С тоя изтъркан лаф от пенсионерските опашки иронията ми около честването на т. нар. Освобождение и все още националния ни празник 3-ти март доведе до скачането на адреналина ми навярно с няколко нива. Езикът ми сигурно досега пришки е хванал, но няма и няма да престана повтарям елементарни истини.
Щот` сал искам да попитам „патрЕотичните“ чутури с промитите мозъци от годините на „любов и признателност“ за няколко нещица. Въпреки, че съм сигурен, отговор няма да има или ще бъде завъртян по „килифарски“ или най-точно „по адвокатски“. Нищо случайно няма на този свят, както това, че имаме адвокат и гласовитите му подгласници в една иначе хубава партийка „Възраждане“.
Сан Стефано остава като един от най-големите митове в българската история, създаден от руската имперска дипломация и пропаганда начело с тогава полковника граф Игнатиев. Протоколът от Сан Стефано не никакъв окончателен мирен договор, а предварително споразумение, прелиминарен протокол за прекратяване на бойните действия. Той не е ратифициран от Великите сили и решенията му са преразгледани няколко месеца по-късно на Берлинския конгрес. Апропо, както в Сан Стефано, така и в Берлин български представители не участват в преговорите!
Още преди Руската империя да обяви война на Османската империя, тя подписва с Австро-Унгария споразумения, с които се гарантира, че няма да бъде създадена голяма славянска държава на Балканите. Първото от тях е сключено в Райхщат през юни 1876 г., препотвърдено е в Будапеща през март 1877 г., а впоследствие и в Лондон същата година. Обърнете внимание и на формулировките в самия договор от Сан Стефано: българските земи са обозначени като „балканска област“, а предвиденото устройство предполага руски контрол и временна военна окупация. Посоченият период на руска окупация е две години. След Берлинския конгрес срокът за изтегляне на руските войски е съкратен, но издръжката им остава за сметка на местното население. Съгласно член 22 от Берлинския договор България поема разходите за руските военни и гражданската администрация до 1879 г., които възлизат на 10 618 250 рубли и 40 копейки - равни на 89 640 000 златни лева, или около 32 тона злато. 
След като отминаха емоциите около 3 март, да си припомним конвенцията от 1883 г. между България и Русия (Държавен вестник, брой 2/1884 г.), която поражда най-малко един въпрос: Как така освободителите не пишат „освобождение“, а за „окупация“? Това пък подреди друг един подвъпрос: И как така „братята освободители“ изчисляват своите разходи до последната копейка, изискуеми от „освободените братя“? Затова никой не желае да има такива „братя“! Възнаграждението на руския комисар достига 600 000 златни лева, докато по-късно цивилната листа на българския княз е 500 000! Задължението се изплаща чрез външни заеми и плащания към банка „Париба“ и продължава близо половин век - до анулирането му от болшевишкото правителство след 1917 г.
Руската имперска политика на Балканите не цели освобождаването на българите, а реализирането на собствени геополитически интереси в региона. Затова, 3 март трудно може да бъде безспорна дата на национално единство, защото празникът е базиран на една век и половина преповтаряна фалшификация на българската история.
В по-широк исторически план се вижда сходство в начина, по който Руската империя, а десетилетия по-късно и Съветският съюз, представят военните си действия на Балканите като „освобождение“. Тогава - в края на Втората световна война - болшевиките, а след Деветосептемврийския преврат и дошлото на власт комунистическо правителство - представят обявената от Русия война на България като „освобождение“ - този път от нацистите. И пак с платени, че и надплатени разходи. Освобождение ли? Друг път!
И само да попитам, защо ли комунистите, малко след окупирането на властта на 9.9.1944 г. с нарочен Указ от 1951 г. отменят честването на 3-март, като национален празник?
Питам, нали разбирате, макар и съвсем не по пенсионерски!