Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт. 
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители. 
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/

Някои истории не се четат - те се преживяват. Една от тях е на малкото маймунче Пънч от зоопарка в Ичикава, Япония. Тази история се превърна в истинска сензация и трогна милиони хора по света. Изоставено от своята майка веднага след раждането, бебето-маймунче е отгледано от всеотдайните служители на зоологическата градина. В природата първите месеци са критични за макаците, тъй като те прекарват цялото си време прилепени към тялото на майка си, което им осигурява чувство за сигурност и помага за правилното развитие на мускулатурата им. За да запълнят тази емоционална и физическа празнота, гледачите решили да предложат на Пънч плюшен заместител. След няколко неуспешни опита с различни предмети, малкoто маймунче само избрало своя спътник - плюшено орангутанче. Според служителите Пънч е предпочел точно тази играчка заради поразителната й прилика с истинска маймуна. От този момент нататък двамата станали напълно неразделни. Пънч, който в момента е на около седем месеца, носи своята „плюшена майка“ навсякъде със себе си, вкопчен в нея точно така, както би го правил с истински родител. За съжаление другите маймуни дълго време на приемат маймунчето и неговото единствено спасение е плюшената майка. Държи я, когато е уплашен. Заспива върху нея. Слага я до себе си, когато другите го отблъснат. 
Картината на малкото маймунче, сгушило се в плюшен предмет, предизвика вълна от емоционални реакции по целия свят. Хиляди хора изпращат послания, подаръци,  рисунки. Милиони следят Пънч в социалните мрежи. Но защо? Защо историята на едно животинче отвори такъв поток от чувства? Защото Пънч не е просто маймунче. Той е символът на раната, която много хора носят - раната на изоставянето, на липсата, на търсенето на топлина, на нуждата да бъдем обичани.
Експериментите на Харлоу. Когато топлината и любовта са по-важни от храната
Психологът Хари Харлоу провежда през 50-те години серия от експерименти, които завинаги променят разбирането ни за привързаността. До този момент науката вярва, че майката е важна единствено защото храни детето. Грижата е сведена до биология. Харлоу обаче създава две „майки“ за изоставени новородени маймунчета:
1. Телената майка - направена от метал, студена и твърда; единственото й предимство: има закрепена бутилка с мляко
2. Меката майка - направена от мека материя, топла, удобна за прегръдка, но няма храна
Коя майка избират маймунчетата? 
Резултатите, които светът на очакваше
- Маймунчетата прекарват почти цялото си време при меката майка.
- При телената отиват само за да пият мляко - и веднага се връщат.
- Когато са уплашени, търсят меката майка, а не храната.
- Дори когато им се налага да изследват околността, се връщат през минута, за да я докоснат - като „психологическа зарядна станция“.
Харлоу доказва: Любовта е биологична нужда. Топлината лекува. Сигурността е по-важна от храната. Пънч прави същото. Той държи своята мека майка, този единствен обект в света, който му дава усещане за безопасност.
Преходните обекти на Доналд Уиникът. Одеялцето, играчката, мечето
Британският психоаналитик Доналд Уиникът въвежда понятието „преходен обект“.
Това е предмет, който детето използва, за да преживее: отсъствието на майката, тревожността от заспиването, страха от непознатото, началото на самостоятелността. 
Преходният обект може е плюшено мече, одеялце, възглавничка, играчка, предмет, който детето обича и който му дава безопасност. Но това никога не е „просто предмет“.
Това е мост между нуждата от майката и първите стъпки към независимост. Преходният обект е мост между майката и света. Когато майката я няма, детето държи нещо, което я символизира. Ако майката е била непостоянна - детето се вкопчва в обекта. Ако майката е била тревожна - обектът се превръща в източник на спокойствие. Ако майката е изоставила детето - обектът става заместител на сигурността. Пънч всъщност прави нещо много инстинктивно и човешко - той носи плюшената маймуна навсякъде, защото тя е неговата майка, неговата прегръдка, неговата опора. Това не е случайност. Това е психология. Уиникът доказва, че това е първият символ на любовта. Когато мама не е там, детето държи нещо, което я олицетворява. Запазва психиката цяла. Мекотата поддържа нервната система стабилна. Служи като саморегулация. Детето се успокоява не чрез думи, а чрез докосване. Подпомага емоционалното развитие. Колкото по-сигурно е детето в малките отсъствия, толкова по-силно ще се справя в бъдеще. В този смисъл играчката за Пънч е неговото психологическо спасение.
Защо историята на маймунчето Пънч ни докосва по толкова силен начин?
Една история може да докосне толкова хора, когато говори не за маймуни, а за нас самите. Пънч отключи нашите собствени спомени, нашите собствени липси, нашите собствени детски страхове, нашите собствени моменти, в които сме чакали някой да дойде, нашите собствени моменти на самота
Пънч не е просто изоставен. Той е там, където сме били много от нас - буквално или емоционално.
Психология на изоставянето в човешкия живот
Изоставянето невинаги означава физическа липса. Понякога означава: родител, който е бил до нас, но е бил студен; родител, който е бил тревожен; родител, който е бил насилник; родител, който не е можел да даде топлина; семейство, в което е имало грижа, но е нямало нежност.
Тази липса се превръща в модел:
- страх да бъдем сами,
- страх да не бъдем отхвърлени,
- вкопчване в партньори,
- търсене на любов чрез постижения,
- трудности с доверието,
- потребност от непрекъснато успокояване,
- убеждението „не съм достатъчен“.
Пънч е символ на това ранно преживяване - преживяване, което много хора вярват, че са скрили, но което избива при най-неочаквани истории.
Примери, в които се срещаме с Пънч
- Възрастен, който пази едно старо плюшено мече. 
Не е инфантилен. Това е преходният му обект - неговата мека майка.
- Жена, която се вкопчва в деструктивни връзки.
Не е слаба. Просто вътрешното й дете се страхува да бъде само.
- Мъж, който реагира грубо или дистанцирано.
Не е студен. Често това е защитата на изоставеното дете.
Има хора, които се разплакват от документални филми с животни. Това не е „сантименталност“. Това е емпатия към собствената им история.
Символиката на плюшената маймуна
За Пънч плюшената играчка е: майка, прегръдка, принадлежност, безопасност, граница между болка и оцеляване, първото му „ти си важен“, първият му дом. Както човешките деца, които държат одеялце при страх. Както възрастните, които държат снимка в портфейла си. Мечето е символ на надеждата.
Щастливата част - финалът, който всички имахме нужда да видим
Най-красивото в тази история е, че Пънч не остана сам. С времето започва: да се приближава към другите маймуни, без те да го гонят и отбягват. И нещо още по-чудно: една по-възрастна маймуна започва да го приема,  да го пази и да го прегръща. Пънч вече си има „осиновителка“ - майка по душа, не биологична. И така се случва най-голямото психологическо чудо: Когато едно дете почувства истинска любов, преходният обект става по-малко нужен.
Пънч все още държи плюшената си играчка, но все по-рядко. Все по-кратки са моментите, в които не може без нея. Все по-дълго може да бъде с новата си майка -истинска, топла, жива. Това не е случайност. Това е победа.
Философско заключение
Историята на Пънч не е просто историята на едно маймунче. Тя е история на човечеството. Пънч ни припомни, че нежността е инстинкт, топлината е необходимост, прегръдката е биология, любовта лекува, никой не се развива сам, всяко изоставено същество търси път към принадлежността, понякога „меката майка“ е играчка, но понякога - друга душа.
И ако едно малко маймунче може да открие своя дом отново, то може би и ние можем.
Малкото маймунче Пънч ни показа нещо просто: Любовта намира вход там, където някой отвори дори една малка вратичка.
И когато тя влезе - дори най-самотната история започва да свети.

Диана БАЛКАНДЖИЕВА