Русе и киното имат много специална история. Приказната архитектура на града и красотата на Поломието ги превръщат в идеална снимачна площадка и тук са заснети над 20 филми и сериали. Разцветът на тази популярност започва през 60-те години на ХХ век. През 1966 година режисьорът Христо Писков заснема изцяло в Русе лентата със сложна съдба заради сблъсъка със социалистическата цензура „Понеделник сутрин“. Слледват епизоди от поредиците „На всеки километър“ и „Капитан Петко войвода“, за да се стигне до „Господин за един ден“, „Дунав мост“ и „Шменти капели: Легендата“.
Последният /засега/ заснет в града филм, чиято премиера се очаква през октомври, е „Вечерна сватба“ на режисьора Станимир Трифонов по едноименната книга на Иван Станков. Но кой е първият? С този въпрос „Утро“ се обърна към д.изк.н. Петър Кърджилов - един от най-добрите познавачи на българското кино и негов дългогодишен изследовател.
Петър Кърджилов е роден през 1950 година в Стара Загора. Завършва Висшия институт за театрални изкуства „Кръстьо Сарафов“ /сега НАТФИЗ/ през 1980 г. със специалност „Кинознание“ и дълги години работи в Националната филмотека. 
От 80-те години пише и научна фантастика, секретар е на Сдружението на българските писатели фантасти.
В периода 1980-1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990-1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992-1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912-1918)“ (2018) и др.

През лятото на 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание. За да го отразят, в страната ни заприиждат десетки чуждестранни кореспонденти. Сред тях е и англичанинът Чарлс Райдър Нобъл (Charles Rider Noble, 1854-1914), който се различава от останалите репортери по това, че само той носи със себе си кинокамера (марка „Биоскоп“). Поради ред известни (а и неизвестни) причини Чарлс Нобъл се появява в България през октомври 1903 г., когато размириците вече са отшумели, а ентусиазмът - поизтлял. Въпреки закъснението той се отправя към западната част от браздата, разделяща Княжество България и Османската империя - Самоков, Рилския манастир, Дупница, Кочериново, Бараково (разположено на тогавашната граница), кюстендилското село Крапец... По тези места поданикът на крал Едуард VII съумява да заснеме 17 краткометражни чернобели неми хроникално-документални ленти (с времетраене от 1 до 4 минути), превръщайки се по този начин в кинооператора, осъществил най-ранната поредица от филми в България.
Девет от тях запечатват мигове от епилога на Илинденската епопея - завръщането на някои от четите на Върховния македоно-одрински комитет (5 заглавия) и бежанската неволя (4). Други четири представляват „директни репортажи“ от събития, свързани с дейността на българската армия. Три с основание могат да бъдат охарактеризирани като етнографски. Една лента бива посветена на откриването на ХIII обикновено народно събрание, състояло се в София на 2 ноември (датите в статията са посочени според валидния през разглеждания период в България календар - Юлианския /т.н. стар стил/, докато по същото време във Великобритания е в употреба Григорианския календар /т.н. нов стил). Разликата между тях през XX век е 13 дни.).
Тези „кинематограми“ са и първите „живи картини“ от нашето отечество, показани в чужбина - през декември 1903 по Юлианския календар (или в първите дни на 1904 по Григорианския). И то насред пъпа на цивилизования свят - в лондонския мюзикхол „Алхамбра“ (което по днешному означава да бъдат излъчени в най-гледаното време по Би Би Си). „Българската серия“ предизвиква сензация във Великобритания, провокира интереса както на публиката (в продължение на цели две седмици), така и на печата (повече от дузина са изданията само в Лондон, които отразяват събитието - при това нееднократно)!
1904: Завръщането на Нобъл
Чарлс Нобъл се появява повторно в България на 9 февруари 1904 година и за по-малко от месец (до 8 март) осъществява поне 6 прожекции в София - в хотел „Ориент“, във Военния клуб, в салона на дружество „Славянска беседа“ и в цирк-театър „България“. Обществеността вече го познава. През 1903 г. българският печат му отделя едно-единствено съобщение. През 1904 г. посветените му материали са над тридесет! Тъкмо по повод на неговите филми столичният всекидневник „Дневник“ за първи път употребява словосъчетанието „кинематограми“, озаглавявайки с него кратко съобщение.
На 13 март Чарлс Нобъл предприема „обиколка низ България“ - Враца, Плевен, Видин, Лом, Оряхово, Свищов, Русе, Търново, Разград, Шумен, Варна, Бургас и „по южната линия всички градове край железницата“.
И първия, и втория път Нобъл не пристига в родината ни случайно, а бива специално изпратен от своя съименник и работодател Чарлс Ърбан (Charles Urban). Пионер на седмото изкуство от Викторианската епоха, американецът Ърбан (1867-1942) е продуцент (най-вече на хроникални, документални и научнопопулярни филми), разпространител, бизнесмен - основател и притежател на лондонската фирма „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпъни“.
Тъкмо в търговските каталози на тази компания бива съхранена информацията, отнасяща се до филмираното от Нобъл - останало, за съжаление, безвъзвратно изгубено по друмищата на времето. В рекламните брошури „кинематограмите“ са представени като отделни заглавия, обособени в тематични раздели. Всяка от тях е номерирана, а съдържанието й - подробно описано (посочена е и дължината на всяка от лентите). Посредством изданието от 1905-1906, включващо данни за 38 „български“ филма, става ясно, че през 1904 англичанинът е осъществил у нас нови 21 репортажа, групирани в раздел, наименуван „България и Македония“ (от номер 1358 до 1369 и от номер 1440 до 1448). Оказва се, че четири от тях (1361-1364), които си позволявам да охарактеризирам като тетралогия и да озаглавя условно „Сватбено тържество в Басарбово“, са заснети край Русе. Където Чарлс Нобъл се озовава най-вероятно, спускайки се по течението на река Дунав - от Видин през Лом, Оряхово, Сомовит и Свищов.
№1361: Български сватбен танц
„Тези кадри са осъществени - уверява анотацията на „Bulgarian Wedding Dance“ - в село Басарбово [Basabovo], близо до крайдунавския град Русчук [Roustchauk]. Според обичая всички сватби се правят в неделя. Тъй като и мъжете, и жените работят по нивите си, това е единственият ден за почивка. Събират се селяни от околността и всички те се присъединяват към местния танц, наричан „хоро“ [Korah]“.
Село Басарбово е разположено на 7 км от Русе в поречието на река Русенски Лом, изваяла във варовиковите скали, били някога дъно на море, живописен пролом - умален „модел“ на прочутия Гранд каньон в САЩ. Заобиколено от всички страни с хълмове, селото изглежда (от птичи поглед) сякаш сгушено в гнездо. От околните кариери се добива т.н. басарбовски камък, използван най-вече за облицовка на сгради. От този материал е изградена (през 1952-1954) и част от моста над река Дунав край Русе - доскоро (2013) единственото по рода си инженерно съоръжение, свързващо бреговете на България и Румъния.
Според археолозите районът на Басарбово е населен от дълбока древност. През Средновековието селото се е намирало на един от близките хълмове, но след като по време на османското владичество било три пъти опожарявано от турците, през 1803 г. жителите му го преместили на сегашното място. Макар че през годините то е приемало изселници от всички краища на Балканите, в него се оформя изключително интересно от етноложка гледна точка затворено общество, което и до днес не е особено толерантно към пришълци, които не са от български произход.
Околната скална местност е вдъхновявала и приютявала разнолики култови дейности още от дълбока древност - многобройни са откритите тук тракийски оброчни плочки, датирани от III-II век пр. Хр. След като България приема християнството, в региона (предимно край близкото село Иваново) биват издълбани (в периода Х-XIV век) стотици скални манастири, църкви и отшелнически килии. Така поречието на Русенски Лом се превръща в средище на българския православен дух. Една от тези монашески обители е Басарбовският манастир, за който се предполага, че е основан през XII век. Най-известният му обитател е свети Димитър Басарбовски. Роден през 1685 г., той навярно дори не е бил посветен в духовен сан, но неговият благочестив, скромен и „незабележим“ живот го извисява дотолкова, че скоро след смъртта си бива канонизиран. По времето на поредната Руско-турска война (1768-1774) неговите нетленни и чудотворни мощи са пренесени от ген. Иван Салтиков в Букурещ (Румъния), където остават до ден днешен в църквата „Св. св. Константин и Елена“ - тогава митрополитска, а сега патриаршеска. Така българският светец става небесен покровител на румънската столица, но скалният манастир „Свети Димитър Басарбовски“ остава край село Басарбово, за да служи и днес като място за поклонение... Според съдържанието на този 50-футов репортаж той е показвал (в рамките на по-малко от минута) изпълнението на сватбено хоро, което продължава да се вие и в следващия епизод, озаглавен „Village Festal Scenes“.
№1362: Сцени от селски празник
„След това - започва краткото описание, подсказващо чрез тази въвеждаща фраза, че епизодът (75 фута) е продължение на предишния, селяните образуват шествие и тръгват към къщата на младоженеца, а оттам се отправят към дома на булката, която също се присъединява към празненството. После всички продължават към църквата, танцувайки и пеейки през целия път, докато булката и младоженецът се държат за ръце“.
№1363: Български селски танц
Чарлс Нобъл продължава все така търпеливо да следва младоженците, а филмовият му разказ все така плавно да тече, отвеждайки зрителя към третата част - „Bulgarian Village Dance“ (60 фута): „Вижда се как новобрачната двойка излиза от църквата и заедно със своите приятели се впуска във вихъра на националния танц“.
В случая остава открит единствено въпросът - дали в анотацията става дума за местната селска църква или за тази на живописния скален манастир „Свети Димитър Басарбовски“?
№1364: Типични български селски хубавици 
Вървейки по петите на сватбарите, Нобъл стига логично до финалния сегмент „Types of Bulgarian Peasant Beauties“ (50 фута): „Четири типични селски девойки, които си почиват след танца. За тях е истинско удоволствие да танцуват в празничните си дрехи, закичили косите си с цветя. Уловени са в момент на искрено въодушевление от приключилия възбуждащ танц“.
От цитираните текстове става ясно, че и четирите епизода са заснети на едно и също място - в село Басарбово, по едно и също време - в рамките на един-единствен неделен ден. Който би могъл да бъде (в зависимост от датата на Нобъловото пристигане в Русе, предопределена от това дали то е станало от Лом или от Свищов) - или 4 април (малко вероятно), или 11 (най-вероятно), или 18 април (вероятно), ако британецът се е позаседял в Лом и Свищов? Тези дати съвпадат (едва ли случайно) с изтичането на Великия пост - период от време, през който не бива разрешено сключването на църковен брак, продължаващ от Сирни заговезни до вторника на Светлата седмица - 30 март (третия ден на Великден, честван през 1904 г. от православните християни на 28 март). По-важно за разглежданата тема е, че операторът е успял да проследи целия сватбен обред - събирането на участниците в тържеството (подготовката), шествието из улиците на селото, извеждането на жениха и невестата от домовете им, венчавката в църквата (където камерата едва ли е влязла), изпълненията на специфични за случая и характерни за българския етнос песни и танци (вихрени, възбуждащи)... От обектива на биоскопа не са убягнали подробности като отношенията между младоженците - хванати ръка за ръка, искреното въодушевление на танцуващите, празничните дрехи, вплетените в косите цветя, дори хубостта на момите...
За стойността на тетралогията „Сватбено тържество в Басарбово“ свидетелства индиректно фактът, че в каталога на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпъни“ от февруари 1905 г. тя е илюстрирана с фотография, изобразяваща жени в народни носии, които танцуват около мъж, свирещ на музикален инструмент, приличащ на кавал. Под снимката има текст: „№1363. Bulgarian Village Dance“. Освен идентифицирането на споменатата в анотациите църква остава открит и друг сериозен въпрос - щом Чарлс Ърбан е снимал в това затънтено русенско село, защо не е снимал в самия град Русе (тогава третия по брой на населението град в България с над 35 000 жители)? Още повече че там Англия има свой вицеконсул - г-н Балзие, когото кинооператорът може и да е посетил.
Тетралогията „Сватбено тържество в Басарбово“ представлява (дори заради общата си дължина от 235 фута) един приличен по времетраене (4 мин) и цялостен като драматургия етнографски филм. Оказва се, че камерата на Нобъл не само е „панорамирала“ земята ни, тя се е вглеждала и в лицата на нейните хора (а то ще рече - в душите им). Така българинът за първи път се е показал на екрана, а впоследствие вероятно и се е загледал в това „огледало“.
№1360: Турци, пушещи наргиле
Любопитен е фактът, че четирите заглавия на кинокадрите, образуващи епизода „Сватбено тържество в Басарбово“, биват поставени в каталога от 1905 г. непосредствено след титула „Turks Smoking Hubble Bubble Pipes“. „Всекидневен обичай - гласи съдържанието на тези 50 фута - съпровождащ пиенето на следобедното кафе. Използваният тютюн е много силен и се отглежда в Азия. Преди да се сложи в наргилето, той се навлажнява или „измива“, както би могло да се каже, след което голямо количество от него се натъпква в огнището на лулата и отгоре му се поставя нажежен въглен. Пушекът се отвежда в разположен по-ниско съд, пълен с вода, която едновременно и пречиства, и охлажда дима. На турците им доставя голямо удоволствие да слагат череши или ягоди в този съд и когато тютюневият дим преминава през него, те се стремят да задържат колкото се може повече времето, през което плодовете подскачат нагоре-надолу във водата“.
Обширна анотация, в която няма и един бит информация, който поне да намекне кога и къде е била заснета „картината“. А би могло тя да е реализирана навсякъде из България, което означава - незнайно къде. Но поставянето на епизода „Турци, пушещи наргиле“ преди тетралогията, както и номерирането му с №1360 би могло да се тълкува като индикация, че и петте „кинематограми“ са били „биоскопирани“ по едно и също време на близки едно до друго места. Още повече, че част от населението и на Русе, и на Русенския регион, е от турски произход (и тогава, и сега), чийто „всекидневен обичай“ (и тогава, и сега) е „пиенето на следобедното кафе“, придружено понякога с пушенето на тютюн посредством наргиле...
1905: През Дивата Европа
В ранната пролет на 1905 г. двама британци прекосяват Балканския полуостров - от Триест (тогава в Австро-Унгария) до Яш (Румъния). Пресичат териториите на шест балкански страни (според днешната меродавност на географския атлас): Черна гора, Хърватска, Босна и Херцеговина, Сърбия, България и Румъния. Единият е англичанинът Хари Уилс Даръл де Уинд (Harry Willes Darell de Windt, 1856-1933) - журналист, писател и „безразсъдно смел“ околосветски пътешественик. Другият - шотландският кинооператор Джон Маккензи (John Mackenzie, 1861-1944). Организацията и финансирането на тяхната „експедиция“ биват осигурени отново от Чарлс Ърбан.
Хари де Уинд оставя „целулозна диря“ - през 1907 излиза книгата му „През Дивата Европа“, вдъхновена от пътешествието през Балканите. Следата на Джон Маккензи е целулоидна - осем филма, включени в раздела „През балканските страни“ („Across the Balkan States“) на Ърбановия каталог от 1907-1908. Четири от тях са осъществени у нас: „Македония и въстаниците“  („Macedonia and the Insurgents“, №1996, 540 фута), „България и нейните граждани“ („Bulgaria and its Citizens“, №1997, 800 фута), „Българската пехота“ („Bulgarian Infantry“, №1998, 410 фута) и „Българската кавалерия и артилерия“ („Bulgarian Cavalry and Artillery“, №1999, 415 фута). За съжаление, топонимът Русе отсъства в съдържанията на тези четири филма, не се споменава в описанието на тези 2165 фута (660 м, 36 мин).
Странно, след като се знае, че тандемът е посетил или поне преминал през града! Знае се тъкмо от „През Дивата Европа“, където Хари де Уинд отбелязва, че след като заедно с Маккензи разгледали Габрово, двамата се върнали обратно към Търново. Там, без дори да слязат от файтона („phaeton“), те хващат влака (тръгващ в пет сутринта) за Русе. „Същия ден стигнахме Русчук, на Дунава - отбелязва лаконично авторът на книгата. - Тук се сбогувахме с България не без известно съжаление“.
Така Хари де Уинд и Джон Маккензи се озовават в Русе
Крачката до оставането им в града поне за два-три дни е малка и примамлива. И навярно е била направена, макар че техният престой там не бива отразен в „През Дивата Европа“ - авторът се задоволява само с кратко описание на Русе: „Сега това е прекрасен град с тридесет хиляди жители, толкова модерен във всяко отношение, колкото София, макар че когато заедно с Мелтън Прайър (Melton Prior) от „Илюстрейтед Лондон Нюз“ бяхме тук през 1877, селището беше сбор от колиби. Но Русчук сега е удобно място за отпътуване към всяка посока на компаса, а и всяка година неговото търговско значение нараства“.
Излиза, че всички пътища водят към или поне през Русе, а самият град (прочут със своята виенска архитектура, забележителностите си и живописните места покрай Дунава) така и не успява да остави целулоидна диря! Оказа се, че това песимистично заключение е прибързано. Оказа се, че каталозите на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпъни“ са наистина неизчерпаема ракла, криеща неясноти, неразрешими загадки, но и приятни изненади.
Русе се озовава в Румъния
В случая заекът изскача не от български, а от румънски храст. Защото тъкмо от филма „Румъния: нейните граждани и войници“ („Roumania: its Citizens & its Soldiers“, №1969, 420 фута) - един от осемте в раздела „През балканските страни“ - се появява поредния сюрприз, предлаган от каталозите. Появява се от кратък текст, описващ пестеливо съдържанието на сегмент №11 от филма: „Паметникът в Русе, посветен на падналите в неотдавнашната война“. По всяка вероятност под „неотдавнашната война“ авторите на анотациите са имали пред вид Сръбско-българската от 1885 година, в която квартируващият в Русе Пети пехотен дунавски полк дава свидни жертви.
В тяхна памет признателните жители на града решават да въздигнат монумент, като за целта съставят комисия, отговаряща за неговото проектиране и изработване, която, от своя страна, обявява конкурс. Резултатът от него е обявен в началото на ноември 1900 г. - „единствената премия от 650 лева“ получава арх. Никола Лазаров (дипломирал се в Париж). Много скоро бива сключен договорът за направата на паметника, който според предварителните изчисления би трябвало да струва 28 000 лева. По-голямата част от постъпленията в образувания фонд са дарени от офицерите на полка, които превеждат както лични средства, така и такива, събирани по време на балове, вечеринки и любителски театрални представления. На 2 май 1901 г. е положен основният камък - на площад „Александровски“. На 23 септември 1902 г. мемориалът е открит и осветен. Каменната част на стълба е изработена от полиран витошки сиенит, а статуята и барелефите са бронзови - разработени от скулптора Жеко Спиридонов и излети в Италия. Цялата височина на паметника, който и до днес се извисява в центъра на Русе, е 9 метра. Надписът върху фронталната му стена гласи: „В памет на падналите офицери и долни чинове от полка през Сръбско-българската война 1885 год. Въздигнат в 1901 година от 5и пеши дунавски на Н. К. В. Х. Р. Пармски полк“.
Обяснението
Как може да се обясни „миграцията“ на кадрите (или кадъра), изграждащи сегмент №11 от лентата „Румъния: нейните граждани и войници“, която със своето времетраене от 7 минути се оказва най-кратката в поредицата? Затова пък северната ни съседка е най-обширната от всички държави, през които минава „Ърбановата експедиция“ и неотстъпваща на останалите пет нито по броя на забележителностите, нито по природните си хубости. В случая обаче се е оказала последната отсечка на маршрута. Когато запасите от филмова лента са били на привършване. Нейното количество при тръгването на Джон Маккензи от Триест ще да е било предвидливо пресметнато, но все пак ограничено. Заснетото пътьом операторът навярно е изпращал по пощата в Лондон. По-малко вероятно е оттам да е получавал негативен материал. Самият Де Уинд свидетелства в книгата си, че първоначално определеният маршрут често е бил променян (в зависимост от възникващите непредвидени обстоятелства). Което означава, че в централата на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпъни“ не са знаели кога точно техните пратеници ще се появят на макар и предварително набелязано конкретно място. Затова пък в „През Дивата Европа“ липсва каквото и да е потвърждение на възможността Маккензи да е бил снабдяван с изпратена от Острова лента. Тъй че е напълно логично, след като двамата са се завърнали в Англия, да са установили, че заснетият в Румъния материал е недостатъчен - както поради дефицита на суров целулоиден материал, така и поради наличието на недоброкачествен краен продукт (брак). И тогава да са прибягнали до помощта на един „по-либерален“ по отношение на териториалната принадлежност подход, позволил някои от заснетите в България „уникални кинокадри“ (чийто метраж очевидно е бил по-голям) да бъдат вплетени умело във филма за Румъния. И по този начин да съхранят за идното ако не лика на Русе, то поне неговото наименование! А това никак не е малко...

Петър КЪРДЖИЛОВ