Кореспондентът на БНР в Русе Ася Пенчева спечели нова престижна журналистическа награда - първо място в конкурса за чиста журналистика Web Report на един от най-големите новинарски портали в интернет Dir.bg в категорията в категорията „Истински истории“. Отличения материал „Хлор и цензура“ ще публикуваме в петък.
Инициативата на Dir.bg за пореден път обедини водещите български медии около каузата, че качеството е над конкуренцията. В тазгодишното издание се състезаваха стотици материали, които не просто информират, а водят до реална промяна.
Това е третата голяма професионална награда за Ася Пенчева. Първата е „Черноризец Храбър“ на Съюза на издателите в България, заслужена през 2010 година с работата й във вестник „Утро“. Втората идва през 2020 година - „Сирак Скитник“ на Българското национално радио през 2020 година за открояващо се присъствие пред микрофона и за отстояване на идеи и позиции, които утвърждават авторитета на БНР като обществена медия.
За читателите на „Утро“ Ася Пенчева говори за Журналистиката, за Истината и за Смисъла - смисъла от тях.

Преди радиацията в Чернобил имаше хлор в Русе, но това само ние го знаехме. Ние, които го дишахме. Казвахме на приятелите си от другите градове, но само на ухо, даже с условието „не е за телефон“. Други се изнесоха към Трявна, Правец, Елена... заради децата си.  Зловещата и безпощадна ръка на цензурата запушваше устите на хората, а журналистите също са хора.
Макар да са минали повече от 40 години от първите обгазявания, нямаме ясен и точен разказ за това какво е наложило да се строи този завод именно в граничния град Гюргево, защо не го спряха, кой работеше там и какво по дяволите изобщо произвеждаше, че заради него изпонатровиха дробовете ни! Ние, които сме го дишали, винаги ще усещаме вкуса на хлора в устата си, защото той, освен мирис, имаше и вкус! Гаден, лепкав, отровен.
Повече от 40 години никой не разказа за дружеските отношения с братската комунистическа партия на Румъния и чий хатър не трябваше да скършим, докато дишаме отровата.
Повече от 35 години управниците на Русе само се хвалят, че с протестите на майките започнала била демокрацията в страната ни. И какво? Каква е паметта за събитията? Как показахме на обществото и децата си, че знанието за хлора ще ни предпази от нов хлор, ако и да е с друга химическа формула? Къде е паметникът на майките, които се изправиха срещу човеконенавистния режим на БКП? Как разказваме изобщо живота си?
Цензурата в журналистиката е същата като цензурата в разговорите между приятели в кафенето на центъра. Докато кротуваме и се ослушваме, дошъл деспотът, започнал да командва, после съвсем запушил устите на кротките и тихите. Надеждата ни за оцеляване е в съпротивителните сили на обществото ни. Както в Радиото е имало журналисти, които с риск най-малко /!/ за кариерата си записват и съхраняват записите на хората от онова време, така и днес има авторитетни гласове, които казват истината, показват слабостите на властта, изобличават и едновременно с това насърчават в битката за морала. Един от тях четете в момента, а след малко може да споделите с приятелите си и да реагирате безкомпромисно на следващата крива стъпка на властта - която и да е тя, колкото и силна да изглежда.
А за цензурата... Ами авторите на учебниците по история са същите, които преди 40 години налагаха мълчанието и покорството като добродетели. Който помни, нека разказва на малките - да знаят, за да не усетят никога вкуса на хлора. Или радиацията. Или ръката на деспота.
 P.S. Снимката е направена от Иван Цонев в годините на хлора. На нея сме аз /вдясно/ и приятелката ми Ина на излизане от Музикалната гимназия, която тогава беше на „Борисова“.