Има един град в Южна Индия, който не прилича на никой друг по света. Създаден през 1968 година от родената в Париж Мира Алфаса, духовен сътрудник на индийския мъдрец и поет, а преди това и борец за независимост Шри Ауробиндо. Ауровил или Градът на зората е една обществена лаборатория, където етнос, националност, религия и политика нямат значение. Основан е с подкрепата на ЮНЕСКО и с участието на правителството на Индия. Там чрез принципите на интегралната йога хората се стремят да се докоснат до божественото и да заживеят в по-висша хармония.
Днес в Ауровил живеят над 2000 души, а сред тях е и българката Татяна Ташева. Неотдавна тя се срещна с русенци, които проявяват интерес към себеоткривателството. Освен че отговори на въпросите на публиката, тя представи и филм за Ауровил, чийто автор е Мишел Декуст. 
Ауровил - утопия или реалност? Ако питаш ауровилци, Градът на зората /както се превежда името на български/ е истинският им дом, енергийно поле, което усещат не само ментално, но и физически.
За нас, непосветените, заети да се надпреварваме в постигането на материални цели, да отричаме или да възхваляваме, да мразим или да обичаме, Ауровил изглежда като мисия невъзможна. Но след филма на Мишел Декуст, след като си се докоснал лично до Татяна, започва да ти се струва, че този на пръв поглед утопичен свят е постижим.
Лицата от филма излъчват спокойствие, интелигентност, доброта, хармония. При това те не са същества от друга реалност, а хора от плът и кръв като нас, с тази разлика, че не бързат заникъде, не се надпреварват с никого, а сътворяват всеки миг от живота си и му се наслаждават. Как е възможно това?
Ауровил е един сговорен Вавилон, Вавилон обърнат обратно
казва един от героите на филма. Докато при строежа на Вавилонската кула в библейския град се вселили разноезичие, неразбирателство и поквара, то при строежа на това необичайно селище се търси единение, хармония и разбирателство. Това не означава, че в общността всичко е безоблачно. Разбира се, че има конфликти, но чрез тях хората израстват, защото приемат различията и търсят решенията, обяснява после в разговор Таня. Когато егото отстъпи, има шанс да се намират пресечните точки. В някои случаи се използват посредници, наричани на Запад медиатори, ако и това не помогне, се свиква Общо събрание. Страните се изслушват, подкрепят, дава им се време да размислят. В Ауровил има вътрешен уебсайт, чрез който хората свободно да изказват мненията си. Проблемите трябва да се изговарят, не бива да се правим сякаш не ги има, защото така те се превръщат в бомба със закъснител. В крайна сметка единението е базирано на личностното развитие, там ние преживяваме огромна трансформация, казва българката ауровилка.
Градът на бъдещето е авантюра на съзнанието
със стремеж за въплъщаване на божественото. Матримандир е огромната златна сфера в центъра на селището, тя е душата на Ауровил и в нея човек се стреми да разкрие своето съзнание, разказва Татяна. На санскритски Матримандир означава „Обител на Божествената майка“ и символизира раждането и разцъфването на новото съзнание от недрата на земята под напора на светлината. Златната сфера не е религиозен храм, а място, където човек без ритуали и показност да потъне в тишината насаме със себе си, държи да се знае Татяна.
Хората обикновено са увлечени от суета, инерция и повърхностно осъзнаване, живеят все едно на многолюден площад, заливани от всякакви вибрации, внушения и влияния. Когато човек си дава пространство да се усамотява и навлиза в себе си, умът постепенно се избистря, емоциите се уталожват и в дотогава мътните води на живота започва да се вижда по-ясно, в прозрачните води се вижда какво щъка насам-натам, има ли подводни камъни или бисерни миди, споделя Татяна. Според древноиндийското знание, човек притежава външна и вътрешна личност, като външната е наборът от ум, живот, тяло и его, а вътрешната е истинната същност, която преминава през еволюционно развитие с течение на времето и е проекция на божествената искра дълбоко в нас. Нормално те са отделени с воал, но в процеса на себеосъзнаване този воал изтънява, а животът започва да изразява и въплъщава все повече и повече висшите енергии в материята, обяснява българката.
Как, кога и защо човек може да зареже подредения си живот и да се озове във футуристичен Ауровил в търсене на себе си?
Идваме, когато сме готови
споделя една от героините във филма на Мишел. Тя е италианка, работила с Индия от 1972 година, но едва преди 15 години се заселила там. И за другите не е много по-различно. Татяна също разказва, че открива Ауровил в момента, когато след практикуване на хата-йога изпитва потребност да се изкачи на ново стъпало. Не става веднага. Първо човек отива там с 3-месечна туристическа виза, работи, интегрира се. Така преценява дали това място е за него. Това е голяма крачка, не става с гол ентусиазъм, изисква се съзнателен избор, за да има и устойчивост пред изобилието от предизвикателства. За да станеш жител на Ауровил, минаваш през интервю, на което да изразиш мотивацията си. Изискват се и препоръки от ауровилци, които те познават. Нужни са добра воля, стремеж към прогрес, жажда за по-висше съществуване. Цяла година имаш възможност да провериш себе си и ако това е твоето място и все още го искаш, оставаш и биваш вписан в списъка на жителите, разказва Татяна.
Ауровилци не сме тайфа хипита в търсене на нирвана
ние се учим да се отдаваме, е друго впечатляващо обяснение от филма. Матримандир не е предназначен за големи общи медитации, не правим шоу, казват жителите на експерименталното селище. И са убедени - когато всеки от нас се промени, и светът ще се промени. Татяна прави сравнение между това как се чувства там и в България. Докато там тече енергията на обединението, тук външният и вътрешен живот са като разделени и живее като в пашкул. Светът обаче много бързо се променя и този контраст лека-полека избледнява, допълва тя. И отбелязва, че в Ауровил няма калъп, а човек заема подходящото за него място според способностите, капацитета си и вътрешния порив, стараейки се да не се поддава на трите основни бича на днешния свят - власт, пари и секс.
Самата Татяна среща любовта в Ауровил, омъжва се и има дъщеричка Арати на 8 години. В Ауровил говорят на английски, но до 4-годишната й възраст майка й общува с нея предимно на български. Момиченцето отговаряло на английски, но при гостуването си в България се отприщило да говори на български. Със съдействието на българското посолство в Индия детето получава наши учебници, занимава се самостоятелно и вече чете и пише на майчиния си език.
Образованието в Ауровил е ориентирано към цялостно изграждане на личността
В няколкото местни училища с различен подход на децата се дава простор да развият силните си страни. Татяна е инженер и компютърен специалист, но там е работила и в детска ясла. В началото се опасявала дали ще се справи, но днес казва, че това е чудесен опит и удоволствието е огромно да виждаш как малчуганите разцъфтяват пред очите ти. Разказва, че обучението е основано на няколко цели: да запази детската чистота, да събуди интереса към света, да формира желание за знания, да възпитава сътрудничество, вместо съперничество.
Там не се учи, защото трябва, и няма оценки. Стремежът е заложбите да бъдат развити, децата да имат свобода за изява, да обичат и уважават природата. Спортът е приоритет. Училището е до 10 клас. Който иска да продължи нагоре, да учи по света, кандидатства за английска диплома и държи изпити. Разходите за обучението им навън се набавят с дарения или от Фонда за висше образование.
Децата до навършване на пълнолетие не са жители на Ауровил. Дали ще станат такива, или не, зависи изцяло от техния съзнателен избор, подчертава Татяна.  
Правим капани за божественото, за да го уловим,
искаме да сме като куха бамбукова свирка в ръцете на божественото
Това споделя музикант, герой на филма за Ауровил, който Татяна представи в Русе. Той не беше единствената творческа личност в лентата, но беше впечатляващ с уникалния музикален инструмент, създаден от него и назован с поетичното име „Звукови крила“. Изкуството присъства в бита, в предмети, картини, в багрите и шарките на платовете, в градините. Своеобразно изкуство е декоративната хартия, произвеждана от памучни отпадъци.
Там природата е на почит. Навремето Ауровил бил създаден върху 50 хектара пустош, а с общи усилия е превърнат в градина. В началото били засадени 2 млн. дръвчета.
Бизнесът е да служи на хората и на планетата
така разсъждават и с това разбиране създават предприятията. Има няколко големи фирми, които изнасят, но иначе производството е дребно и основно задоволява местни нужди. Татяна разказва, че заплатите покриват основните нужди, като една част трябва да се харчат в Ауровил. Там никой не притежава собствен дом, жилищата са собственост на фондацията. Има обща „слънчева“ вегетарианска кухня за 1000 души, но и различните общности имат свои кухни. В Ауровил има вегетарианци, вегани, суровоядци и такива, които употребяват месо. Има дори специализирани заведения за хранене.
В Ауровил ако имаш нужда от нещо, можеш да разчиташ на взаимопомощ. Работата е въпрос на избор, а ако искаш да откриеш предприятие, можеш да получиш финансова помощ от фондове.
Има още много за разказване, но по-ценното е човек сам да го преживее, защото всичко е много индивидуално и многопластово, казва Татяна. И, разбира се, човек навсякъде може да израства съзнателно като индивид, но в Ауровил се гради и колективно съзнание, колективна атмосфера. Когато интегрираме живота си около своя истинен вътрешен център и животът стане негова изява, тогава идва и реалното, дълбоко единение с другите, споделя тя. И добавя: Ауровил е платформа за това постигане.