Има писатели, които създават велики книги. И има писатели, които създават думи. Джоузеф Хелър направи и двете. Неговият „Параграф 22“ не само се превърна в един от най-значимите романи на XX век - той обогати езика с понятие, което днес използваме, за да опишем абсурдните капани на съвременния живот. Когато казваме, че нещо е Параграф 22, ние цитираме Хелър, често без да го знаем.
Кой е човекът зад тази гениална сатира? Как едно момче от беден квартал успява да надникне толкова дълбоко в механизмите на лудостта, та да опише цялото общество? И какво се случва с писател, който е написал толкова велика книга, че всички останали негови творби остават в сянката й? Хелър има отговор на този въпрос: „Кой друг е успял?“.
Момчето от Кони Айлънд
Джоузеф Хелър е роден на днешната дата - 1 май 1923 година в Бруклин, Ню Йорк, в бедно еврейско семейство на имигранти от Русия. Кони Айлънд през 20-те години не е просто квартал - това е свят сам за себе си, с увеселителни паркове, плажове и шумна улична смесица от езици и култури. Именно там, сред атракционите и сергиите, малкият Джоузеф попива усещането за абсурд, което по-късно ще прелее в творчеството му.
Баща му, Айзък Доналд Хелър, умира, когато Джоузеф е само на пет години. Семейството остава в тежко положение, издържайки се от малката пенсия и от скромните доходи на майката като готвачка. Може би именно ранната загуба и усещането за несигурност пораждат онзи скептицизъм към света, който по-късно ще проличи във всичко, до което се докосне.
Като тийнейджър, само на 17 години, Хелър прави първия си опит да стане писател - изпраща разказ за съветската инвазия във Финландия в „Ню Йорк Дейли Нюз“. Вестникът го отхвърля. През 1941 завършва гимназията „Ейбрахам Линкълн“ и започва да работи най-различни работи - чирак-ковач, момче за поръчки, чиновник. Нищо не предвещава, че този младеж ще промени американската литература.
Войната, която го прави писател
През 1942 година, само на 19, Хелър се присъединява към Армейския въздушен корпус на САЩ. Две години по-късно е изпратен на Италианския фронт, където извършва 60 бойни мисии като бомбардировач на B-25. Служи в 488-а бомбардировъчна ескадрила, 340-та бомбардировъчна група, 12-и въздушен корпус.
По-късно Хелър си спомня за войната с думи, които разкриват онзи двоен поглед, характерен за цялото му творчество: „В началото беше забавно... Имаш чувството, че има нещо славно в това“. Но след завръщането си допълва: „Чувствах се като герой... Хората смятат, че е забележително, че съм бил в самолет и съм летял в 60 мисии, въпреки че им казвам, че мисиите бяха предимно леки“.
Тези преживявания обаче не са леки. Те се забиват дълбоко в съзнанието му. Сцената със смъртта на Сноудън - младия стрелец, чиито вътрешности се изсипват от разкъсания му корем - е преживяна реалност, която Хелър пренася в книгата с ужасяваща точност. В „Параграф 22“ четем: „Човекът е материя, това беше тайната на Сноудън. Изхвърли го от прозореца и ще падне. Запали го и ще изгори. Погреби го и ще изгние, като всяка друга сметка. Духът си отиде, човекът е боклук“.
Това прозрение - за крехкостта на човешкия живот и абсурда на институциите, които разполагат с него - ще стане централно за цялото му творчество.
Раждането на един параграф
След войната Хелър използва закона G.I. Bill, за да учи. Завършва Нюйоркския университет през 1948 година, получава магистърска степен от Колумбийския университет през 1949-а и прекарва една година като стипендиант на Фулбрайт в Оксфорд. След това преподава две години в Пенсилванския държавен университет, работи за „Тайм“ и накрая става копирайтър в рекламна агенция, където колега му е бъдещата писателка Мери Хигинс Кларк .
И тогава, една сутрин през 1953 година, се случва магията.
Хелър седи в дома си и изведнъж в главата му изплува изречение: „Беше любов от пръв поглед. Първият път, когато видя капелана, Йосарян се влюби лудо в него“. В следващите дни той започва да си представя историята, героите, сюжета, тона. В рамките на седмица завършва първата глава и я изпраща на агента си.
Първоначално смята, че историята ще бъде не повече от новела. Но с времето разбира, че това може да стане първият му роман. Когато написва една трета от книгата, агентката му Кандида Донадио я изпраща на издатели. А Хелър сякаш не е особено привързан към творбата - решава, че ако няма интерес, няма да я довърши. „Саймън и Шустър“ купуват ръкописа срещу 750 долара и обещават още 750 при получаване на цялата книга.
Хелър закъснява с четири-пет години. Осем години след първоначалния замисъл, през 1961-ва, романът най-накрая излиза. Първоначалното заглавие е „Параграф 18“, но седмици преди публикацията е променено, за да се избегне объркване с новия роман на Леон Юрис, „Мила 18“. Така се ражда „Параграф 22“.
Реакциите са смесени. „Чикаго Сън Таймс“ го нарича „най-добрият американски роман от години“. Други критици го определят като „неорганизиран, нечетим и груб“. Първото издание в твърди корици продава само 30 000 копия в САЩ за първата година. Във Великобритания обаче книгата веднага става номер едно.
Истинският успех идва през октомври 1962, когато романът излиза в меки корици. Точно тогава американското общество започва да се изправя пред реалностите на Виетнамската война. Младото поколение, което търси израз на антивоенните си настроения, открива в „Параграф 22“ своеобразна библия. Книгата продава 10 милиона копия само в Съединените щати. През 1998 „Модерна библиотека“ я поставя под номер 7 в списъка си на стоте най-велики романа на века.
Самият Хелър става милионер от авторски права и продажбата на филмовите права. Филмът, режисиран от Майк Никълс с Алън Аркин в ролята на Йосарян, излиза през 1970 година.
Какво, по дяволите, е „Параграф 22“?
Гениалността на Хелър се крие в простотата на абсурда. Ето как той описва прочутата клопка в романа: „Имаше само една клопка и това беше Параграф 22, който уточняваше, че загрижеността за собствената безопасност пред лицето на реални и непосредствени опасности е процес на рационалния ум. Ор беше луд и можеше да бъде заземен. Всичко, което трябваше да направи, беше да поиска; и щом го направеше, вече нямаше да е луд и щеше да трябва да лети в повече мисии. Ор би бил луд да лети в повече мисии и нормален, ако не го направи, но ако беше нормален, трябваше да ги лети. Ако ги летеше, беше луд и не трябваше; но ако не искаше, беше нормален и трябваше. Йосарян беше дълбоко трогнат от абсолютната простота на тази клауза на Параграф 22 и подсвирна с уважение“. 
В това кратко описание Хелър улавя същността на модерната бюрокрация - система, която създава правила, чиято единствена цел е да се самовъзпроизвеждат, без да се интересуват от човешкия живот. Той обяснява: „Всеки в моята книга обвинява всеки друг, че е луд. Честно казано, мисля, че цялото общество е откачено - и въпросът е: какво прави нормалният човек в лудо общество?“.
Филмът на Майк Никълс улавя тази атмосфера, но книгата остава ненадмината в способността си да балансира между комичното и трагичното. Както отбелязва философът Колин Макгин, който се запознава лично с Хелър през 90-те: „Книгата със сигурност е антивоенна, но е и антиамериканска - или по-скоро анти-американците-на-власт. Висшестоящите са най-лошите“.
Сянката на шедьовъра
Какво прави един писател след такъв успех? Хелър продължава да пише, но всяка негова следваща книга неизбежно е сравнявана с първия му роман. Той самият приема това с изключително остроумие. Когато интервюиращ му казва, че не е създал нищо толкова добро, колкото „Параграф 22“, Хелър отговаря с прочутата си реплика: „Кой е успял?“.
Вторият му роман, „Нещо се случи“, излиза чак през 1974 - тринадесет години след „Параграф 22“. Това е мрачна, посветена на самонаблюдение и самоанализ книга за живота на средностатистически американец от средната класа, изпълнена с параноя и чувство за вина. Критиците я посрещат ентусиазирано и тя става номер едно в списъка на „Ню Йорк Таймс“. Но читателите, очаквали нов „Параграф 22“, остават объркани. Романът няма сюжет в традиционния смисъл, а представлява 600-страничен поток на съзнанието, изпълнен с повторения - но тези повторения са умишлени, те създават усещането за капан, от който няма изход.
През 1979 излиза „Добър като злато“ - сатира за еврейски професор, който е поканен да стане държавен секретар. Къркъс Ревюс хвали книгата като „настъпателна, невъзпитана комична енергия“ и отбелязва, че „книгата буквално пее, когато Голд е на масата със семейството си“. Осемдесетгодишният му баща, който отказва да напусне дома си, защото не може да понесе мисълта да се лиши от удоволствието да дразни възрастните си деца - това е Хелър в най-добрата му форма.
Следват „Господ знае“ (1984) - забавна интерпретация на библейската история на цар Давид, „Рисувай това“ (1988) и накрая, през 1994 година, „Време за затваряне“ - продължение на „Параграф 22“, в което Йосарян и другите герои се появяват отново, вече старци в следвоенния Ню Йорк. Критиците не са особено впечатлени. „Усеща се като колекция от концепции и сцени, за които Хелър е изчерпал сили да оформи в разказ“, гласи един от читателските отзиви.
Последният му роман - „Портрет на художника като стар мъж“, излиза посмъртно през 2000 година. Това е метафикционална, полуавтобиографична творба за остаряващ творец, който се мъчи да напише последна велика книга, която да съперничи на ранния му успех. Трудно е да не я четем като прощален размисъл на самия Хелър върху собствената му кариера.
Човекът зад страниците
През 1982 година Хелър получава тежък удар - заболява от синдрома на Гилен-Баре, тежко неврологично заболяване, което го оставя парализиран за известно време. Прекарва месеци в болница, борейки се за живота си. Именно там, по време на боледуването, нещо се променя в личния му живот. След 35 години брак с Шърли Хелд, с която имат две деца - Ерика (родена 1952 година) и Теодор (1956) - през 1984 година той се развежда. През 1987 се жени за Валери Хъмфрийс, медицинската сестра, която се е грижила за него по време на болестта. Остава с нея до края на живота си.
Колкото и да е циничен в творбите си, съвременниците му описват като симпатичен човек. Философът Колин Макгин, който го среща на парти в Ню Йорк през 90-те, пише: „Беше симпатичен мъж, жизнерадостен, с искрящи очи“. Тогава Макгин тъкмо е прочел „Нещо се случи“ и двамата водят приятен разговор за книгата.
Хелър умира от сърдечен удар на 12 декември 1999 година в дома си в Ийст Хамптън, Ню Йорк, на 76-годишна възраст. Погребан е в гробището Сидър Лоун в Ийст Хамптън.
Скептикът, който отказа да вярва
В едно интервю Хелър споделя философията си по начин, който обяснява много за творчеството му: „Единствената мъдрост, която мисля, че съм постигнал, е мъдростта да бъда скептичен към чуждата идеология и чуждите аргументи. Склонен съм да бъда скептик, не харесвам догматични подходи от никого. Не харесвам нетолерантността, а догматичният човек е нетолерантен към другите. Това е една от причините да държа дистанция от всички религиозни вярвания“.
Този скептицизъм не е цинизъм - по-скоро е отказ да приемеш готовите истини, налагани от властта, армията, корпорациите, църквата. В свят, в който всички казват „Ти си луд“, Хелър пита: „Ами ако лудият всъщност е единственият нормален?“...
Клопката, която остава
Днес, малко повече от четвърт век след смъртта на Хелър, „Параграф 22“ продължава да се чете и препрочита. Зад концепцията на парадокса в книгата стои човек, който никога не спря да търси истината зад фасадите. От бедния квартал в Бруклин, през военните полети над Италия, до литературния Олимп - Хелър запазва способността да гледа на света със същата иронична усмивка, с която Йосарян гледа към капелана.
В „Параграф 22“ има един диалог, който улавя същността на Хелъровия мироглед. Когато Йосарян казва, че отсега нататък ще мисли само за себе си, майор Данби възразява: „Но, Йосарян, предположи, че всички се почувстват така?“. А Йосарян отговаря: „Тогава, по дяволите, щях да съм наистина глупак да се чувствам по друг начин, нали?“.
Това не е егоизъм - това е оцеляване. В луд свят, нормалният човек няма друг избор, освен да бяга. И може би точно в това е най-големият урок на Джоузеф Хелър - не да победиш системата, а да разпознаеш клопката и да откажеш да влезеш в нея.
По материали от интернет