Когато в Русе се говори за гордост, рано или късно разговорът стига до нея. До момичето, кръстено Руска, което напуска града с едно куфарче и завладява оперетните сцени на цяла България. До жената, на която Никола Вапцаров посвещава стихотворение, а Борис Христов пише писма за нейната дарба. До примата, при чиято поява публиката става на крака, преди тя дори да е отворила уста. До царицата на оперетата с достоен за роман живот, който угасва точно преди 42 години - на 22 май 1984-та.
Корените
На 23 юли 1902 г. в Русе - най-европейския и космополитен град в България - в семейството на Михаил и Слава Балкански се ражда третото дете. Кръщават го Руска, на майката на Георги Стойков Раковски, защото семейните връзки с великия революционер са не просто история, а жива памет.
Дядото на Руска, Никола Балкански (1822-1898), е братовчед на Раковски и негов съратник в борбата за национално освобождение. Той основава първата плетачна фабрика в България и подпомага финансово театралното дружество „Съединение“ в Русе. Семейството е заможно и уважавано, а в дома им на пианото - истинска рядкост за времето, малката Руска прекарва часове наред. В тази атмосфера детството на бъдещата примадона е белязано от музика, от театър и от усещането, че светът е по-голям, по-хубав и по-интересен дори от родния красив, уютен и аристократичен Русе.
Когато я записват в първи клас, баща й казва: „Пишете я Мими. Тя е мъничка, крехка, с две миши опашлета - името Мими й подхожда много повече“. Така тя е кръстена втори път и получава името, с което ще остане в историята.
Но скоро настъпва обрат. След ранната смърт на бащата, през 1912 г. семейството се премества в София. Мими е на десет години. Куфарчето е малко, но в него сякаш е събрана цялата надежда за ново начало на едно вдовишко семейство.
Момичето с мишите опашлета срещу Кръстьо Сарафов
Животът в София е труден. След войните семейство Балкански е на ръба на мизерията и Мими решава да стане хористка в оперетния театър „Ренесанс“, за да плаща уроците си по пиано при Хенрих Визнер в Музикалното училище. Тогава малкото момиче мечтае да стане учителка по пиано за деца. Театърът не е в плановете й. Но съдбата често чертае пътища извън плановете.
На конкурса за хористка в новооткрития театър „Ренесанс“ се явява шестнадесетгодишно слабичко девойче в ученическа униформа. В журито са едни от най-именитите български артисти: Кръстьо Сарафов, Петко Атанасов, Тодор Хаджиев, Панайот Пипков и Добри Христов - тогава директор на Музикалното училище.
„Слушай, момиченце! Тук не е училище. Театър ще се прави. Хайде, иди да си учиш уроците!“, отпраща я колосът на българската драма Кръстьо Сарафов.
Но Петко Атанасов забелязва нещо в дребничката кандидатка и я насочва не за хористка, а за солистка. Помага й с подготовката. Мими се явява с образа на Щаси от „Царицата на чардаша“ и след него - с поемата „Неразделни“ от Пенчо Славейков.
„Всички бяха притихнали. Произнесох последния стих: „За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла“. Нито звук не наруши дълбоката тишина. После Петко Атанасов дойде при мен, прегърна ме и аз разбрах, че съм попаднала в театъра. Съдено ми било там да остана пет десетилетия“, спомня се по-късно тя.
Пет десетилетия. Петдесет години. Близо 400 роли.
Раждането на звезда и присъствието на Вазов
Дебютът й е в премиерния спектакъл „Феята на карнавала“ от Имре Калман, в който играе субретката Лори. Детското очарование и непосредственост на Мими грабват публиката, а критиката е единодушна - появила се е нова звезда. В публиката е Иван Вазов. След представлението той отива зад кулисите: „Браво, талантливо момиче си ти! Ще станеш артистка, но трябва да работиш много“.
Работата - това е думата, която ще я следва цял живот. Мими никога не е учила пеене в строгия смисъл. Гласът й е лиричен сопран - не особено голям като физическа сила, но с неотразимо излъчване. Режисьорът Стоил Стоилов, когото тя ще нарече свой духовен баща, й дава философията, която превръща певицата в актриса: „Всяка нота е дума плюс дума. Не са ми нужни твоите си-та и до-та, нито пък искам да си изкривиш лицето, за да ги изпееш. Важното е да играеш искрено, да създаваш образа. За да ти вярва публиката“.
Мими вярва в тези думи до последния си дъх.
Кооперативният театър и мечтата за „наш, собствен театър“
В театър „Ренесанс“ Мими среща и първия си съпруг - тенорът Иван Цачев, красавец с руса коса и сини очи. Той я завежда в Берлин, но тя не успява да се приспособи и се завръща. Бракът приключва бързо - само след няколко месеца.
След „Ренесанс“ идва един от най-вълнуващите периоди в живота й. През есента на 1922 г. в България е поставено началото на театър на кооперативни начала - издържан изцяло от самите артисти. Кооператорите - Стоил Стоилов, Асен Русков, Ангел Сладкаров, Симеон Симеонов, Илия Стоянов, Иван Станев, Петко Ников, Иван Цачев, Вера Сълплиева и Мими Балканска - с огромен ентусиазъм поемат по трудния път на мечтата за „наш, собствен театър“.
Работят почти денонощно. Изнасят по десетина премиери на сезон. А Мими Балканска играе почти всяка вечер и сякаш е неизтощима в раздаването на своя талант, сили и младост. Субретки, лирични героини, светски дами, царици... Мими играе всичко. Годините в Кооперативния театър тя ще нарече „незабравимо, прекрасно време“.
Специалният влак на Ататюрк
Славата на трупата надхвърля границите на България. Кемал Ататюрк изпраща за трупата на Кооперативния театър (1931 г.) специален влак - в суперкласния вагон пътува Мими Балканска, в следващия вагон са декорите за спектакъла в Истанбул. По покана на турския президент трупата отива и в столицата Анкара.
По-късно идват гастролите в Загреб, Любляна, Белград. На сцената на Белградския драматичен театър Мими играе Кощана - сръбската национална героиня, за което е наградена с орден „Свети Сава“. Предложенията да остане в чужбина са настойчиви. Отговорът е категоричен. Когато я питат насмешливо за „калдъръмите на България“, тя отвръща: „Да, за калдъръмите, защото те са на дядо ми, на баща ми, те са наши, български!“.
Русе е в тези думи. Дунавът, патриотизмът, семейната памет за Раковски - всичко това се усеща зад тях.
Апогеят на примата
Сред героините от 30-те и 40-те години - нейния апогей - са Ана Главари от „Веселата вдовица“, Силва от „Царицата на чардаша“, Мадлен от „Бал в Савоя“, Лиза от „Страната на усмивките“, Перикола от „Перикола“, Вера от „Последен валс“, Сузана от „Принцесата на цирка“, Анастасия от „Царевич“, Елиза от „Паганини“... Списъкът е дълъг и блестящ.
В София се вият опашки от желаещи да видят смайващата актриса в „Принцесата на цирка“, „Веселата вдовица“, „Царицата на чардаша“, а също и в по-късните й роли - циганката Фиданка в „Имало едно време“ на Парашкев Хаджиев и кака Сийка от „Време за любов“ на Димитър Вълчев.
Критиците са единодушни: Мими Балканска е актриса от европейски мащаб. Присъствието й на сцената, въпреки невисокия ръст и не особено богатия глас като физическа даденост, е наистина неотразимо, завладяващо. Тя е сред малцината български артисти в оперетата с толкова силно излъчване, с толкова чар и магнетизъм.
От 1938 до 1942 г. е водеща актриса в театър „Одеон“. Тя е съоснователка, директор и режисьор на Художествения оперен театър в София (1942-1946). От 1948 до 1963 г. работи в Държавния музикален театър.
Футбол, кино и неочакваните страни на легендата
Мими Балканска е пълна с изненади. В 20-те години на миналия век тя се превръща в първата българка, занимавала се сериозно с футбол. Тренира в „Славия“ (София), участва в срещи като вратар на отбора на певците срещу артистите, сформира тим, дори работи като страничен съдия на благотворителен мач.
Снима се в игрални филми - „Весела България“ (1928 г.), „Виктория и нейният хусар“ и „Невероятна история“. Обожател й осигурява просторен апартамент на ул. „11 август“ в центъра на София. Всяка сутрин друг обожател й оставя пачка пари до вазата с рози.
Поклонничка на френската мода, Мими Балканска е център на страстите на журовете на столичния хайлайф. Банкери, политици, дипломати - всички падат под нейното очарование. Дори плейбоят принц Кирил хвърля око на оперетната звезда. Но сърцето й не се дава лесно.
Вапцаров и едно стихотворение, което тя научава след смъртта му
Има история, разказвана с тихо вълнение от всички, познавали Мими Балканска. История за стихотворение, което тя не е знаела, че съществува.
Никола Вапцаров й посвещава стих, в който я нарича с най-поетични имена. Стихотворението се казва „На залязващата“. В него великият поет пише: „В простора небесен цял хор херувими / симфония вечна ще пей, / на буря и младост, на ласки любими / симфония вечна за тебе, о, Мими, / и слънцето в нощ ще огрей.“
Мими Балканска до последно не е знаела, че Вапцаров й е посветил стихотворение. Жена му Бойка Вапцарова й го занесла, когато се правел музеят на поета - и тогава едва тя научила. Вапцаров е разстрелян на 23 юли 1942 г. - на рождения й ден. Това съдбовно съвпадение някак обвързва завинаги двама от най-ярките гении на своето поколение.
Любовта на живота - на 51 години
Животът на Мими Балканска е богат на увлечения, но истинската любов идва, когато е на петдесет и една. Младежът Тодор Младенов я причаква след представление и пада на колене, обяснявайки й се в любов. Признанието го смайва: влюбен е в нея още от ученик, когато за първи път я гледал в „Царицата на чардаша“. Единствената причина да стане артист е тя - за да могат някога да се срещнат.
Разликата помежду им е двадесет и пет години. Светът гледа учудено. А тя изненадва всички: остава с него. Той не давал на любимата да се докосне до мръсните чинии, защото тя за него е богиня. И така - до заветна възраст Мими нямала нито една измита чиния.
Борис Христов - великият бас и гордост на България пред целия свят, й пише писма, в които споделя възторга си от нейната дарба. Вратите на дома й на ул. „11 август“ в София са отворени за всички млади артисти, на които тя безрезервно помага.
Тишината след края
Последното излизане на Мими Балканска на сцена е през 1982 г. в Музикалния театър - за нейния 80-годишен юбилей.
Тя почива на 22 май 1984 г. Властта не позволява да се обяви смъртта й веднага, защото е в навечерието на 24 май, а на 23-ти се обявявал списъкът със звания. Съобщено е на 25-и, а поклонението се е провело на 26-и - на сцената на театъра артистите дават почетна стража.
„Необяснима и незабравима“ - така я определя критикът Петър Увалиев след смъртта й. Той подчертава изключителния й артистичен талант и обаяние и я нарича „предшественица на бъдещия задокеански мюзикъл, на Джуди Гарланд и Барбара Стрейзънд“.
На Мими Балканска е посветена паметна плоча на дома й в София, на ул. „11 август“. Нейното име носи улица в столицата.
По материали от интернет