Той беше Делян Пеевски. Беше и Бойко Борисов. Но всъщност е Радко Димитров - русенец, живеещ в Канада, който разчупи рехавите и монотонни протести в Русе. Артистичната му поява с маската на кратковременния и оказал се взривоопасен за страната шеф на ДАНС Делян Пеевски предизвика любопитни погледи, отключи коментари и определено внесе свежест в русенските вели шествия. Полицията обаче се оказа на друго мнение и връчи на Радко акт - маската затруднявала разпознаването му. Той, разбира се, категорично възрази и на следващия протест се яви като... бившия премиер Бойко Борисов. И макар че предварително се представи на охраняващите полицаи, този път получи призовка. А на последвалата среща с органите на реда Радко се сдоби с втори акт и забрана да се маскира по време на протестите.
Спортен фен, журналист, баща, охранител
Така накратко изглеждат основните щрихи в образа на 35-годишния русенец. Непрекъснатото търсене на справедливост, което демонстрира по време на протестите, проличава още в ученическите години на Радко. В шести клас е избран за отговорник по списването на стенвестника в училище „Братя Миладинови“. Без да подозира, че журналистиката ще се превърне в негова професия след години, Радко се грижи за публикациите на таблото в училищния коридор. По време на бурните политически процеси през 1989 година влиза в първия си сериозен идеологически сблъсък с тогавашната Димитровска пионерска организация „Септемврийче“. Причината - убеден е, че такава организация не трябва да съществува, и го написва в стенвестника. През 1997-а, с която сега се правят основателни паралели заради масовите протести, Радко се включва в мащабните шествия, обхванали цялата страна.
Бях буйно дете, но в никакъв случай хулиган, казва за детството си Радко. Не помни да е правил големи пакости или да е участвал в сбивания, както често правят момчетата, за да се докажат пред връстниците си. Напротив - бил е по-скоро дисциплиниран. Казва, че и до днес има респект към закона и уважава реда.
Футболни страсти
Едно от любимите му занимания като малък е да ходи на стадион „Локомотив“. Живеех съвсем наблизо и не изпусках мач, спомня си заклетият фен на позабравения едноименен русенски клуб. Тази страст към футбола съвсем логично преминава в трениране на най-популярния спорт. Заради контузия обаче тичането след топката трае, докато той влиза в гимназията по селско стопанство в Образцов чифлик. „Изкълчих си глезена и трябваше да спра със спорта, пък и никога не съм се стремял към футболна кариера. По-скоро съм аматьор“, признава Радко.
Но футболът му остава страст, а за някогашния „Локомотив“ говори с емоция и защото навремето баща му е играл в него. Няколко години по-късно, когато Радко става спортен журналист, повежда кампания срещу решението на ФК „Аристон“ да се провъзгласи за наследник на „Локомотив“. „Никой не би се възпротивил да се възроди този отбор, който е с над 70-годишни традиции, но поне трябва да носи неговото име“, коментира Радко.
Журналистиката като съдба
И ако любовта към футбола и въобще спорта е от баща му, то влечението към журналистиката със сигурност е от майка му - Мира Радкова, която няколко години беше репортер в „Утро“, преди да стане депутат от СДС и социален зам.-министър в правителството на Иван Костов. Но преди да поеме по майчиния път, Радко завършва Висшето военно училище „Тодор Каблешков“ в София и за кратко работи във вече закрития локомотивен и вагонен завод /ЛВЗ/ в Русе. Несигурната обстановка в предприятието обаче бързо го праща в друга посока и той попада в журналистиката. Първо заедно със свой приятел води нощно токшоу по несъществуващото вече радио „Пристис“. Авантюрата му в предаването „Коктейл желание“ трае едва няколко месеца. Спомня си, че темите на шоуто са били доста свободни и основно са се въртели около въпросите за любовта и секса. И макар че част от разговорите са заслужавали да се увековечат, Радко не пази записи от тях. Получава предложение от вестник „Меридиан мач“ да стане негов коресподент и се отдава на спортните вестникарски публикации в периода от 2004 до 2009 година. Междувременно сътрудничи на Канал 3 и вестник „Форум“. Така любовта му към спорта и най-вече към футбола се превръща в професия. „Не съм се сблъсквал с „редовната“ журналистика, защото доколкото познавам себе си и своята непримиримост към неправдата, едва ли щях да просъществувам“, обяснява Радко. Представата му за по-малкото „помия“ в спортните среди обаче не се оправдава. Защото много скоро се сблъсква със задкулисни сделки и използването на футбола като средство за пране на пари. И от репортерските му години остават спомените за конфликти с бизнесмените Атанас и Пламен Бобокови и други местни богаташи.
Интернет любов и емиграция в Канада
2001 година е една от знаменателните в живота на младия русенец. Тогава на рожден ден той се запознава с бъдещата си съпруга Мариана. След първата случайна среща обаче двамата не продължават да се виждат. Вместо това се опознават по модерен начин - чатят си близо година в популярния преди години канал IRC. Едва след това отношенията им се задълбочават. Затова с усмивка Радко обича да казва, че тяхната връзка е продукт на интернет любовта. Нямали намерение да се женят, живеели си щастливо и спокойно и... подписали по принуда. Защото решили да заминат да живеят и работят в Канада. „За да те приемат там, има точкова система, която дава повече предимства на семействата със сключен брак“, разказва не особено романтичния момент Радко. Двамата подписали в гражданското на 15 декември 2008 година.
Толерантността и спазването на законите са част от причините, които карат Радко и Мариана да тръгнат към Канада. Още повече, че вече не са само двамата - през 2006 година се ражда синът им Живко. „Неуредиците, безобразията и дори чисто финансовата страна правят ситуацията в България неподходяща за отглеждане на деца. Затова основно заради малкия решихме да заминем“, разказва Радко. Всъщност когато напускат Русе през 2009 година, кризата все още не е в разгара си и семейството успява да си плаща сметките и да живее прилично. „Ако обаче сега живеем тук, няма как да се справим“, категоричен е младият мъж. В Торонто попадат в съвсем различен свят. Там са струпани 182 националности, говорят се над 100 езика, събрани са хора „от кол и въже“ и никой не те сочи с пръст.
Освен че там е лесно да си емигрант, Радко вади луд късмет
„Имах два варианта. План „А“ беше да стана шофьор на ТИР, а план „Б“ - да работя като охранител“, разказва русенецът. И тъй като в Канада не се признават нито българските дипломи от университети, нито дори шофьорските книжки, Радко бил наясно, че трябва да кара отново курсове, за да седне зад волана. За негов късмет обаче уцелва стачка на центровете, които предоставят такива лицензионни услуги, и се принуждава уж временно да работи като охрана. Година по-късно е повишен на супервайзор, а след още толкова става оперативен мениджър. „За 4 години постигнах нещо, което хората за 10-20 години не могат“, споделя Радко, който сега е втори по ранг в охранителната фирма след нейния собственик. Смята, че причина за успеха му е голямата посредственост у хората там. Затова всеки, който полага усилия и влага ум и мисъл в работата си, изпъква и е оценен. И заплатата му расте непрекъснато с увеличаване на трудовия му стаж. „Доволен съм от това, че съм високоплатен и оценен, но работата ми е трудна и трябва да съм на разположение почти 24 часа в денонощието“, коментира Радко и посочва, че не всичко е лесно и се случва с вълшебна пръчка. Макар че, многонационална Канада е гостоприемна за всеки и всички. „Там бездомниците са бездомници по свое желание, а не защото няма къде да нощуват“, отсича русенецът. И казва, че само да заявят желание, държавата ще им предостави и апартамент, и храна, и дори автомобил. Защото разстоянията в Торонто са огромни и непосилни за изминаване без собствена кола. Самият Радко е голям късметлия, че офисът му е само на десетина километра от жилището му, но повечето хора пътуват по 50-60 километра, за да отидат до работното си място, и още толкова на връщане.
Канада е толкова уредена, че хората не знаят кой им е премиер
„Вкъщи в Торонто нямаме телевизор“, споделя Радко. Не за друго, а защото програмите били скучни. Липсват бунтове, протести, недоволства. Затова има много хора, които дори не знаят как се казва премиерът им. За какво им е, като са доволни и живеят добре?! „Там службите знаят, че са служби, и съществуват, за да се грижат за гражданите“, обяснява Радко. И дава пример: в Канада няма гишета, няма чакане на опашки, няма питане и лутане. Физическият контакт е сведен до минимум, а всичко се случва по пощата или по електронен път. Например, ако шофьорската ти книжка изтича, ти пращат новата по пощата. А ако влиза в сила нова наредба, те известяват лично с писмо, за да те запознаят с нея и да ти обяснят какво трябва да направиш. Държавата субсидира обучението на майчин език на над 100 националности и малкият Живко в събота ходи на училище по български.
Родственикът на Сава Огнянов демонстрира артистичността си на протестите
#ДАНСwithme е съвкупност от лични протести, затова няма водачи както през февруари, смята Радко. Самият той е участвал в митингите на около стотината българи, които излизат в Торонто и подкрепят искането за оставка на кабинета Орешарски. Радко смята, че маскирането му като Делян Пеевски и Бойко Борисов е крайна форма на протест, но пък и средство да провокира позаспалия Русе. Артистизмът, който той демонстрира с тези превъплъщения, съвсем не е случаен. По линия на прабаба си Радко е родственик на великия актьор и режисьор Сава Огнянов, чието име носи русенският театър. Баща му е бил художник, а майка му освен журналист е и поетеса. Радко поне засега върви по път, встрани от изкуството, но пък демонстрира артистичен талант. И то на голямата обществена сцена.