Има хора, чието богатство ги прави известни. И има хора, чиято щедрост ги прави незабравими. Пенчо Иванов Семов принадлежи към втората категория - габровски фабрикант, чието име в началото на ХХ век стои редом до думи като „благодетел“, „родолюбец“ и „българския Рокфелер“. История, която днес, сто години по-късно, звучи почти невероятно.
От село Цветковци до залата на „г-н Семов“
Според изследванията на Красимира Чолакова, уредничка на Историческия музей в Габрово и автор на книгата „Пенчо Семов - успехът“, индустриалецът е роден на 8 октомври 1873 година в село Цветковци - дата, която тя открива в три официални документа, включително личната му карта, слагайки край на дългогодишни спорове за годината му на раждане (1872, 1873 или 1875).
Бащата на Семов премества цялото семейство от Цветковци в Габрово. Там, веднага щом синът завършва пети клас през 1886 година, бащата го взема със себе си да пътува и да търгува. Над десет години младият Пенчо учи занаята отстрани - пътува, наблюдава, спестява. През 1898 г. се включва в производството на сапун в Габрово, постига бърз финансов резултат и печели уважение - преди да навърши тридесет, хората вече се обръщат към него с „г-н Семов“.
Възходът на империята
Оттук нататък растежът на бизнеса му е стремителен. През 1904 г. Семов става акционер във вълненотекстилна фабрика в Габрово, а две години по-късно основава своя текстилна фирма. През 1909 г. влиза като акционер в първата българска фабрика за юта във Варна, произвеждаща зебло, чували и торби. През 1917 г. създава голямата вълненотекстилна фабрика „Успех“ в Габрово, която напълно отговаря на своето име, а през 1921 г. открива и памукотекстилната фабрика „Принц Кирил“, непрекъснато я модернизира и държи на качеството на продукцията.
Бизнес интересът му обаче далеко не се изчерпва с текстила. През 1933 г. става акционер в Българското търговско параходно дружество във Варна, а заедно с предприемача Иван Хаджиберов строи първите в България тенис кортове и зимни пързалки. С годините Семов се превръща в главен акционер в 28 акционерни дружества, сред които три банки и две застрахователни компании, с над 15 000 работници и служители - мащаб, рядък за България от онова време.
Шефът без приемен час
Това, което прави Семов наистина различен, не е само размерът на империята му, а начинът, по който я управлява. Фабриките му разполагат с модерни машини, някои от които се появяват за пръв път в България, защото той е наясно с ролята на технологиите. Но истинският му коз е грижата за хората.
Семов уважава и цени добрите специалисти, защото знае, че от тях зависи качествената продукция, и знае също, че лоялните работници са по-производителни и съвестни. Затова във всичките му предприятия има трапезария за служителите, баня, а също и ведомствен лекар. Въвежда и инвалидни пенсии за пострадали в производството работници. Бил е съвсем достъпен за своите служители - не е имал приемни часове и всеки е можел да сподели проблемите си и да разчита на помощ. На големи празници всички - работници и акционери - сядат заедно на обща трапеза.
Парадоксално, докато осигурява отпуски на хората си, самият Семов не знае какво е почивен ден - работи и в събота, и в неделя, без да си позволи почивка дори през лятото. Именно тази етика на труда му донася сравнението с Хенри Форд - индустриалец, за когото грижата за работниците не е лукс, а стратегия.
Тодор Бурмов, негов съгражданин и бивш министър-председател на България, описва причината за неговия успех така: „Той имаше освен ум, търпение, воля и упоритост, още смелост и дързост, прозорливост и ударна мощ“.
Личната драма зад успеха
Зад тази картина на неуморен строител стои и дълбоко лична трагедия. Любимата съпруга на Семов умира много рано, а след нея - и двете им деца. Вторият му брак е бездетен и семейството осиновява негов племенник. Скоро след тези удари индустриалецът създава специален фонд за борба с туберкулозата - болестта, отнела най-близките му хора.
Въпреки загубите Семов остава забележителен човек, макар и на моменти особняк - изключително привързан към родния си край, предпочитащ да живее в Габрово, а не в София. Габровци започват да се обръщат към него с уважителното „бай Пенчо“, а самият индустриалец твърди, че си остава завинаги селянин.
„Социален съм, без да съм социалист“
Семов оставя след себе си не само фабрики, но и думи, които днес звучат философски и афористично. За себе си той казва кратко и точно: „Богат съм, без да съм егоист. Социален съм, без да съм социалист“. В по-разгърнат вариант на тази житейска равносметка, цитиран в изследванията за него, той допълва: „Аз бях учител, без да бях педагог. Богат съм, без да съм егоист. Аз съм социален, без да съм социалист. Работих вдъхновено, без да бях поет“.
Когато го питат не го ли дразнят тълпите хора в парка, който сам е построил за габровци, отговорът му е красноречив: „Как ще ме дразнят, бе! За мен е удоволствие, че мога да създам за хората едно приятно изживяване“.
Благодетелят на трапезариите
Семов влага огромна част от състоянието си в обществени каузи - но го прави почти анонимно. Категорично забранява да се пише за направените от него дарения, защото не иска те да се разгласяват. Въпреки това мащабът на благотворителността му не остава скрит. Открива и издържа безплатни трапезарии за ученици в Габрово, Варна и Казанлък, заради което е наречен „благодетелят на трапезариите“. Плаща обучението на много ученици и деца на свои работници - обща сума над 3 милиона лева.
С негови пари е купена сградата на женското благотворително дружество „Майчина грижа“ и е построено Стопанското училище в Габрово. В София строи и дълго поддържа първия в страната приют за бездомни. Дарява и за католическия колеж „Св. Августин“ в Пловдив, за Априловската гимназия в Габрово и за училища във Варна и други градове. Подкрепя и развитието на Аграрния факултет на Софийския университет (днес Аграрен университет - Пловдив), Института по заразни и паразитни болести.
Не забравя и корените си - в родното му село Цветковци през 1921 г. с негово дарение е построено училище. По Коледа и Великден осигурява месо за бедните габровци.
Може би най-видимото му дело за родния град е парк от близо 250 декара, в който габровци се разхождат и днес. В парка построява и четириетажна вила, която според завещанието му трябва да се превърне в сиропиталище. През 1936 г. дарява вилата си с чифлик край Варна на Съюза на журналистите - сграда, която по-късно се превръща в почивна станция „Журналист“, функционираща и днес.
Дипломатът от Габрово
Гостоприемството на Семов прехвърля и националните граници. Посреща на собствени разноски във вилата си всички чуждестранни делегации, които посещават Габрово.  Във вилата гостуват цар Борис III и британският крал Едуард VIII, който по-късно изпраща на Семов благодарствено писмо за гостоприемството. През 1928 г. Борис III награждава индустриалеца с орден за граждански заслуги, а през 1938 г. - с орден „Свети Александър“.
Краят на епохата
Пенчо Семов умира на днешния ден - 10 юли 1945 година, оставяйки основни капитали на стойност 1 082 582 000 лева - сума, равна на около 9 милиона долара по тогавашния курс.
Личните му дарения възлизат на около 50 милиона лева, а даренията чрез учредената от него фондация - четири пъти повече: документ на Министерския съвет от 1950 г. отчита 204 162 524 лева в пари, акции и ценни книжа.
Историята обаче не е справедлива към него. Комунистическата власт не зачита нито дума от завещанието му - фондацията, създадена да изпълни последната му воля, не успява да направи нищо, защото през 1947 г. държавата конфискува предприятията, имотите и средствата на индустриалеца. След 9 септември 1944 г. името на Пенчо Семов упорито бива премълчавано - десетилетия наред човекът, сравняван приживе с Рокфелер, остава забравен от собствената си родина.
Закъсняла справедливост
Чак през 2008 г. обществеността е подсетена за българския Рокфелер - тогава Пенчо Семов е обявен за почетен гражданин на Габрово като създател на модерната индустрия и един от най-големите патриоти и дарители в българската история. В негова чест общината организира серия инициативи, посветени на паметта му, а в Габрово застава неговият бюст-паметник - скромен жест на признателност към човек, който приживе не искаше признание.
Историята на Пенчо Семов е напомняне, че истинският успех на предприемача невинаги се измерва в баланси и активи. Понякога той се измерва в трапезарии, построени за бедни деца, в паркове, отворени за всички, и в думите на човек, който до края на живота си остава убеден: богатството има смисъл само тогава, когато се връща обратно на хората, които са го направили възможно.
По материали от интернет