Нещо се случва край спортната зала „Дунав“. Издигат се пламъци, хвърчат пожарни коли, жителите на квартала са наизлезли по балконите и с тревога следят какво се случва на метри от тях. В едно от овъглените помещения е намерен изпепелен труп. Първоначалната версия за случайна жертва преминава през лабиринт от перипетии, които препращат към недалечното минало, за да стигнат до изненадваща развръзка на финала. 
В романа „Престъпление край „Дунав“ всичко това - и пожарът, и разследването на престъплението, и преследването на заподозрени по русенските улици - е толкова достоверно описано, че, да си призная, на моменти се улавях, че опитвам да се сетя кога се е случило всичко това и как са го коментирали колегите криминални репортери. Защото не е възможно такова впечатляващо бедствие като пожара и такова загадъчно престъпление в зала „Дунав“, да не са били тема за разговори в редакцията на „Утро“. 
Е, не, не са били тема. 
Защото и пожарът, и жертвата, и довелото до това мошеничестване с антики са само сюжет на първата книга на русенеца Петър Кожухаров. 
В сряда, на 8 юли от 18 часа в Регионалния исторически музей Петър Кожухаров ще представи своя роман пред русенската четяща публика. Той много се вълнува - и това е обяснимо за автор, който за първи път изправя пред съда на читателите си това, което е написал. Всъщност, това ще бъде второ представяне - първото мина наскоро в Павликени. Не беше планирано, просто от местния музей прочели за книгата в интернет, заинтригували се и ме поканиха, казва Петър. Минало добре - но все пак, за него е трепетно как ще протече представянето на романа в родния му град, което е 
същинската премиера на „Престъпление край „Дунав“
И със сигурност това ще бъде събитието на тазгодишната ваканция на младия мъж, който по традиция се завръща през лятото в своя град от Швейцария, където живее и работи от доста години. Това лято за Петър Кожухаров преминава под знака на вълненията от пристъпването му в поприще, което донеотдавна за него е било сфера, за която не е мислел - освен че е отдаден почитател на криминалния жанр в литературата и филмовото изкуство. Обожава скандинавските майстори на трилъра, с огромен интерес и неизразимо удоволствие декодира загадките на Ю Несбьо, Стив Ларсон, но също и на Джон Гришам, Джеймс Патерсън, а Еркюл Поаро и Мис Марпъл на Агата Кристи са го увличали в детството му и продължават да му бъдат интересни. Но допреди година на младия мъж не му е минавала сериозно мисълта сам да се пробва в криминалния жанр като автор. Провокативно решение - най-вече провокация към него самия. Та той дори като тийнейджър не е писал стихотворения, нито е изливал рошави мисли върху хартия като порив и протест, характерни за чувствителни юноши с вкус към литературата. В общи линии, май нищо не е подсказвало, че Петър Кожухаров в един момент ще се обърне към писането. Освен вкуса към провокацията... 
След седми клас в училище „Отец Паисий“ момчето е прието в Английската гимназия, но предпочита Дойче шуле, като възприема съвета на родителите си, самите те завършили Английската, че немският език ще бъде по-приложим в бъдеще за човек, свързан с река Дунав. Макар че когато се дипломира в Немското училище, „модерни“ са специалности като европеистика и международни отношения, 
Петър записва маркетинг в Русенския университет
Две години следване там обаче му показват, че нещо не му достига. И пристъпва към следващото изпитание. Заминава за Швейцария, за да учи хотелиерски мениджмънт. 
Попаднах в съвсем различна атмосфера от всичко познато, разказва русенецът. Реномираният университет, чийто патрон е Кралят на хотелите Сезар Риц, се намира в малкото живописно селце Боваре на брега на Женевското езеро, точно срещу Монтрьо на отсрещния бряг. „Първите два семестъра там бяха особено тежки физически. Аз съм от поколението, за което вече нямаше задължителна казарма. Но Боваре ми запълни тази „липса“. Ставахме в шест сутринта и попадахме в абсолютно реална обстановка, копие на бъдещата ни работа. Закуската беше в столовата, която всъщност беше ресторант в хотел висока класа (самото ни общежитие беше като хотел). Само че ние самите приготвяхме закуската в кухнята, сервирахме, миехме чиниите. Колко картофи и лук сме обелили, колко омлети сме изпържили... В университета се изхранваха близо 300 студенти. И всички минавахме извънредно строга школа за всичко, което трябва да владее един хотелски мениджър. Когато сервирахме, преподавателят измерваше с конец разстоянието между приборите. Сомелиер, бариста, камериер - всичко усъвършенствахме в детайли. Дисциплината беше желязна, следяха поведение, външен вид - 
ако не си обръснат гладко или ризата ти не е изгладена, няма прошка
Губиш точки, повтаряш семестъра, а това пък води до финансови натоварвания. Нашият университет обслужваше Международния олимпийски комитет в Лозана - на всички олимпиади наш екип се грижеше за организационните дейности и всичко, свързано с олимпийския отбор на Швейцария. През 2005 година на зимната олимпиада обслужвах масата на Жак Рох, осмия президент на МОК“, разказва Петър. 
След тази свирепа школа с диплома в джоба Петър се завръща в България и започва работа на организаторска позиция във фирма в София, но издържа около година. След кратък престой в Русе получава предложение и става управител на три малки комплекса с апартхотели в Бяла Варненско. „Тогава, през май 2010 година, комплексът беше на завършителен етап, така че аз обзавеждах апартаментите, след това посрещах гости, организирах екскурзии и излети в страната и в чужбина, занимавах се с техническата поддръжка, но също и с всички нужди на гостите  от посещение при лекар до час за фризьор, както и оказвах съдействие, ако някой искаше да си купи автомобил, да речем. На практика вършех всичко, което върши един частен домоуправител - с цялостната поддръжка на една жилищна сграда, с уточнението, че обикновено в нея има и басейн“, обяснява русенецът. 
Най-хубавото за него от този период е, че точно там среща бъдещата си съпруга Светлана. Тя идва на почивка със семейството си и около година след това Петър Кожухаров заминава за Москва „да я вземе“. Това е и единственото ми пътуване до Русия досега, отбелязва лаконично русенецът. И през ноември 2017 г. московчанката - дипломирана педагожка Светлана Чернова и Петър Кожухаров стават семейство. А след шест месеца между Русе и Бяла 
на 8 март 2018-а палят колата и заминават за Швейцария
В момента Петър е администратор в офиса на дипломат от ООН, като се грижи за календара и ангажиментите му. Светлана води домашното счетоводство и деловите задачи на швейцарско семейство.  
Когато Петър срещнал Светлана през 2010 година, не знаел нито дума руски. Сега вече говори свободно, както и Светлана на български. Това прибавя към списъка с детективски сериали немалко руски поредици. А през април миналата година историята, която от известно време се въртяла в главата му, постепенно започва да се превръща в текст. „Дочитах книга на Несбьо, помня, че я затворих и си казах, че искам и аз да пробвам. Знаех със сигурност, че нещата ще се завъртят в спортната зала - само че в началото събитието беше концерт. Така започна първата промяна в идеята - концертът стана баскетболен мач. Написах първите пет страници, прочетох ги, харесаха ми. И вече знаех, че ще продължа“, казва  Петър. Действието го увлича. Имал началото и ... епилога, който написал буквално след първите две глави. Оставаше да запълня другото между тях, усмихва се русенецът. Точно това е и трудното - да свържеш жертвата и убиеца, да проследиш различните пътечки, по които в един или друг момент тръгва действието. А най-сложното е да изчетеш всичко много внимателно и то няколко пъти, за да видиш дали някъде не е оставено нещо недовършено, някоя линия да е неразвита докрай, някой детайл да е самоцелен и само да подвежда читателя. 
Много от подробностите, които правят перипетиите в романа интригуващи и сюжета плътен, са му добре познати. Самият той е играл баскетбол доста време и за него няма тайни в този спорт. Пожарът, гасенето, самоотвержеността на огнеборците също са му близка тема: 
романът е посветен в памет на полковник Валентин Кожухаров, брат на баща му
който е бил началник сектор „Пожарогасене и спасителна дейност“ в русенската Пожарна. Самият град Русе, който е сцена на действието със свои улици, площади, бензиностанции, жилищни райони, заведения, му е повече от познат. А там, където не се чувства напълно уверен, търси специалисти, които да изчистят и детайли и нюанси, за да не се наруши достоверността на сюжета и характерите на перснонажите. Така стига до консултации с юрист, вещ в наказателното право, с познати от дирекцията на МВР, изчита много информация за археологическите разкопки в Червен и за старинните монети, които в дъното на интригата в романа.  
Написването на книгата заема 10-11 месеца. „Първият читател е жена ми. Близките ми ме окуражиха. И това ми помогна да преодолея един период през лятото на миналата година, когато бях спрял да пиша. Когато накрая поставих последната точка, имах нужда да получа оценката и на човек, който не е от най-близките ми хора. Позната юристка прочете романа и нейните думи ми дадоха увереност да тръгна към следващия етап - да се свържа с редактор и издател“, разказва Петър. Редакторката от варненското издателство „Принт мастър“ Даниела Василева (русенка, впрочем) казва за романа: „Автентичен, четим и продаваем!“. 
Особено признателен е Петър Кожухаров на доц.Йордан Дойчинов от Русенския университет, който изработва корицата на книгата. След петминутен разговор той визуализира това, което аз исках да видя, и първият му вариант остана почти без поправки, уточнява авторът. Когато изданието вече е факт, той среща още една важна подкрепа - от управителката на книжарница „Хеликон“ в Русе Ваня Хинкова, която му дава ценни и изключително добронамерени съвети и приветства книгата. 
След два дни предстои най-важното за младия автор събитие - срещата с читателите на първия му роман. То засега отмества мислите му от поредното връщане в Швейцария в началото на август. Но признава: „Всеки път, когато си тръгвам оттук, ми е много тежко, всяко заминаване е трудно. Там е красиво, чисто, подредено, хората са възпитани, условията са в пъти по-добри. Но не е родното ми място. Много ми липсва топлотата, сърдечността тук, аз съм носталгичен тип и пропуснатото време с близките ми ми влияе - то не се връща“. И като добавя: „Смятам, че ценностите и приоритетите трябва да се степенуват“, не крие, че двамата със Светлана сериозно обмислят да се завърнат в Русе за дълго. Знае, че тук не е лесно, но е убеден, че всичко зависи от хората, които делят компромисите на допустими и недопустими и които отказват да превърнат конформизма в свое жизнено кредо. А и всяка трудност е провокация - преодоляването й винаги носи удовлетворение. Доказателство: романът „Престъпление край „Дунав“.