Анджей Вайда изтъкава филмите си с елементи от полската реалност, чувствителност и памет, използвайки символи и алюзии, които понякога са загадъчни за чуждестранните зрители, пише „Ню Йорк таймс“ за режисьора, от чието рождение се навършват 100 г.
Още от трилогията си за полското съпротивително движение по време на Втората световна война („Поколение“, „Канал“ и „Пепел и диаманти“) през портретите си на работници по време на комунизма („Човекът от мрамор“ и „Човекът от желязо“) до последния си филм „Остатъчни образи“, Вайда винаги черпи вдъхновение от типично полски теми. Тенденция, от която той се оплаква, но не може да избегне.
„С удоволствие бих заменил тази група национални символи – саби, бели коне, червени макове – за шепа сексуални символи от фройдистки учебник“, признава той веднъж. „Проблемът е, че просто не съм възпитан в традициите на Фройд.“
Вайда също така е наясно, че напрежението от Студената война понякога отблъсква западната публика от темите и стила му. „Филмите, направени в Източна Европа, изглеждат малко или никак интересни за хората на Запад“, пише той в книгата си „Киното и останалият свят. Двоен поглед“, издадена на български през 2010 г. Западната публика, казва той, „ги намира за толкова древни, колкото борбата за правата на работниците в Англия по времето на Маркс“.
Но най-големите проблеми, с които режисьорът се сблъсква, са неодобрение от страна на правителството и понякога откровена цензура, преди Полша да се освободи от комунистическия контрол. Фактът, че успява да преодолее толкова много натиск, за да създаде величествени произведения на изкуството, му печели трайното уважение на сънародниците му, коментира „Ню Йорк таймс“. 
Въпреки културните различия, западните историци на киното го споменават редом с Ингмар Бергман, Федерико Фелини и Акира Куросава. През 1996 г. Вайда получава Японската императорска награда за приноса си към киното, а през 2000 г. – почетен „Оскар“. Той получава и награди за цялостно творчество от филмовите фестивали във Венеция през 1998 г. и в Берлин през 2006 г.
Образите и текстурите, които оформят пейзажа във филмите на Вайда, са свързани с трагичната история на Полша през ХХ век, започваща с избухването на Втората световна война, когато нацистите нахлуват и унищожават Полша в съюз с руснаците.
Агонията продължава през почти шестте години на германската окупация, когато нацистите използват страната, за да създадат лагерите на смъртта на Холокоста. След войната идват десетилетията на тоталитарен мрак, тъй като Москва се опитва да наложи комунизма по съветски модел на една набожна католическа страна. Усилие, което дори Сталин признава, че е като „да сложиш седло на бик“, пише „Ню Йорк таймс“.
Анджей Вайда е роден на 6 март 1926 г. в Сувалки, гарнизонен град близо до полско-литовската граница. Баща му е бил офицер и докато семейството се мести от гарнизон в гарнизон, малкият Анджей и брат му измислят свои „военни“ битки, докато край тях истински войници провеждат учения, припомня „Гардиън“.
Германската армия нахлува, когато той е на 13 години, като две седмици по-късно руснаците се присъединяват към разчленяването на Полша. Страната бързо е превзета от нацистките и комунистическите сили, които изпълняват тайния пакт между Хитлер и Сталин.
Както за много поляци, историческите дни се превръщат в лична драма за Вайда. Баща му е един от хилядите полски офицери, взети в плен и убити от руснаците в Катинската гора в западната част на Русия и на други места.
Въпреки че повечето поляци знаят кой е отговорен за това, което всички наричат просто „Катин“, официалната версия на събитията по време на комунистическия режим е, че полските офицери са убити от германците. Едва през 1991 г. Вайда, по това време избран за депутат в посткомунистическа Полша, успява да направи документален филм, озаглавен „Гората Катин“, в чест на баща си и на другите убити офицери.
Игралният му филм от 2007 г. по същата история, озаглавен „Катин“, е номиниран за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.
След изчезването на баща му, младият Анджей преживява войната с майка си, която е учителка. Той има, по думите му, „незначителна длъжност“ в нелегалната армия, спонсорирана от антикомунистическото полско правителство в изгнание в Лондон.
След войната се записва в Академията за изящни изкуства в Краков, но се прехвърля в новооткритата Филмова академия в Лодз. Започва да прави филми скоро след дипломирането си.
Военна трилогия
Първият му филм, „Поколение“, завършен през 1955 г., е заснет на фона на развалини и руини във Варшава, която все още не се е възстановила от опустошението на войната. Филмът се фокусира върху военните преживявания на един варшавски тийнейджър, който се присъединява към група за съпротива, ръководена от млада жена, в която се влюбва.
През 1956 г., вследствие на работническите бунтове, предшестващи унгарското въстание срещу съветската комунистическа доминация, Вайда създава „Канал“, вторият филм от военната си трилогия. Той е за друго въстание: борбата на гражданите на Варшава през 1944 г. за освобождение от нацистката окупация.
„Канал“ разказва историята на група партизани, които са откъснати от основните сили на въстаниците и се опитват да избягат през канализацията на града. Филмът проследява три групи мъже и жени, които блуждаят в студената, тъмна вода, уплашени от немските капани и електрическите кабели. Някои се сриват, други умират в канализацията, а трети поддържат надеждата и илюзиите си, само за да бъдат заловени от немците.
Последната част от трилогията, която утвърждава международната репутация на Вайда, е „Пепел и диаманти“ (1958), чието действие се развива в деня на капитулацията на Германия през 1945 г. Комунистите са поели управлението на държавата и членството в некомунистическата съпротива изведнъж става подозрително. Мачек, бивш войник от нелегалната армия, получава задачата да убие комунистически функционер, който пристига, за да поеме контрола над провинциален град.
Мачек застрелва комунистическия активист, но изпада в паника, когато вижда полицаи, които проверяват документите на минувачите; започва да тича и е убит. При изгрев слънце, бележещ края на първите 24 часа на мир, тялото на Мачек лежи проснато върху купчина боклук.
Вайда продължава да режисира повече от 40 широкоекранни и телевизионни филма, сред които е и „Всичко за продан“ (1968) – почит към Збигнев Цибулски, харизматичната звезда от „Пепел и диаманти“, който загива при опит да се качи в движещ се влак през 1967 г.
Вайда се връща няколко пъти към сюжети, свързани с Втората световна война, и се фокусира върху трагедията на полските евреи с филми като „Самсон“ (1961), „Пейзаж след битката“ (1970), „Корчак“ (1991) и „Страстната седмица“ (1995).
„Човекът от мрамор“
В края на 70-те години творчеството на Вайда отново влиза в полезрението на световната критика. Тази фаза започва с „Човекът от мрамор“, завършен през 1976 г., но забранен от властите за износ, докато политическото размразяване във Варшава не разрешава продажбата му през 1978 г.
В този филм студентка по кино се опитва да разбере какво е станало с един зидар, който през сталинските години е спечелил национална слава с ентусиазма си и производителността си. След като проследява възхода на работника като държавно признат герой, тя разкрива неговия упадък в ръцете на същото правителство, което някога го е възхвалявало.
Вайда развива историята като трилър: истината се разкрива чрез променящата се комунистическа пропаганда в рамките на две десетилетия.
Когато „Човекът от мрамор“ излиза в Полша, около три милиона души го гледат за по-малко от три месеца и в цялата страна започват спорове относно съдържанието му. Поляците знаят, че комунистическото правителство е цензурирало решаващата финална сцена на филма и е забранило представянето му на фестивала в Кан като официална кандидатура. Въпреки това филмът е показан там и печели наградата на Международната федерация на филмовите критици.
В рецензията си за филма „Ню Йорк таймс“ го нарича „политическа епопея, състрадателна и горчиво забавна като анимационен филм“.
„Човекът от желязо“
Разпадането на комунистическия режим в Полша е по-бързо отколкото в другите сателитни държави на Съветския съюз и през 1981 г., когато профсъюзното движение „Солидарност“ се разраства, Вайда завършва „Човекът от желязо“, продължението на „Човекът от мрамор“.
В този филм комунистическото правителство изпраща репортер в Гданск, уж за да отрази стачката на корабостроителните работници там, но всъщност - за да злепостави един от лидерите им. Лидерът се оказва синът на зидаря от „Човекът от мрамор“, който е женен за младата документалистка, разкрила истината за баща му. Скоро репортерът се увлича от страстта на събитието, което е бил натоварен да дискредитира.
„Човекът от желязо“ е заснет в момент, когато „Солидарност“ набира скорост. Реални членове на „Солидарност“, включително лидерът на движението Лех Валенса, се появяват във филма заедно с измислените герои. Въпреки че е включен доста късно в програмата на Кан, филмът печели „Златна палма“.
В този филм на Вайда е било позволено да включи цензурираната последна сцена от „Човекът от мрамор“. „Това беше най-добрият знак“, спомня си той по-късно, „че в годините между двата филма комунистите наистина са започнали да губят позиции“.
Той организира и ръководи съюза на филмовите творци към „Солидарност“ и става активен член на Комитета за подпомагане на работниците, една от основните дисидентски организации. Но последното полско комунистическо правителство нанася ответен удар и генерал Войчех Ярузелски, неговият лидер, забранява „Солидарност“ и обявява военно положение.
През следващите четири години властите отхвърлят филмовите проекти на Вайда и той не може да работи в родината си до 1985 г., пише Би Би Си.
Напускайки Полша, той режисира два филма, които получават висока оценка от критиците. В „Дантон“, заснет във Франция през 1982 г., той прави паралел с политическата ситуация в Полша, като представя конфликта между умерения, демократичен Дантон (в ролята Жерар Депардийо) и по сталински репресивния Робеспиер по време на Режима на терора, последвал Френската революция.
В „Любов в Германия“ (1983), френско-германска копродукция, Вайда се фокусира върху страстна и неприкрита любовна афера по време на Втората световна война между германка (Ханна Шигула) и полски военнопленник, работещ като роб (Пьотр Лисак).
След окончателния крах на комунизма през 1989 г. Вайда е едно от националните величия, поканени от Валенса, който е напът да стане президент, да се кандидатират за полския парламент. Вайда изкарва един мандат и след това се връща към киното, но по това време холивудските блокбастъри вече са достъпни на полските екрани, а държавните субсидии за кино са намалели.
Много полски режисьори започват да снимат в чужбина, докато Вайда остава в родината си и посвещава голяма част от енергията си на театъра, работейки в Краков.
Сред по-известните му по-късни творби, освен „Катин“, са „Отмъщение“ (2002), историческа комедия с участието на Роман Полански, и „Сладка тръпка“ (2009), историята на жена на средна възраст, обсебена от много по-млад мъж.
Вайда се жени четири пъти, като има една дъщеря от третия си брак. Режисьорът умира на 9 октомври 2016 г. след кратък престой в болница. С него в последните му дни е четвъртата му съпруга – актрисата и сценографка Кристина Захватович.
Един от последните филми на Вайда е „Валенса: Човек на надеждата“, излязъл през 2013 г. и считан от мнозина за последната част от трилогията, започнала с „Човекът от мрамор“.
На пресконференция, на която обявява плановете си да направи филма, Вайда казва, че го разглежда като най-голямото си професионално предизвикателство до момента. Той цитира самия Валенса, когато се кандидатира за президент на Полша, за да опише собствените си чувства относно създаването на филма.
„Не искам“, казва той, „но трябва“.