баркър, той е „мъж на принципа“ - и принципът му стои много по-близо до кесията, отколкото при повечето идеалисти.
Рицарството, което отказва
Когато след Първата световна война министър-председателят Дейвид Лойд Джордж му предлага рицарско звание, Голсуърти отказва. Аргументът е прост и донякъде предизвикателен: писателят не трябва да приема подобни отличия, защото писането само по себе си е своята собствена награда. По-прагматично казано - рицарят Джон Голсуърти не би могъл да описва с нужната острота класата на рицарите Джон Голсуърти.
Когато обаче му е предложен Орденът на заслугата (1929) - разграничение, ограничено до 24 живи члена и неносещо наследствена титла или социален ранг - той приема. Разграничението между почест за работата и почест за класата е важно за него.
На 10 декември 1932 година Нобеловият комитет присъжда на Голсуърти Нобелова награда за литература „за неговото изящно изкуство на разказването, достигащо най-висока форма в „Сагата за Форсайтови“.“ Голсуърти е третият британски автор, получил наградата - след Ръдиард Киплинг (1907) и Джордж Бърнард Шоу (1925). Поради тежко заболяване той не може да присъства на церемонията в Стокхолм.
Умира на 31 януари 1933 година в дома си „Грув Лодж“ в Хемпстед, Лондон. Кремиран е в Уокинг, а пепелта му е разпиляна от самолет над хълмовете на Южния Даун - меловите хълмове на Съсекс, страната, която обичал. Нобеловата награда той никога не успява лично да приеме: на церемонията в Стокхолм го няма. Отличието е получено след смъртта му.
Атаките на модернистите
Голсуърти е огромен приживе. В момента на смъртта му нито един жив английски писател - включително Д. Х. Лорънс, Х. Г. Уелс и Е. М. Форстър - не се радва на по-широка слава, ще отбележи по-късно критикът Санфорд Стернлихт. И все пак именно около момента на неговата най-голяма популярност двамата модернисти, с чиито имена се гордее следващото поколение, го нападат.
Вирджиния Улф още от 1919 година причислява Голсуърти (заедно с Хърбърт Джордж Уелс и Арнолд Бенет) към „материалистите“ - писатели, които „отделят огромно умение и огромно усърдие, за да накарат тривиалното и преходното да изглежда истинско и трайно“. Тя търси в романа вътрешния живот на съзнанието, а Голсуърти описва гостните стаи, имотите и завещанията.
Д. Х. Лорънс е по-жесток. В есето си „Проверки“ (1928) той обявява, че героите на „Сагата“ са „абстракции“ или „трупове“, които „нямат кръв и кости“, а емоциите им са „фалшиви, фалшиви“. Неговото знаменито „Трябва да мразим непосредствените си предшественици, за да се освободим от авторитета им“ е отчасти именно за Голсуърти. Критиката е проявление на едиповия конфликт в литературата - не по-малко и на автентичното убеждение, че модерният роман трябва да копае по-дълбоко.
Историята на литературата е отдала бегла справедливост на двете позиции. Голсуърти наистина не е Пруст или Джойс - неговата вселена е видима, обитаема, с ясни морални координати. Именно затова обаче е четен, обичан и адаптиран, докато по-изтънчените му критици остават за специалистите.
Завръщането по телевизията
Парадоксът на Голсуърти е, че репутацията му преживява смъртта му тъкмо чрез медията, за която не е могъл и да мечтае. През 1967 година Би Би Си адаптира „Сага за Форсайтови“ в 26-сериен телевизионен сериал. Заснет изцяло в черно-бяло - в момент, когато Би Би Си вече се готви за цветна телевизия - сериалът се превръща в сензация. Бюджетът е 10 000 паунда на епизод; за производството му са ушити около 700 костюма за мъже и близо 1500 за жени. Сомс Форсайт е изигран от Ерик Портър, Ирен - от Наири Дон Портър. Емблематичната тема „Halcyon Days“ на Ерик Коутс огласява всяка неделя британските дневни.
Сериалът определя природата на костюмната драма в Британия за десетилетия напред - той е директен предшественик на „Горе-долу“ и всичко, което следва. В BBC Big Read, гласуването на Би Би Си за „най-обичаните британски романи“ от 2003 година, „Сагата“ е класирана на 123-то място.
Историята на Голсуърти обаче е повече от историята на неговите книги. Тя е историята на човек, намерил призванието си по случайност в открития океан; намерил любовта си при забранени обстоятелства; намерил политическото си влияние не в парламента, а на театралната сцена. И оставил зад себе си Форсайтите - семейство, толкова убедително описано, че поколения читатели са се питали дали са имали такива роднини, или просто са ги чели.
„Избор, съзнателен или несъзнателен, е тайната на изкуството“, пише Голсуърти сам за себе си. Неговият избор е ясен: наблюдавай класата, от която произхождаш, с любов и ирония едновременно, докато тя не се превърне в литература.
По материали от интернет