На 24 февруари, вторник, от 18:00 ч. в зала „Русе“ на Историческия музей ще бъде открита изложбата „Пътуващият паметник“. Тя е дело на Борис Мисирков и Георги Богданов и се състои от 14 фотографии, видео и порцеланов макет.

Работата е създадена в сътрудничество с асоциация „Лунгомаре” (Италия) в рамките на европейски проект „B-Shapes - Границите като смислооформящ елемент на европейските общества”.

Изложбата се организира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура” в сътрудничество с музеите в Русе, Смолян и Каварна.

Близо четири десетилетия след падането на Берлинската стена все още почти нищо не се говори за всички хора, които са загубили живота си в опит за бягство от комунизма в Източния блок през границите на Народна република България. Никой не знае точния брой на жертвите — различните източници посочват цифри от 375 души до близо две хиляди българи и граждани на други страни. Днес, дори и след влизането на България в Шенгенското пространство, лицата и имената на тези жертви остават анонимни и забравени. Работата „Пътуващият паметник” на тандема Мисирков/Богданов е фокусирана върху паметта за тях.

Основният елемент в изложбата са черно-бели панорамни фотографии от граничната зона с Турция и Гърция — в районите, където често са правени опити за бягство. Привидно идиличните пейзажи са заснети на инфрачервен филм, който придава лека свръхестественост на изображенията, и понякога включват елементи на човешкото присъствие през различните епохи там — от праисторически долмени и тракийски гробници до изоставена граничарска беседка или мацната върху скалите черта с бяла боя, маркираща граничната линия. 

Вторият елемент са кратки видеофрагменти с откъси от архивни пропагандни материали за граничарите от времената на социализма и документални свидетелства на жители от пограничните села. Тези минифилми поставят фотографиите в исторически контекст и провокират размисъл върху утвърдените исторически наративи.

Третият елемент е порцеланов макет на една бъдеща скулптура, поставен — като същински музеен експонат — под стъклен похлупак.

От пролетта на 2025 г. инсталацията е разположена в Националния исторически музей като част от изложбата “През призмата на границите”, заключителен етап на проекта B-SHAPES. В края на годината мобилна версия на работата бе представена и в Градския музей на Болцано, Италия, а през 2026 г. гостува на историческите музеи в Русе, Смолян и Каварна.

Естественото развитие на темата на тази изложба ще бъде изграждането на скулптура в реален размер в пограничната зона. Композицията, замислена от Мисирков/Богданов в сътрудничество с арх. Петър Торньов, представлява структура от гол видим бетон, която интерпретира силуета на класически родопски каменен мост, но със съвременни материали и опростени форми. От едната страна „мостът” е стъпил здраво на земята, но постепенно арката му се разпада на отделни елементи, които увисват в празното пространство и така и не достигат до отсрещната страна. Тази изчезваща във въздуха траектория напомня както за трагично завършилите опити да се намери свободата, така и за прекъснатите връзки на България с южните й съседи през времето на социализма. 

Най-логичното местоположение за изграждането на композицията е край републиканския път II-86, в близост до граничния пункт Рудозем-Ксанти — като подсещане към всички, пътуващи през Беломорския проход, че в продължение на десетилетия този естествен коридор между двете държави беше изчезнал, а преминаването му можеше да бъде заплатено с цената на живота. 

С изграждането на тази скулптура „Пътуващият паметник” най-сетне ще намери мястото си и ще пази паметта за неразказаните истории от близкото ни минало.

Борис Мисирков (1971 г., София) и Георги Богданов (1971 г., Варна) завършват заедно НГДЕК (1985-90), НАТФИЗ (1991-96), експериментален център FABRICA, Италия (1997-98). Като фотографи, художници и кинематографисти работят изключително в тандем.

Съучредители на Българско Фотографско Сдружение и основатели на продуцентска компания АГИТПРОП. Успоредно с фотографската си практика, двамата са автори и/или оператори на множество пълнометражни документални филми, експериментални видеа и визуални кампании. Куратори на редица фотографски изложби на съвременни български автори.

Фотографските им композиции са стилово разнообразни и могат да се характеризират с термина «постановъчна документалистика». Техни работи се намират в колекции на Музей на модерното изкуство в Рио Де Жанейро - Бразилия, Музей “Елизе” в Лозана - Швейцария, Музей на фотографското изкуство в Одензе - Дания, НХГ, СГХГ, Националната библиотека - Париж, Venice International University, сбирките на Erste Bank (Австрия), Banca Unicredito (Италия) и Европейския парламент, както и в частни колекции по света.

НЕВЪЗМОЖНОТО ПЪТУВАНЕ КЪМ СВОБОДАТА

проф. Момчил Методиев, д.н.

В годините на държавния социализъм границата на България е нещо много повече от линия на географската карта. Тя не разделя само държави, тя разделя „военни и политически лагери“, разделя светове. И прекосяването на тази граница, легално или нелегално, представлява и преминаването от един свят в друг. Легалното прекосяване на границата става след преодоляването на бюрократичен лабиринт, който включва „изходна виза“, придобиване на задграничен паспорт, покана за пребиваване в чужбина и ред други документи, които правят излизането от страната почти невъзможно.

Затова и в тези години охраната на границата не се състои предимно в опазването на собствената държава от външна опасност. Основната задача се състои във възпирането на български или чужди граждани да напуснат, да „избягат“ от страната. Характерна е и лексиката на епохата: за разлика от днес, тези нарушители не са наричани „бежанци“, а „бегълци“; успешното преминаване на границата се определя като „безнаказано“, а „наказанието“ за един такъв опит може да бъде профилактика, арест или убийство. Хората, поели по този път и достигнали до Запада, са обозначавани като „невъзвращенци“, „предатели“ или дори „изменници на родината“ (за последните има дори специална абревиатура – ИР). Документ от 1988 г. обобщава, че „изменниците на родината“, напуснали нелегално страната, са 13 529 души. 

Неслучайно темата за незаконното преминаване на българската граница често се разглежда в паралел с Източна Германия. „Мога да обичам само това, което съм свободен да напусна“, казва източногерманският певец и дисидент Волф Бирман. Макар границата между Източен и Западен Берлин да е много по-видима, за тези паралели има основание в хронологичен, политически и дори личностен смисъл. И двете държави са разположени на границата между Изтока и Запада, между Варшавския договор и НАТО. И в двете държави стените се издигат почти по едно и също време – Берлинската стена се появява през 1961 г., а пак по същото време – първата половина на 60-те години – българската граница с Гърция, Турция и Югославия е опасана с телени заграждения, снабдени със сигнализация, а пред тях е разположена няколкокилометрова гранична зона, достъпът до която е възможен с т. нар. „открити листове“. И бегълците от двете страни си приличат. Това са предимно обикновени хора, в голямата си част младежи. Причина за бягството им най-често е липсата на перспектива лично за тях или за техните семейства. 

Ала паралелите не спират дотук. Българската граница се превръща в притегателно място за източногермански бегълци, подлъгани от митовете, че бягството от България е много по-лесно. Това е и причината през 80-те години опитите за незаконно прекосяване на границата да бъдат разпределени почти по равно между българи и германци. Един от последните загинали при опит за бягство през българската граница е 26-годишният Франк Шахтшнайдер, убит през септември 1988 г. близо до Бургас.

Какви са последиците от този режим? Успешното му налагане, постигнато през 70-те години на ХХ век, води на практика до херметическото затваряне на Народна република България за останалия свят. Затваряне, което засяга не само свободата на пътуване, но и културния или личностен обмен между територии, които винаги са съжителствали ако не в разбирателство, то поне във взаимно познаване.

Свободата на движение е едно от първите искания на гражданското общество след падането на комунизма. Днес, когато тази граница отново е само линия на географската карта, която може да бъде прекосена през съответните гранични пунктове, свободата на пътуване се приема за човешко право и даденост. Ала монументи като този „мост към свободата“ свидетелстват, че това не е даденост, а постижение, което трябва да се пази и защитава.