Проф. дин Веселин Янчев беше гост в семинара „Съвременна българска историография“, организиран от катедра „Български език, литература, история и изкуство“ на Русенския университет. Преподавателят и един от най-авторитетните изследователи на българската история през първата половина на миналия век изнесе публична  лекция на тема: „Армия, обществен ред и вътрешна сигурност 1918-1925 г.“. Тя беше посветена на един от най-сложните и противоречиви периоди в новата българска история - времето от края на Първата световна война до атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г., определян като един от най-кръвопролитните терористични актове в Европа през първата половина на ХХ век. С проф. Янчев по молба на „Утро“ разговаряха колегите му преподавалети по история в Русенския университет д-р Веселка Радева и доц. Николай Тодоров.

- Проф. Янчев, как международната ситуация след Първата световна война определя политическото положение у нас?
- Краят на т.н. Голяма война, защото никой не знае, че е първа и ще има втора, бележи в европейски и световен план началото на една коренно различна епоха в развитието на обществата. Тази война се отразява изключително неблагоприятно върху победените държави, каквато, за съжаление, е и България, защото тук става въпрос за загуба на национални идеали и на национален потенциал за бъдещото развитие. Следват финансови ограничения, които трябва да бъдат изплатени от победените държави, следва и нещо друго, много характерно.
Страните победителки, най-вече Франция, живеят с илюзията и самочувствието, че те ще определят бъдещия ред в света и в Европа, а част от тяхната представа за този ред е да не допуснат повече никога победените държави да се самоорганизират или да са в състояние да потърсят реванш. От една страна са тези измерения на следвоенното развитие, свързани с намаляване или съкращаване на армията, на финансовите задължения, липсата на възможност за нормално стопанско и икономическо развитие. Към това се прибавят редица социални проблеми, резултат най-вече от безпрецедентна криза, обхванала страните още в последните години на войната - недостиг на основни хранителни продукти, спекула, невероятна инфлация, която в България не, но в Германия достига космически нива.
Обстановката е свързана с опит за пренареждане на света в две посоки
Едната е дадена като образец от болшевиките в Русия, които обявяват началото на нова ера в развитието на човечеството, но осъществявана от една политическа партия за сметка на всички останали, крепяща се не само на насилието, но и на физическото унищожаване на политическите противници, с обещанието, че земният рай ще бъде построен от една политическа партия или от една политическа организация. Другата идея също е свързана с недоверие и съмнение във възможностите на парламентарно-демократичния модел на развитие и търсене на други средства, които да сплотят и мобилизират нацията, да я изведат към нови хоризонти.
Примерите са ясни. Те са в Италия до голяма степен и след това в Германия. Светът е тотално разстроен във всяко едно отношение - социално, стопанско и идейно. Невъзможно е България като част от този свят да не бъде повлияна от всички тези процеси и явления.
Каква е обаче идеята в България? Имаме отначало една идея - управлението да се поеме от политически партии с различни политически възгледи и представи за бъдещето, с оглед търсене на някакво успокоение и умиротворение в обществото. Създават се широки коалиционни правителства. За първи път в управлението влизат земеделците, социалдемократите, именно с мисълта, че тези партии имат своите привърженици в обществото. Те трябва да бъдат част от управлението и да предложат такива решения, които ще бъдат полезни за всички.
Но има и другата идея. Амбицията на част от тези партии, които не са участвали до този момент в управлението, не носят отговорност за случилото се и имат радикални, макар и не съвсем проверени идеи за промяна - социално-политическа и стопанска, да вземат властта и да наложат своето управление. Тук аз визирам конкретно двете партии - на българските земеделци и на българските тесни социалисти, които бързо стават част от тази всеобща комунистическа партия, на т.н. Комунистически интернационал, създаден от Ленин в началото на 1919 година.
Изненадващо, изборите от август 1919 година показват, че именно тези две партии се ползват с най-голямо доверие в обществото. Тук е интересен различният подход, различната оценка. Стамболийски е убеден, че е отворен пътят за самостоятелно управление на БЗНС и той трябва да го постигне, докато българските комунисти, макар и приели идеята за революция и за насилствено сваляне или разрушаване на съществуващия стопански, политически и правен ред, все пак не изключват идеята да дойдат на власт чрез избори, ако засилят своето политическо влияние и присъствие в обществото.
Разбира се, шансовете са повече на страната на земеделците, които нямат такива радикални идеи за промяна и отнемане на собствеността, не отричат все пак парламентарния път като модел на развитие и това в известна степен е решаващо, плюс политиката спрямо евентуалните политически съперници, претенденти за властта отляво и дясно. Не можем да не отбележим, че Стамболийски в това отношение се оказа добър стратег. Разчиства пътя за самостоятелно управление и препятствията по пътя, както от десните политически партии, управлявали преди това, така и от евентуален възход на двете леви политически партии в лицето на комунисти и на социалдемократи.
Но това, което трябва да се подчертае, е, че
всъщност той влиза в управлението по един непочтен начин
Тъй като са касирани редовно избрани депутати, създава се едно парламентарно мнозинство на ръба на оцеляването и оттук нататък идеята на Стамболийски ще бъде именно тази - да наложи модел на управление, който да му осигури дългогодишно и незаплашвано от опозицията управление. Това означава да се наложи някакъв вид власт, която е безконтролна. За мен тогава вече определено имаме конкуренция и борба за надмощие на две радикални идеи. Комунистическата, която така или иначе има за крайна цел налагане на диктатура на пролетариата, и земеделската, която също се стреми към една своеобразна диктатура, но на другата част от населението - на селячеството. Стамболийски е твърдо убеден, че тъй като селяните са мнозинство, неговата партия е единствен представител на селската маса и тя по дефиниция би трябвало да управлява страната.
Тук има една особеност. Селяните не са монопол на БЗНС. Те са част и от други политически партии, гласуват за всички партии и имат различни политически виждания. Най-парадоксалното е, че даже т.н. Работническа партия по принцип е селска. Над 75% от нейните членове и над 90% от организациите й са в селата. Няма как в България, една слабо индустриално развита държава, работниците да бъдат гръбнак на тази партия.
- Тоест, Стамболийски не е образът, който му е създаден в историографията - спасителите на нацията след края на войната?
- Стамболийски съзнателно изгражда този образ. Създава се мит, че благодарение на него и на Райко Даскалов е постигнато примирието, че БЗНС е единствената антивоенна и антимонархическа партия, че единствени те имат ясна програма как да решат финансовите и стопанските проблеми на страната. Оказва се, че липсата на политически опит се явява предимство за земеделците, защото хората искат и търсят алтернатива на вече случилото се или на вече управлявалите.
Липсата на подготвени и опитни кадри е голям минус и води до много сериозни проблеми пред цялостното развитие на страната. Неслучайно земеделците прибягват до наемане на политически представители на други политически партии, до не особено чистоплътни, но активни политически и обществени дейци. И всъщност в голяма степен кризисните проблеми пред България се задълбочават, вместо да бъдат решавани.
Тогава имаме едно управление, което за първи път не работи в интерес на обществото като цяло, а само за част от това общество
За първи път имаме и явно противопоставяне на една част от българското общество срещу друга негова част. Самият Стамболийски се гордее, че всички са против управлението на БЗНС и го изтъква като някакво върховно свое постижение. Към всички спадат интелигенцията, военните, националистите, духовенството, т.е. онзи духовен и политически елит на нацията, който не приема толкова елементарно разделение и насъскване и противопоставяне в българското общество. 
- Драматичното сваляне от власт на Стамболийски на 9 юни 1923 г. е може би един от най-митологизираните моменти от новата ни българска история. Вие сте изследовател на тази проблематика, как виждате ситуирането на преврата във финала на управлението на БЗНС?
- Има различни възможни сценарии, по които да се развият събитията и управлението в страната. Стремежът на опозицията е създаване на достатъчно силен политически фактор, който да бъде в състояние да принуди цар Борис III, като върховен конституционен глава на държавата, да поиска оставката на Александър Стамболийски и да се проведат нови парламентарни избори. За тази цел имаме обединяване на неосновни партии от опозицията в т.н. Конституционен блок и опит чрез една предварителна кампания да се спечели доверието на бъдещите избиратели, а също и да се повлияе на цар Борис III. Стамболийски много добре си дава сметка, че това представлява сериозна опасност за бъдещето на БЗНС, и на практика той и неговите най-близки лица (пак отново, за съжаление, Райко Даскалов е този, който изиграва ключова роля, защото по това време Стамболийски е в чужбина) правят всичко възможно да не допуснат първите съвсем законни и демократични стъпки на оформящата се опозиция.
Това става чрез Търновските събития, с отявленото насилие, с привличането на Оранжевата гвардия, на дейци на ВМРО, които симпатизират на Стамболийски
защото има и такива (така той поддържа и разцеплението във ВМРО). Цар Борис III не успява да намери решение или се страхува да вземе категорично решение. Има много сериозен конфликт, за който също малко се знае, че тези действия предизвикат огромно разочарование от страна на част от политическите дейци, дори и от неговите приближени. Неслучайно Христо Калфов напуска. Той е адютант на цар Борис III, изпратен от него да следи събитията в Търново. Наскоро след тях той подава оставка, напуска армията и преминава в политическия живот.
Следващите стъпки на Стамболийски ясно показват, че той няма да допусне по никакъв начин възможността опозицията да се обедини, камо ли да спечели едни бъдещи избори. Защото и референдумът за съдене и наказване на виновниците за националните катастрофи, и арестуването и изпращането в затвора на лидерите на опозицията явно показва, че тя е обезглавена и не е в състояние оттук нататък да съществува. Затова в последните месеци на управлението на БЗНС в основен враг отново се превръща БКП, защото тя остава единствената организирана политическа сила, единствената алтернатива на управлението.
Но какво чака БКП? Тя чака конфликт между т.н. буржоазни, традиционни партии и БЗНС, който ще обезсили и едните, и другите, и това ще й даде възможност за доминация в политическия живот, а дори и за вземане на властта. Резултатите след провеждането на изборите през април 1923 година показват, че БЗНС контролира изцяло обществения и политически живот. Когато се обявява, че ще започне една нова фаза в реформите, вече насочени към коренно преустройство на съществуващото държавно управление, на конституционния модел, на въвеждане на съсловно управление, 
това е сигнал, който кара една част от политическите дейци, от видните стопански дейци, от военните, действащи запасни да решат, че изход може да се намери само в извършването на един държавен преврат
т.е. в насилствено сваляне на Стамболийски и на БЗНС от власт.
Ние, когато говорим за държавни преврати, винаги ги разглеждаме в негативен план, но има държавни преврати в Европа и по света, които всъщност дават ново начало, нова възможност за развитие. В Португалия пак е извършен държавен преврат, но със съвсем друг резултат. Няколко неща искам да кажа за този преврат. Той не е насочен срещу партиите, не е насочен срещу Комунистическата партия също, не цели установяване на диктаторско управление и не цели военна власт. В никакъв случай! Това се потвърждава от следващите стъпки, свързани със състава на правителството, министър-председателя, някои офицери, които участват като министри, но те не са водещи. Гледал съм всички протоколи на Министерския съвет. Политическите представители и самият Александър Цанков абсолютно доминират в управлението. Никой не му дава съвети, никой не го контролира. Тази легенда, че имал някакъв военен конвент /мисля между другото, е от Георги Димитров/, че военните решавали в България, не отговаря на истината, не отговаря на фактите. Пак мога да подчертая, че да, авторитетът, позициите на армията, на военния министър са много силни по редица причини, но не е армията тази, която управлява след 9 юни 1923 г. Камо ли някакви фашисти или някаква фашистка организация. Парадоксът е, че целта на този преврат е демократизиране на управлението, парламентаризиране на българското управление, връщането към принципите на Търновската конституция.
- А за какви жертви говорим?
- Има две изследвания, които са отпреди 1989 година. Едното е „Звезди във вековете“. Това е пълно проучване на политическите жертви, най-вече на комунисти и земеделци във всички събития след 1918 година. Според това изследване, жертвите са 89 в събития около 9 юни. Ако се видят и се разгледат тези числа в детайли, ще се стигне до извода и се вижда много ясно, че две трети от тези жертви са в Пиринска Македония и София. Това са местата, в които особено от края на 1922 - началото на 1923 г. конфликтът на БЗНС с ВМРО ескалира. Окупирани градове, опити за атентати, смъртни присъди. Разбира се, там много голяма роля изиграват назначените по места кметове, околийски управители, околийски началници, окръжни управители, с които очевидно след или около 9 юни, по предварителни списъци ВМРО си разчиства сметките. Освен самия Стамболийски, станал жертва на събитията, в другите населени места
въобще не може да се говори за някакво масово насилие или масови жертви
Има и друго изследване, което пък сочи, че 76 са жертвите на тези събития. Аз съм гледал в детайли всички възможни документи, свързани с периода и само едно искам да отбележа. Навсякъде пише за огромното струпване на привърженици на БЗНС и опит за атакуване на Шумен. Винаги Шумен се показва като емблематичен пример за хилядната съпротива срещу свалянето на Александър Стамболийски от власт. Аз попаднах на отчет, направен само след няколко седмици от началника на Шуменския гарнизон, който описва една коренно различна картина. Тя се състои в това, че на 9 юни той е извикал окръжния управител - земеделец. Говорил с него и обяснил, че властта се взема от военните и не трябва да има съпротива. Въпреки всичко той обикаля селата и наистина привлича някакви привърженици на БЗНС, без да се стига до сблъсък. Правят се опити за преговори чрез посредници, но се провалят. Началникът на Шуменския гарнизон казва: „На края на вторият ден заповядах да се дадат няколко халосни артилерийски изстрела, след което тълпите се разпръснаха и положението беше овладяно“. Статистиката говори за една единствена жертва в Шумен през тези дни, след 9 юни, която е плод на битов инцидент.
Разбира се, има редица други примери като Плевен.
Там общината се държи от комунистите и първото нещо, което правят те на 9 юни, е да предложат съдействие на военните срещу земеделците
които също се опитват да се групират около града. Но тъй като военните не се съгласяват и вземат властта в града, т.е. фактически там свалят комунистите от власт в общината, а не земеделците, е направена опит за някаква съпротива, овладяна с телеграма на секретаря на ЦК на БКП Тодор Луканов, изпратена заедно с военния министър от софийската Централна поща, за прекратяване на съпротивата.
Редица други такива емблематични примери могат да бъдат дадени, като Лом, където комунистите изцяло помагат на новата власт! За мен най-впечатляваща е илюзията за силната земеделска власт, за многобройните й привърженици, а тя рухва буквално за часове. Винаги подчертавам, че убийството на Стамболийски е престъпление, без да е ясно точно кой и при какви обстоятелства го убива. Защо се забравя, че той е изоставен да се скита сам от цялата тази маса, която уж го подкрепя? След едно кратко сражение край Пазарджик селяните се разпръскват, отиват си по полето и никой не го охранява. Неговата държавната охрана изчезва от вилата му! Тези факти трябва да се знаят, когато става въпрос за обществената му подкрепа, често измамна и плод на властови позиции, а не на истинска готовност за защита на дадена власт.
- Излиза, че ние трудно можем да си обясним събитията от септември 1923 година като реакция на случилото се през юни същата година?
- Не, в никакъв случай! Земеделският съюз е съборен от власт, дезорганизиран, разколебан. Има много силно обществено недоволство от тяхното управление. Ако се видят избирателно снимки от многохилядните митинги на 9 юни в София, ясно се вижда за какво идва реч. БКП подкрепя де факто преврата точно с идеята, че се отваря пространство за изземване кадрите на БЗНС и елиминиране на една конкурентна организация, която се бори долу-горе за една и съща среда. Комунистите нямат никаква идея за съпротива на тази власт. Очаква се да се види какво ще направят и в каква посока ще се тръгне. Представителите на Коминтерна във Виена и Москва отдавна настояват БКП да предприеме радикални действия за завземане на властта. Тя не го прави! Буржоазията се организирала по-бързо и взела властта, т.е. тази власт може да се вземе и от БКП. Бърз контрапреврат се иска от Комунистическата партия, докато не са се укрепили новите управляващи, те да бъдат заменени с комунистическа власт, която да промени съотношението на Балканите, да тръгне вълната към Централна Европа и Германия. Истинската надежда е Германия да се комунизира, защото Ленин казва, че индустриална Германия и селска Русия заедно могат да определят накъде ще отива светът.
Това е последната самостоятелна мисъл и действие на БКП, която 2 месеца почти очевидно се съпротивлява на искането на Коминтерна за вдигане на въоръжено въстание
в България, извършване на контрапреврат и вземане на властта. Изброява се по общини и институции как няма шанс такова дело да успее, как военните и полицията са подкрепили новото правителство, как за това време то е укрепило и разширило своето влияние. Няма шанс за успех и вдигането на въстание ще доведе до унищожаване на партията и разгром на революционното движение.
В крайна сметка Коминтернът намира начин да наложи своята воля. Интересното е, че тези събития са обяснени само от двете главни действащи лица, и то постфактум - Георги Димитров и Васил Коларов. Аз си направих труда да сравня версиите на двамата през различните години и те си противоречат. Ако всичко е било толкова систематизирано и ясно, както се излага по-късно, не би трябвало да има противоречия - изпратени ли са пароли, изпратени ли са куриери, кой е бил инициатор, взели ли са решения, кога са се събрали за първи път и т.н. Някакъв пълен хаос, който за мен говори, че това е донагаждане, отколкото автентичност на тези твърдения. Кога и кой точно е взел решение за вдигане на въоръжено въстание? Това, което намерих в архива на Коминтерна, е едно писмо от Тодор Петков, член на Централния комитет, до Коминтерна, което ясно показва на Москва, че решението, което е взето, не е за масово въстание, а по места, където има арестувани след 12 септември комунисти, да се направи опит да бъдат освободени и ако се стигне до сблъсък, това може да прерасне в някакво стихийно въстание по села. Значи, няма никаква готовност за градовете и за столицата. Само това е. Не звучи сериозно, когато се опитваш да вдигнеш въстание и да вземеш властта, да оставиш столицата настрана, с идеята, че уж щели да дойдат подкрепления. Откъде? Те казват, че ще дойдат от Враца, но Враца въобще не се вдига. Това също е липса на всякаква представа какви са настроенията в страната. Колко абстрактно и безотговорно звучи всичко това! Има гарнизон във Враца, но там въобще нищо не се случва в септемврийските дни. Случва се във Фердинанд (Монтана) - голям търговски и промишлен град с 4 хиляди души, с две тухларни фабрики и една маслобойна. Долу-горе това е потенциалът на градчето.
- След 9 септември 1944 г. убийствата се обясняват с жертвите от Септемврийското въстание и се търси пропорционалност или това е т.н. бял и червен терор?
- Тук ясно трябва да се разграничат тези жертви, които са в хода на откритите боеве и сражения. Когато някой се противопостави с оръжие в ръка, тогава не може да става въпрос за терор, става въпрос за защита на държавата. Проблемът с тези събития е действията на упълномощената власт, на доброволци или представители на властта, които злоупотребяват.
Данните показват, че почти наравно са жертвите от едната и от другата страна
За едните през годините са правени изследвания и се води някаква статистика, но няма статистика колко са убитите войници, жандармеристи, доброволци, кметове. Има хора, които съвсем съзнателно и без изгода се вдигат и защитават населеното си място, представата си за ред в държавата. Опитах се да изчисля точно тези доброволци, които се включват. Оказа се, че броят им може да бъде засечен само по списъците за зачисляване за храна към бойните части в дните на въстанието, което се оказа много трудно, защото те са текущи и много трябва да се сравнява. Онова, което много ме впечатли, е, че ги няма отчетите на военните части за събитията, няма списъци на убитите тогава, което е невъзможно за армията! Може да не съм прав, но мисля, че е имало прочистване на документите. Основните документи за тези събития аз открих в архива на МВР, а не във военния архив, където те са прехвърлени веднага след 9 септември 1944 г. в Държавна сигурност. Там е останало това и или не е направило впечатление, или е решено, че е маловажно. Намират се списъци колко патрона е изстреляла еди коя си рота, но не и кой е убит и при какви обстоятелства. Така че от тази гледна точка трудно ще се възстанови картината.
- Защо определяте Септемврийското въстание като поръчано?
- Защото то е поръчано отвън, от Москва. Това е въстание, което е наложено отвън. Аз съм убеден от логиката на събитията, че оставени сами на себе си, българските комунисти нямаше да вдигнат въстание. Те не намират нужда да го правят. Партията тогава е във възход, общественото доверие се качва към тази партия. При условие на простотата логика, че основният конкурент БЗНС се разпада, че те оставят членската маса без ръководство, идеята е тези маси ще бъдат привлечени към комунистите. Новата власт не предприема никакви изключителни действия към комунистите, тя не се интересува от тях. Нито забранява, ограничава, нито арестува комунисти - нищо! При тези обстоятелства те не виждат смисъл да предприемат някакви въоръжени, насилнически действия. Аз
намерих документи и видях това, което прави Васил Коларов
Предварително взема разрешение за регистриране на нова партия и издаване на нов партиен вестник. Преди да започнат тези събития, той е напълно наясно, че подобни действия ще доведат до забрана на партията и на вестника. Той е юрист все пак, знае какво следва, ако с оръжие в ръка се вдигнеш в една държава, все пак правова, каквато е България.
- Коминтернът само идейно ли влияе на БКП или чрез други стимули?
- Не. Има документи, които показват точни суми, изпращани в България още преди септември 1923 г., но за финансирането на партията след 1923 г. доказателствата са множество. Говори се за целенасочено изпращане на суми, които са в състояние да издържат един платен партиен апарат и закупуване на оръжие и взривни материали. Има и пари, предвидени за подкупи на висши офицери, висши полицейски началници, на политици. Усилията са много по-сериозни, отколкото изглежда на пръв прочит. Когато пак се взема решение за ново въстание след 1923 г., непрекъснато пристигат пратки с оръжие. 18 тона се хващат през септември 1924 г. край Бяла, Варненско, другата част потапят. Никой не може да ме убеди, че това са писалки и печатни машини. Това са картечници, карабини, боеприпаси. За какво е всичко това? За мирна агитация, за убеждаване на невярващите в комунистическата идея или за пропаганда сред учениците? И оттам тръгва разплитането, защото при толкова много оръжие няма как властта да не предприеме мерки, да види по какъв канал пристига, каква е тази конспиративна мрежа, кой го организира, как се разпределят по окръзи, кой прави скривалищата за оръжието. Не виждам държава, която ще си затвори очите и ще го обяви едва ли не за плажен инцидент. В долари се плащат тези неща.
Парите които БКП получава през 1924 г. като организация са равни долу-горе на парите, които държавата отпуска на цели окръзи в България
Плевенски окръг има почти толкова пари, колкото БКП, и Варненски окръг по същия начин. Тук става въпрос за сериозни проблеми. Тези суми ги има разписани в документи - кой, къде, колко пари са изпращани. Това са пари, конфискувани от болшевиките след ноември 1917 г., включително диаманти, ценности, бижута, продавани на черния пазар в Западна Европа, и от тези пари те финансират комунистическите партии и революционното движение. Тези разходи са съгласувани между Политбюро на Руската комунистическа партия /болшевики/ и Коминтерна.
- Какво е вашето виждане за атентата в църквата „Света Неделя“?
- Има едно обяснение за този атентат, което е залегнало във всички изследвания, професионални и непрофесионални, и то се свежда до следната конструкция: Имаме 9 юни, едно незаконно правителство, което идва на власт, крепи се с насилие и терор, има неуспешен опит то да бъде съборено през септември 1923 г., засилват се репресиите срещу участниците в тези събития и като отговор на това перманентно насилие и запушване на всякакви възможни пътища за политическа дейност и съпротива, се стига до този атентат от април 1925 г., като отговорността не е на Комунистическата партия, на нейната военна организация, а на Коста Янков, който е узурпирал властта в партията и едва ли не организирал този атентат без знанието и съгласието на централното ръководство на партията, на Коминтерна, на Георги Димитров и Васил Коларов. Всъщност логиката на тези събития трябва да се проследи в начина на мислене и представите, които българските комунисти и Коминтернът имат за своята дейност след септември 1923 г. Въпреки призивите на част от представителите на Комунистическата партия тя да се върне към предишните си действия на парламентарна, легална партия и опозиция, която цели да привлече масите и да им предложи различни идеи за политическо бъдеще, целта на  Георги Димитров и Васил Коларов е много ясна. 
Тя, още от първия момент, в който позорно напускат България, е да предложат нова оферта на Москва
и Комунистическия интернационал с мотива - ние не успяхме септември, но в най-скоро време ще се поправим и ще вдигнем ново въоръжено въстание и този път то ще бъде успешно. Те имат ясна представа, че това ще го направят до пролетта или през пролетта на 1924 г., ако Москва им даде пари, оръжие и подкрепа.
Москва и Коминтернът абсолютно се солидаризират с този план, официално поставят задачата за вдигане на ново въоръжено въстание в България и поемат ангажимента да го финансират. Какъв е проблемът? Проблемът е, че след септември 1923 г. БКП от 30-35 хиляди членска маса остават 2000-2500 души, от които активни 400-600 членове. Те не разполагат с потенциал. Няма как, дори всички да ги въоръжат, те да предизвикат сваляне на властта. Трябва да се търсят други пътища. Масовата политическа борба е невъзможна. Тогава каква стъпка трябва да се предприеме? Първо, както съветва Зиновиев, да се организира партизанско или четническо движение, за да се дестабилизира властта. Това може да стане и с 400 човека, които непрекъснато са в планината, извършват насилнически действия, преследват органите на властта, блокират спокойния живот на хората, създават недоверие. Другото е останалите членове да бъдат организирани в тайна, въоръжена организация, която да е в състояние в даден момент, заедно с четите, да предизвика някаква съпротива против властта.
При тези обстоятелства, когато цялото внимание е концентрирано върху насилственото вземане на властта, съвсем логично е организаторите на тази терористична дейност да вземат надмощие в партията.
Точно те решават, че единственият начин да се покаже силата на Комунистическата партия е да се организира някакъв терористичен акт
Затова бойната организация надделява. Тези действия са в хода и логиката на подготовката на ново въоръжено въстание, сроковете за което се отлагат, но то никога не е отменено като нова цел. Това, което може да се направи реално, е една такава демонстративна акция, за да се покаже, че все пак БКП трябва да оправдае и членството си в Коминтерна, и парите, които получава оттам. Те са считали, че с един такъв безумно смел и категоричен акт могат да постигнат някакви промени в България. От тази гледна точка, има ги инструкциите на Коминтерна, включително и за терористичната дейност, има консенсус в местното ръководство на партията, че е необходим такъв акт, включително и в лицето на Коста Янков, Станке Димитров и Тодор Павлов. Януари месец е информиран Георги Димитров. Той няма нито един акт, с който да покаже, че не одобрява или се противопоставя на подготовката на един такъв терористичен акт. Има само едно писмо на Васил Коларов от март 1925 г., в което казва, че евентуални терористични актове няма да доведат до сваляне на правителството, но никъде не казва: не го правете или престанете с подготовката. Промяната на курса на Коминтерна спрямо България фактически става в навечерието на атентата и няма как да стигне до главните му организатори и главните му извършители.
За мен този акт е проява на безсилието, отколкото на силата на Комунистическата партия. Тези събития отприщват едни процеси, които имат крайно трайно негативни последствия за цялото българско общество, защото насилието започва да се приема като норма, като част от политическия живот и политическата игра. Ще трябва време да се осмислят тези крайности в политиката и негативни последствия за всички. Отговорността не може да бъде прехвърлена върху една личност и военната организация. Основният извод, който се налага, е, че това е резултат от този опит за реванш за неуспеха на септември 1923 г., и убеждението, че този реванш може да се постигне с различни средства и най-вече чрез терор.

Д-р Веселка РАДЕВА
Доц. Николай ТОДОРОВ