По повод Международния ден на психолога - 4 април, Комплексният онкологичен център-Русе разпространи интервя с психолога в лечебното заведение Елена Лазарова.
В онкологичната клиника времето често се измерва по различен начин от обичайния - между изследвания, очакване на резултати и въпроси без лесни отговори. Това е място, където страхът и надеждата съществуват едновременно, а човешката сила се проявява тихо, но истински. В тези моменти ролята на психолога не е да даде готови решения, а да бъде до човека в несигурността, в търсенето на опора, в опита да се запази смисълът.

- Как намирате сили да бъдете опора за хора, които преминават през едно от най-тежките изпитания в живота си?
- Силата идва най-вече от самите пациенти. Често я преоткриваме заедно. В ежедневната си работа виждам колко много достойнство, смелост и любов към живота има в хората, дори когато преминават през тежки изпитания. Моята роля е да бъда до тях, да изслушам, да подкрепя, да помогна да подредят мислите и чувствата си и да намерят своята вътрешна опора.
- Кои са думите, които пациентите най-често търсят, когато се опитват да опишат чувствата си?
- Най-често чувам думи, свързани със страх, несигурност, гняв, объркване, тъга, но също и с вяра, надежда и благодарност. Понякога пациентите казват: "Не знам как да го обясня". И тогава започваме заедно да търсим думи за това, което се случва с тях.
- Има ли момент в работата ви с пациенти, който никога няма да забравите?
- Има много такива моменти. Един от най-силните е, когато човек, който в началото е бил много уплашен и обезверен, след време каже: "Вече мога да дишам по-спокойно" или "Сега ми е по-леко". Понякога това е тихо промълвено "благодаря", понякога е поглед, в който виждаш, че човекът вече не е сам със страха си. Тези малки, човешки моменти остават дълго в сърцето ми.
- Какво ви учат пациентите за живота, за силата и за надеждата?
- Пациентите ме учат, че силата на човек често се проявява именно в уязвимостта, когато си позволи да говори за страха си, да поиска помощ или просто да бъде честен със себе си. Те напомнят и колко ценни са малките неща в живота - времето с близките, спокойните моменти, усещането за смисъл и свързаност, всичко онова, за което изпитваме благодарност.
- Как психологът помага да се намери отново опора след диагнозата?
- Първата стъпка е да се създаде безопасно пространство, в което човек може спокойно да изрази всичко, което преживява, без осъждане и без натиск. Постепенно пациентът започва да възвръща усещането за контрол – чрез малки, реални стъпки, по-ясно разбиране на ситуацията, свързване със собствените ресурси и смисъла в ежедневието.
- Как съхранявате собствената си емоционална устойчивост?
- Най-много ми помага усещането за смисъл в професията ми. Разбира се, необходима е грижа за мен самата, търся професионална подкрепа, супервизия и си давам време за възстановяване. С времето се научих, че емоционалната устойчивост не означава да не се влияеш, а да можеш да останеш присъстващ, без да губиш вътрешния си център. Опитвам се да пазя този баланс,  да бъда близо до преживяването на пациента, но и свързана със себе си и с личните си граници.
- Кога разбирате, че една среща е помогнала?
- Понякога промяната е едва доловима - човек започва да диша и говори по-спокойно, да задава въпроси, да споделя повече. Важна крачка е, когато тревожността намалее дори малко и пациентът усети, че не е сам в това преживяване. Положителен знак е, когато разговорът постепенно се насочва към намиране на решения и човек започва да гледа по-уверено напред.
- Каква е ролята на надеждата?
- Надеждата не означава отричане на трудността. Тя е способността да се виждат възможности и смисъл, дори когато ситуацията е несигурна. Поддържа се чрез подкрепа, честност, връзка с близките и фокус върху това, което е възможно тук и сега, върху онова, върху което можем да влияем.
- Ако трябва да опишете професията си с едно изречение?
- Да бъдеш психолог в онкологичен център означава да вървиш до човека в трудния му път, да останеш до него в несигурността и да му помогнеш да открие собствената си сила.
- Вашето послание към хората, които преминават през тежко заболяване?
- Не сте сами. Дори когато пътят изглежда много труден, има хора, които вървят до вас – близки, приятели, лекари, психолози, дори непознати, които минават през същото изпитание. Позволете си да търсите подкрепа и да говорите за това, което чувствате.
Понякога именно споделянето е първата стъпка към надеждата.
Помнете, че вие не сте вашата диагноза. Вие сте много повече. Имате своята история, знания и опит; своите отношения с важните за вас хора; своите сила и бъдеще.