Представете си студен ноемврийски следобед на софийската гара - тълпи от хора, изпълнили булеварда, деца, пуснати от училище, за да зърнат мъж с дълга бяла брада и развята роба, слязъл от влак, дошъл чак от Атина и Белград. Няколко дни по-късно същият човек слиза от влака в Русе, посрещнат не по-малко радушно от дунавския град. Това не е сцена от роман - това се случва наистина, през ноември 1926 година, а мъжът е Рабиндранат Тагор, първият неевропеец, спечелил Нобелова награда за литература.
Момчето, което искаше да бъде музикален инструмент
Роден е на 7 май 1861 г. в Калкута, в знатно бенгалско семейство с вековни традиции - рода Тагор, една от най-влиятелните интелектуални династии на Бенгалския ренесанс. Като хуманист, универсалист, интернационалист и яростен критик на национализма, той развива огромен канон, който включва картини, скици, стотици текстове и около две хиляди песни. Учи право в Лондон, но не завършва - името му на бенгалски означава „Повелител на Слънцето“, и съдбата му наистина е да огрява, не да съди по параграфи.
През 1913 г. получава Нобелова награда за литература за стихосбирката си „Гитанджали“ („Жертвени песни“) и става първият неевропеец, удостоен с тази чест, която му носи световна известност. Самият той разказва трогателно скромно за момента на своя пробив: „Едва към петдесетата си година почувствах нужда да опозная външния свят и един ден се озовах в Лондон с ръкописа на „Гитанджали“. В интимен кръг прочетох нещо от произведенията си, но не забелязах у присъстващите интерес към прочетеното. Почувствах се унизен. Исках да избягам. Но на другия ден се появиха похвални отзиви и аз станах известен на западните читатели“. И добавя категорично за себе си: „Аз обаче съм източен човек и си оставам източен поет“.
Тагор не е само поет. През 1919 г., след кървавото потушаване на мирен протест в Амритсар, той се отказва от английската си благородническа титла в знак на протест - жест, който показва, че за него изкуството и моралната позиция вървят ръка за ръка. Приятелството му с Айнщайн (двамата водят прочут диалог за науката, реалността и красотата) и близостта му с Махатма Ганди - когото нарича „божествен учител“ (а самият той е наричан от индийците „Гурудев“, служещ като любящо название за учителя, основал Шантиникетан) - го превръщат в мост между духовните светове на Изтока и рационализма на Запада.
Идеите: университет сред дърветата и присмех над тесния национализъм
Тагор изгражда философия, която днес звучи изненадващо съвременно. Той критикува тесния национализъм, агресивния патриотизъм и расовата нетърпимост, убеден, че „не може да има истина в това да ограждаш една нация от друга“. Според него Изтокът трябва да приеме от Запада научния рационализъм, а Западът от Изтока - духовната мъдрост.
Тази идея за диалог между цивилизациите не остава само на думи. През 1901 г. Тагор основава в Шантиникетан школа-интернат и център на изкуствата, вдъхновен от древните индийски традиции и визия за единство на човечеството отвъд религиозните и културни граници, а през 1921 г. на нейна база израства „световният университет“ Вишва-Бхарати. Девизът му на санскрит, измислен от самия Тагор, гласи: „Yatra visvam bhavatyekanidam“ - „Където целият свят намира дом в едно гнездо“. В неговото училище обучението не се свежда до книгите - учениците усвояват природни материали и традиционни техники, участват в земеделски труд, а изкуството става част от всекидневието. Той презира зубренето наизуст, сравнявайки го с птица, затворена в клетка и насила хранена със страници от учебник - до смърт.
От неговите многобройни афоризми е останала и тази нежна, но категорична мисъл, превеждана и препечатвана и у нас: „Звездите не се боят, че ще ги помислят за светулки“.
Тагор в България: „млад народ с проста душа“
През ноември 1926 г., по време на балканската част от второто си околосветско пътуване, Тагор пътува заедно със сина си, снаха си, внучката си и семейство Махаланобиш. След посещения в Атина и Белград той поема с влак към България - още преди границата, на гара Цариброд, го посреща делегация, а на гара Драгоман, вече на българска територия, гостите са изумени от огромния брой посрещачи. Когато следобед пристига в София, гарата е изпълнена с народ, а по булевард „Мария Луиза“ прииждат тълпи възрастни и деца - вестта за пристигането му е разпространена във всички вестници, а в негова чест училищата и университетът не работят този ден.
На 17 ноември 1926 г. Тагор изнася в залата на софийския „Свободен театър“ първата си сказка на тема „Съвременното изкуство“. Атмосферата е наелектризирана - билетите са разграбени, а множеството пред театъра трудно се разминава по улицата; когато поетът се появява на сцената, залата потреперва от бурни и продължителни овации. Той открива речта си с думи, които вече е казал пред европейския печат: „Европа - това е лудница, в която хората танцуват над гробовете на своите синове“. После, обръщайки се направо към публиката, добавя: „Още съм под впечатлението на трогателното посрещане, което намерих тук. Бих искал да бъда един музикален инструмент, защото само музиката може да изрази човешките чувства“. А после произнася думите, останали може би най-запомнени от визитата му: „Вие, българите, сте като нас, индийците, един млад народ... Нашите два народа имат това общо, че са млади, и затова вярвам, че ще бъда разбран от вас. Вярвам във великите заложби, които се крият във вашия народ, и от сърце ви желая да бъдете щастливи“.
Преводачката Мария Стефанова, работила по книгата му „Лунен сърп“, описва впечатлението си от срещата с почти религиозен трепет: „Струваше ми се, че стоях пред пророк от Светата Книга. Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие“. Възторгът е толкова голям, че софийското кино „Одеон“ от 22 до 26 ноември 1926 г. прожектира специална кинохроника „сцени от посещението на Рабиндранат Тагор в София“.
Русенският мистик - домакинът на Гурудев
Зад софийските дни на Тагор стои една фигура, тясно свързана с Русенско - поетът, драматургът и теософ Иван Грозев. Роден на 23 юни 1872 г. в село Червена вода, той получава основно и средно образование в Русе, а висше - в Софийския университет, където завършва славянска филология. От 1894 г. остава гимназиален учител в столицата до смъртта си през 1957 г. Освен поет, той е общественик, теософ, масон и - по думите на изследователите му - най-изявеният мистик в българската литература, редактор на списание „Теософия“ (1912Ц1925) и преводач на „Гласът на безмълвието“ от Елена Блаватска.
Именно теософските среди около Грозев се оказват сред първите проводници на Тагоровото творчество у нас. В списанието, което той списва, се появява първият превод на негова творба на български - „Гитанджали“ (мистични жертвени песни), преведена от Сава Чукалов и публикувана редом до собствени стихове на Грозев. Затова не е случайно, че когато индийският мъдрец пристига в София през ноември 1926 г., негов домакин става именно поетът символист и теософ Иван Грозев, по това време учител по литература в Първа мъжка гимназия. Двамата споделят повече от учтива среща - обединява ги един и същ духовен език: интересът към Изтока, мистичното озарение отвъд догмата, вярата в единството на нациите отвъд границите на расата и религията - идеи, които Грозев популяризира чрез теософското движение, а Тагор носи като послание през целия свят.
Русе посреща Тагор
Историята обаче не свършва в София. На 19 ноември 1926 г. Рабиндранат Тагор посещава и Русе. Посрещането му е организирано от русенския Дом на изкуствата и печата - организация, основана само две години по-рано, на 19 декември 1924 г., от група русенски творци със съдействието на писателя Добри Немиров, а сред учредителите й са писателят Трифон Ц. Трифонов, режисьорът Борис Еспе, скулпторът Владимир Владимиров и др. В Русе, също както в София, Тагор изнася публични лекции - сред темите са „Съвременното изкуство“, „Гитанджали“ и „Градинарят“, а приемът, който градът му устройва, е описван като не по-малко радушен от столичния. По време на визитата си той продължава да общува тясно с Иван Грозев - свидетелство, че връзката между двамата не е еднократна протоколна среща, а истинска духовна близост.
За влиятелния и процъфтяващ по онова време дунавски град - тогава жизнен културен център с активен печат, театрален живот и собствен Дом на изкуствата - визитата на нобелов лауреат от ранга на Тагор е събитие с почти легендарен отпечатък, вписано трайно в местната памет наред с имена като Елиас Канети, Змей Горянин и други родени или свързани с Русе величия.
Ехото след един век
Тагор си отива от този свят на 7 август 1941 г. в Калкута, оставяйки след себе си не просто литературно наследство от поезия, романи, драми, есета и над две хиляди песни, а една рядко срещана личност - човек, успял едновременно да бъде поет на интимното чувство и глас на цялото човечество. Неговите три ноемврийски дни в България - а именно денят в Русе - остават малка, но показателна илюстрация на онова, което самият той е вярвал най-дълбоко: че истинската среща между народите не минава през граници и империи, а през поезия, музика и искрено любопитство един към друг. Не е чудно, че точно в Русенско - родния край на неговия български домакин Иван Грозев - тази среща оставя следа, която и днес заслужава да бъде разказана.