Френският режисьор Арно Деплешен получи специалната награда на 30-ото издание на „София филм фест“ (СФФ) за приноса си към киноизкуството, съобщиха организаторите на фестивала.
Както БТА писа, Арно Деплешен, познат със своите драматични истории, представи лично най-новия си филм „Два рояла“ на СФФ. Българският продуцент и сценарист Камен Велковски е съавтор на сценария на филма.
„Деплешен преднамерено оставя много от сюжетните нишки „на свобода“, като се отказва да следва подредената структура на стандартната мелодрама. Силната динамика в отношенията между актьорите е истинската основа на филма: сдържаната агония на Франсоа Сивил се съчетава с експлозивната нестабилност на Надя Терешкевич и великолепния авторитет на Рамплинг“, пише Араш Нанандян в Gazettely.com.
По думите му „Два рояла“ доказва за пореден път, че опитът да се помириш със своето минало води до болка и хаос: „Героите на тази история не са в синхрон със собствения си живот – наподобяват двама пианисти, които свирят една и съща пиеса, но в малко по-различни тоналности, и така създават вечен, обезпокоителен дисонанс“.
В жилите на Деплешен тече кръвта на неспасяем киноман, но това е само една от причините той да бъде определян от мнозина – съвсем справедливо при това – като наследник на великото дело на Годар, Трюфо, Шаброл, Ромер и другите от бандата на френската „Нова вълна“. Подобно на персонажите от филмите на неговите предшественици, и собствените му герои са разкъсвани от философиите, фобиите и фетишите на младостта си, фрустрирани, несигурни, твърдоглави, нихилистични… Объркани, красиви, крехки, отчаяни. Сенки на собствените си обсебващи желания, казват от СФФ.
Деплешен, син на лекар, е роден в Рубе, Северна Франция – индустриален град, от който той никога не може наистина да си тръгне (там снима и документалния си филм L‘Aimée (2007) за семейството си, събрало се, за да продаде фамилната къща). Завършва престижното филмово училище IDHEC (днес La Fémis) и още с първия си по-сериозен опит – 54-минутният филм „Животът на мъртвите“ (La vie des morts, 1990) – печели наградата „Жан Виго“ за късометражен филм и успява да пробие на филмовия фестивал в Кан. Дебютът на Деплешен съдържа много от сюжетните мотиви и кинематографичните похвати, които по-късно се срещат в повечето му филми – семейството, взаимоотношенията, емоциите, нажежени до кръв, забавните по някакъв начин депресии и екзистенциални кризи (мотив, в който Деплешен се влюбва), нарочно неуместните музикални мотиви, които задължително поставят под въпрос първосигналното усещане за дадена сцена, любимите му контражурни „портрети“, неприлично дългото и натрапчиво вглеждане в лицето на персонажите.
Почти две десетилетия по-късно 20-годишният канадски режисьор Ксавие Долан ще покаже в Кан дебютния си филм „Аз убих майка си“ (2009) , а след още няколко години – и два от шедьоврите си: „Мамо“ (2014) и „Това е само краят на света“ (2016), с които ще продължи започнатото от Деплешен, инжектирайки в него екстремната образност и делириумите на собственото си поколение.
Както повечето режисьори автори (Годар, Трюфо, Антониони, Бергман), Арно Деплешен още в първите си филми очертава своя актьорски отбор или както понякога го нарича – своята репертоарна трупа: Матю Алмарик, с когото работят заедно в цели седем пълнометражни филма, Мариан Деникур, Еманюел Девос, Киара Мастрояни, Марион Котияр. Алмарик често е наричан алтер егото на Деплешен, особено в двата филма, в които изпълнява ролята на Пол Дедалюс – „Моят сексуален живот или как влязох в спор“ (My Sex Life... or How I Got into an Argument, 1996) и „Златните ми дни“ (My Golden Days, 2015). В първия, който отбелязва и първия голям успех на режисьора, провокирал интереса и на публиката, и на критиката, Дедалюс е млад преподавател, който все не може да завърши доктората си и паралелно преминава през всевъзможни любовни и екзистенциални катаклизми. Във втория той вече е мъж на средна възраст, преживяващ отново, при това в емоционално кресчендо, болезнени и романтични спомени от младостта си. Наситено с особен съспенс е това емоционално кресчендо във филмите на Деплешен – все едно а-ха да изкрещят от ужас, възторг или страст неговите персонажи и режисьорът им запушва устата, изтрива гласа им (мотивът с психосоматичната загуба на гласа присъства в няколко произведения на режисьора), подклаждайки по този начин и бездруго патологичната им неуравновесеност. В творчеството на френския майстор на лирично-травматично-романтичната комедия с елементи на психотрилър (опит за формулиране на жанра на филмите на Деплешен) присъства и българска връзка – продуцентът и сценарист Камен Велковски. Двамата работят заедно в „Джими П“ (Jimmy P: Psychotherapy of a Plains Indian, 2013) с Бенисио дел Торо и Матю Алмарик, където Велковски е копродуцент, а в най-новия филм на французина, „Два рояла“, част от програмата на „София филм фест“ 2026, българинът е съсценарист, казват още от екипа на СФФ.
/ЕМС/